Определение № 1225 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 17146 от 14.02.2024 г., подадена от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощник – Областният управител на Област София и приподписана от старши юрисконсулт Р. И. срещу въззивно Решение № 6696 от 28.12.2023 г. по в.гр.д.№ 3345/2023 г. на СГС, II „б“ възз.гр.състав, с което е потвърдено Решение № 14445 от 13.12.2022 г. по гр.д.№ 21716/2022 г. на СРС, 32 състав.

Ответниците по касация П. И. П. и Р. М. М.-П. са подали отговор на жалбата чрез адвокат Р. В. от САК. Поддържат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.

Отговор е постъпил от Столична община чрез процесуален представител И. М. – началник на отдел „ПООС“, район „Лозенец“, правоспособен юрист. Счита жалбата за допустима и основателна, моли въззивното решение да бъде отменено и да се постанови отхвърляне на претенцията, че Столична община и Държавата не са собственици на процесната 1/4 ид.част от ПИ № *** по КККР на [населено място]. Претендира разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С исковата молба на П. И. П. и Р. М. М.-П. са предявени две претенции: 1) да се признае за установено по отношение на ищците, че Столична община (СО) не е собственик на 1/4 ид.част от ПИ с идентификатор № * по КККР на [населено място] (с подробно посочени индивидуализиращи белези), както и 2) да се признае за установено по отношение на ищците, че Държавата не е собственик на 1/4 ид.част от същия ПИ с идентификатор № * по КККР на [населено място].

В производството пред първата инстанция отговор на исковата молба е постъпил от СО, но не и от Държавата. В проведеното от СРС първо съдебно заседание процесуалният й представител изрично е заявил, че няма възражения по доклада, както и не е заявил твърдения за факти, нито е посочил доказателства. С решението на СРС и двата иска са уважени, като по отношение на ищците е признато, че СО и Държавата не са собственици на процесната 1/4 ид.част от ПИ № ***.

Последвало е подаването на въззивни жалби както от СО, така и от Държавата. Във въззивната жалба на Държавата е поддържано, че тя е придобила правото на собственост в резултат на наказание конфискация, наложено с присъда по НОХД № 2/1965 г. на СГС по отношение на С. П. С.. Въз основа на присъдата е издаден изпълнителен лист (посочен в Акта за предаване на недвижим имот) и е образувана отчуждителна преписка № 4641/1966 г.

С обжалваното въззивно решение е подчертано, че в първоинстанционното производство никой от ответниците не е противопоставил възражение за придобиване от Държавата на правото на собственост върху процесния имот на основание наложено на С. П. С. наказание „конфискация” на имущество по реда на НК за извършено от него престъпление с влязла в сила присъда. Присъдата по НОХД № 2/1965 г. на СГС не е представена. От доказателствата по делото не може да се направи извод, че на С. С. е било наложено наказание „конфискация”: в представения акт за предаване на имота от 1966 г. и в съставения въз основа на него АДС от 1966 г. не се сочи като основание за съставянето им наложено на С. П. С. наказание „конфискация”; данни за наложена конфискация на имуществото на С. П. С. като наказание по НК не се съдържат и в документите от представената отчуждителна преписка № 4641/1966 г. на Благоевски РНС. Подалият отговор на исковата молба ответник Столична община е изложил твърдение, че процесният имот е бил одържавен от С. С. на основание проведена процедура по чл. 20 и чл. 23 от Наредбата за събиране на данъци и други държавни вземания (отм.). От съдържанието на горепосочените актове е видно, че завзетият (респ. актуваният) имот е бил предмет на принудително изпълнение по реда на Наредбата за събиране на данъци и такси (обн., Изв., бр. 13 от 1952 г.), преименувана в Наредба за събиране на държавните вземания (НСДВ, ДВ, бр. 59 от 1963 г.,отм.) срещу С. С. за негови задължения, установени с присъда въз основа на акт за начет, както и задължения срещу Българска инвестиционна банка. Прието е, че в мотивите на първоинстанционното решение необосновано е прието, че процесният имот е бил предмет на наложено на С. С. наказание „конфискация”, поради което и изложените от районния съд разсъждения относно пределите на реализираната спрямо него наказателна отговорност се явяват неотносими към спора. Като неоснователен е определен доводът във въззивната жалба на Държавата, че тя е придобила правото на собственост върху процесния имот на основание наложеното наказание „конфискация”. Подчертано е, че и този ответник не е въвел възражение за осъществяване в полза на Държавата на придобивно основание „конфискация” като наказание по влязла в сила присъда по НК. Отбелязано е също, че изземването на имуществата, които са предмет на наложено с осъдителна присъда наказание „конфискация”, се е извършвало по реда, предвиден в чл. 27-28 от Правилника за държавните имоти, а в документите, съдържащи се в отчуждителната преписка няма данни за осъществена процедура по този ред.

