Определение № 2480 от 26.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1768/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Е. В., чрез адв. С. И., с представено по делото пълномощно, обжалва разпореждане № 1468 от 18.01.2024 г. по ч.гр.д. 12441/22 г., СГС, с което е върната частна жалба вх. № 23473/13.03.2023 г., подадена от него срещу определение № 2219 от 22.03.20223 г. по ч.гр.д. 12441/22 г., СГС, с което е потвърдено определение № 20059104 от 26.09.2022 г. по гр.д. 40183/19 г., по описа на СРС, 118 състав, с което е прието, че българският съд е международно компетентен да разгледа повдигнатия пред него потребителски спор и е оставено без уважение възражението за липса на международна компетентност. Излага съображения за отправените искания и актовете на съдилищата във връзка с направеното възражение за отвод за липса на международна компетентност на българския съд. Излага съображения, че е налице позоваване от въззивния съд на разясненията в т. 9 в от ТР 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. във връзка с приложението на чл. 15, ал.2 от ГПК, с което е оставено без уважение възражение за липса на подведомственост и разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. по тълк.д. 5/15 г. на ОСГТК на ВКС относно приложното поле на нормата на чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК, която обхваща определенията по производства, с които се разрешава материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство, но също и актове, с които макар да не се разрешава спор за материално право се дава или се отказва търсената в съответното производство защита. Въззивният съд бил се произнесъл по договор за потребителски кредит и Общи условия към него, откъдето е извел, наличието на изрично споразумение между потребителя и Банката относно компетентността на българския съд съгласно чл. 19, пар. 3 от Регламент 1215/12 г. 12 г., така въззивният съд бил се произнесъл по материално-правния въпрос за действителността на процесния договор за кредит, тъй като от така приетия за действителен договор, съдът бил направил извод за уговореното споразумение за международна компетентност. Излага подробни съображения относно недействителността на договора за потребителски кредит. Относно произнасянето с оглед размера на предявения иск като частичен от 1 000 лв, частният жалбоподател е изложил съображения, че доколкото решението по такъв иск ще се разпростре и по отношение на фактите, предмет на установяване, то следвало да се разгледа накърненото материално право, от което произтича. Пълният размер на вземането бил 35 192,55 лв, следователно определението подлежало на обжалване. В депозирания отговор по реда на чл. 275 от ГПК, „Юробанк България“ АД оспорва частната жалба. Цитира съдебна практика, съгласно която когато възражението за международна компетентност на българския съд е оставено без уважение, определението не подлежи на обжалване. Позовава се на задължителната съдебна практика, която е приложил въззивният съд. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е подадена в срок. За да постанови обжалваното разпореждане № 1468 от 18.01.2024 г., въззивният съд е приел, че цената на иска изключва обжалването с частна жалба, на основание чл. 274, ал. 4 от ГПК на обжалванато определение. Приел е, че инстанционният контрол относно акта, постановен на основание чл. 15, ал. 2 от ГПК, е двуинстанционен. Това е мотивирало въззивният съд да приеме, че частната жалба е недопустима. Поставеният по делото въпрос е свързан с цената на иска, която в случая е 1 000 лв, предявен частичен иск относно вземане на банката за връщане на получена на основание договор за потребителски кредит парична сума, срещу потребител, което цяло вземане е в размер на 35 192,55 лв. От друга страна, се поставя въпросът за обжалване на определение, с което е прието, че българският съд не е международно компетентен. За да върне частната касационна жалба срещу определението на въззивния съд, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд, относно отсъствие на международна компетентност на българския съд, въззивният съд е приел наличието на две основания. Както бе посочено позовал се е на чл. 274, ал. 4, вр. чл. 280 ,ал. 3, т. 1 от ГПК, приемайки че определението на въззивния съд не подлежи на касационно обжалване, доколкото решението по делото не би подлежало на касационно обжалване поради това, че цената на иска е под размера на искове по граждански дела, за които е предвидено, че решенията по тях не подлежат на касационно обжалване. От друга страна, се е позовал на нормата на чл. 15, ал. 2 от ГПК, така както е тълкувана в т. 9 в от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/203 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че с оглед разпоредбата на чл. 274, ал. 4 вр. чл. 280, ал. 3, т. 1,пр. 1 от ГПК определението за международната компетентност на българския съд за разглеждане на спора между „Юробанк България“ АД и Е. В., не подлежи на обжалване пред касационната инстанция и поради това изводът на въззивния съд за недопустимост на обжалването следва да се потвърди. В случая действително е предявен частичен иск, но за определяне на подсъдността е от значение цената на иска. Цената на иска и при частично предявените вземания, на основание чл. 69, ал. 1 т. 1 от ГПК се определя от стойността на вземането. Няма отклонение от посоченото правило при предявяване на частични искове. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д. 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, „С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания, предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение.“ Следователно и цената на иска се формира само относно претендираната част от вземането. Законодателят не е въвел специални правила относно родовата подсъдност при предявяване на частичните искове, с оглед цената на иска и формиране на сила на пресъдено нещо относно основанието, на което е предявен частичният иск относно валидното възникване на основанието. Поради това не могат да се приемат за основателни аргументите на частния жалбоподател, че от значение е цената на цялото вземане, част от което е предявено от кредитора „Юробанк България“ АД. С оглед извода, че цената на иска е цената на претендираното в процеса вземане, следва да се приеме, че въззивният съд правилно е определил, че цената на иска е в размер на 1 000 лв. Поради това е правилен изводът, че е недопустима частната жалба пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, доколкото с нормата на чл. 274, ал. 4 от ГПК е изключено касационното обжалване на определенията, постановени по дела, по които решенията не биха подлежали на касационно обжалване. С нормата на чл. 280, ал.3, т.1, пр. 1 от ГПК законодателят е изключил от касационния контрол решенията, по дела, с цена на иска по гражданските дела до 5 000 лв. В случая делото е гражданско, доколкото се разглежда спор на потребител с оглед правилото на чл. 113, изр. 2 от ГПК, цената на иска е под 5 000 лв. Следователно решението по спора не би подлежало на касационно обжалване и съответно и определението за определяне на международната компетентност на Софийски районен съд не подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Посоченото правило не може да бъде изключено от различно тълкуване относно въпроса за международната компетентност, поради което не следва да бъдат разглеждани сочените от частния жалбоподател основания за обжалване на определението относно международната компетентност. Разпоредбата на чл. 28, ал. 4 от КМЧП, предвиждаща касационно обжалване, не изключва приложението на чл. 274, ал. 4 от ГПК. С оглед ограничаване достъпа до касационно обжалване с оглед цената на иска, не може да се разгледат сочените от касатора основания. Въпросът е дали се дава разрешение по същество или е въпрос за преграждащо определение, не може да се преценява, с оглед недопустимостта на частната жалба, на основание чл. 274, ал. 4 от ГПК. В този смисъл е трайната практика на ВКС, изразена в определения по ч.т.д. 991/18 г., 409/18 г., 1107/18 г, IV ГО на ВКС. По така изложените съображения, Върховният касационен съд