На следващо място СГС е изложил изводите си във връзка с подддържаното от СО придобивно основание – проведено спрямо С. С. принудително изпълнение върху недвижим имот за събиране на държавни вземания от акт за начет и задължения към Българска инвестиционна банка, осъществено по реда на регламентираното в Наредбата за събиране на държавни вземания (отм.) финансово-изпълнително производство за събиране на неплатените задължения към Държавата, последвано от правоприемство от Държавата на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС. Формиран е решаващ краен извод, че от събраните доказателства не се установява по несъмнен начин с отчуждителна преписка № 4641/1966 г. за задълженията на С. С. да е била одържавена процесната 1/4 ид. част от УПИ * от кв. 196 по действащия регулационен план на [населено място], м. „Л.”, съставляващ по КККР ПИ № ***, която част е актувана с АЧОС № 5360 от 01.12.2018 г. Съответно - процесната 1/4 ид.ч. от имота не е станала държавна собственост, респективно не е била придобита и от общината по силата на § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС.

Касационна жалба не е подадена от Столична община. Ето защо и на основание чл. 296, т. 2 ГПК (при съобразяване на редовно извършеното връчване на 04.01.2024 г. – л. 73 от делото на СГС), въззивното решение е влязло в сила по отношение на тази страна на 06.02.2024 г. Считано от посочената дата производството по отношение на този субект е приключено, поради което СО не е страна в касационното производство и депозираният от общината отговор на касационната жалба на Държавата не подлежи на съобразяване от ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по следните въпроси:

1. „Може ли въззивният съд да прави констатации, че страната не е доказала определени факти в хипотеза, че с доклада на първата инстанция по чл. 146 ГПК указания относно доказването на тези конкретни факти няма ?“;

2. „Може ли въззивният съд да приеме за първи път за недоказани факти, за които няма данни, че са били спорни пред първата инстанция или за установяването на които изрично не е вменена тежест на доказване от първата инстанция – т.е. да се разшири предмета на доказване извън този, очертан с доклада по делото ?“;

3. „Каква е доказателствената сила на актовете за държавна собственост и длъжен ли е съдът да я зачете ?“

4. „Възможно ли е съсобствен имот да се раздели между съсобствениците, като те придобият реална част от него, без да бъде извършена делба ?“

Във връзка с аргументацията към въпроси №№ 1 и 2 се поддържа и довод за вероятна недопустимост на въззивното решение.

Никой от поставените от касатора въпроси няма обуславящо значение за произнасянето по предявения срещу Държавата иск, поради което не обективира общо основание за допускане на обжалването. Както се посочи, Държавата не е депозирала отговор на исковата молба, не е възразила по съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК, както и не е заявила твърдения за факти, нито е посочила доказателства в първото по делото заседание. Едва във въззивната жалба се е позовала на наложено на С. П. С. наказание „конфискация” като основание за одържавяване на процесния имот, което твърдение (при отчитане, че не е било надлежно въведено в процеса дори от обикновения другар на касатора – СО) се явява преклудирано и по неговото осъществяване въззивният съд не е дължал произнасяне по същество. Независимо от това доводът на Държавата е обсъден, от което обаче (при отсъствието на задължение за въззивната инстанция да го стори) не следва извод, че изложените от СГС съображения могат да послужат като основание за поставянето на въпроси, удовлетворяващи изискванията към общото основание за допускане на обжалването по смисъла на разясненията, направени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Останалите обсъдени от въззивния съд факти и формирани правни изводи касаят защитата, предприета от Столична община. Както бе посочено по-горе, по отношение на СО решението на СГС е влязло в сила, което съставлява пречка да бъдат подлагани на ревизия решаващите изводи, с които е обосновано уважаването на претенцията срещу общината. Ето защо, при отсъствието на правен въпрос, обуславящ произнасянето по иска срещу Държавата, проверката на касационната инстанция в производството по чл. 288 ГПК се свежда единствено до основанията, регламентирани с чл. 280, ал. 2 ГПК. По делото липсват данни, които да поставят под съмнение валидността на въззивното решение. Не са налице основания, поставящи под съмнение и допустимостта на решението, доколкото не са налице процесуални пречки за произнасянето на акт по съществото на спора. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, доколкото прочитът на акта не сочи на произнасяне, несъвместимо с приложимото обективно право, с основни принципи на съдопроизводството или с правилата на логиката.

С оглед настоящото произнасяне касаторът по принцип дължи да заплати на ответниците по касация разноските, които са направили за защитата пред ВКС, но в случая доказателства в тази насока не са представени, поради което искането на последните следва да бъде оставено без уважение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия