Определение № 50244 от 09.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3376/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 14826/04.07.2022 г. на Й. А. Б. и Т. М. Ш., чрез пълномощника адвокат А. В., срещу въззивно определение № 1378/26.05.2022 г. по ч. гр. д. № 1191/2022 г. на Апелативен съд - София, в частта, с която е потвърдено определение № 260171/11.01.2022 г. по гр. д. № 11020/2015 г. на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Представляват ли ненадлежно дадените указания от съда съществени процесуални нарушения съгласно чл. 5 и чл. 69 ГПК и как следва да се процедира при такива указания. Как следва да постъпи САС, за да може да реализира правилното прилагане на правните норми. Налице ли са нарушения по конкретния казус и постановеното определение на САС; 2. При предявен иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и чл. 108 ЗС трябва ли да се доплаща допълнителна държавна такса в размер на 1% от данъчната оценка; 3. При предявен иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и чл. 108 ЗС, следва ли съдът да се произнася с установителен диспозитив по чл. 108 ЗС, или това не е необходимо, тъй като водещият иск е по чл. 87, ал. 3 ЗЗД; 4.Относно характера на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и последиците от неговото уважаване; 5. Как се реализират правата на ищците, които имат влязъл в сила съдебен акт, с който е развален договор на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, при положение че съдът не се е произнесъл по предявения иск по чл. 108 ЗС; 6. Всички извършени съдопроизводствени действия да се считат ли за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, реализирани в разрез с правните норми на ГПК, както и съдебната практика. Тези действия водят ли до отказ от правораздаване, тъй като ищците не могат да си реализират правата си и да защитят имотите си по какъвто и да било начин. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: С въззивното определение е потвърдено определение № 260171/11.01.2022 г. по гр. д. № 11020/2015 г. на Софийски градски съд, с което е върната подадената от Й. А. Б. и Т. М. Ш. искова молба в частта по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението на имотите, предмет на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 101/2013 г. на нотариус В. К., като производството по делото е прекратено. Въззивният съд е посочил, че първоинстанционното дело е образувано по искова молба на частните жалбоподатели против Д. К. Й. и С. К. Н.. С нея е предявен иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за покупко-продажба на недвижим имот. С решение № 1416/21.02.2020 г. по гр. д. № 11020/2015 г. на Софийски градски съд искът е уважен, като първоинстанционното решение е потвърдено с решение № 389/22.06.2021 г. по гр. д. № 2352/2020 г. на Апелативен съд - София, влязло в сила на 12.08.2021 г. Със същото въззивно решение е отменено решение № 240497/21.01.2021г. по първоинстанционното дело на СГС по чл.250 ГПК и делото е върнато на този съд за произнасяне по иска за предаване владението на имотите, предмет на разваления договор. С първоначалната искова молба ищците са посочили, че искат и предаване на владението върху имота, без да изложат фактически твърдения във връзка с него . Първоинстанционният съд не е дал указания относно привеждането на това искане в съответствие с изложените обстоятелства, вкл. като се посочи, дали при условието на обективно съединяване с иска за разваляне на договора за покупко-продажба се предявява и ревандикационен иск. Едва с въззивното решение са дадени указания за привеждане на първоначално предявената искова молба в съответствие с изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК по отношение на иска за предаване на владението. В изпълнение на тези указания с разпореждане № 281919/26.08.2021 г. СГС е оставил исковата молба в частта по иска по чл. 108 ЗС без движение и е указал на ищците да уточнят петитума на ревандикационния иск, както и да внесат дължимата държавна такса по този иск в размер на 1% от цената на иска. Разпореждането е връчено редовно на процесуалния им представител на 03.09.2021 г. Ищците са поискали два пъти продължаване на срока за отстраняване на нередовностите, вкл. и издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с данъчна оценка. Тези искания са уважени и срокът е продължен до 11.10.2021 г. До постановяване на обжалваното определение, ищците не са представили поправена искова молба, нито документ за заплащане на следващата се по производството по иска по чл. 108 ЗС държавна такса. Въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е облигационен и негов предмет е единствено субективното материално потестативно право на ищеца – прехвърлител, да развали договора, поради неизпълнение. Този иск няма за предмет правото на собственост върху недвижимия имот. С първоначалната искова молба ищците са предявили иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, който е уважен с влязло в сила съдебно решение, въз основа на което е формирана сила на пресъдено нещо само по отношение материалното потестативно право на ищците да развалят договора за покупко-продажба за недвижимия имот. Това съдебно решение не е формирало сила на пресъдено нещо относно правата на собственост на страните по спора, защото те не са били предмет на производството. С решението е постановено, че искането за предаване на владението е нередовно, защото липсват фактически твърдения във връзка с него. Като е приел, че в тази й част исковата молба е нередовна, а във връзка с нередовността й се е позовал и на задължителните указания по т. 2А от ТР № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС, вкл. във връзка със съдържанието на петитума на исковата молба и дължимата държавна такса по производството, първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Указанията на СГС не съответстват в пълна степен на дадените от въззивната инстанция, които са в насока, че в исковата молба следва да се изложат обстоятелствата, на които се основава искът по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Първоинстанционният съд обаче има задължение сам да извърши проверка на редовността на исковата молба, като ако счете, че е нередовна, да даде ясни указания за отстраняване на нередовността й. В случая не само обстоятелствената част, но и петитумът на исковата молба не съответства на изискванията за редовност на предявен ревандикационен иск, вкл. за разглеждането му не е била внесена дължимата се държавна такса. Искът по чл. 108 ЗС съдържа в себе си искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот, както и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. За да бъде решен предявеният с иска по чл. 108 ЗС гражданскоправен спор, на тези две искания следва да се даде отговор в диспозитива на съдебното решение, а за да се даде такъв отговор, следва да бъде формулирано и съответно на него искане към съда по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК. В случая частните жалбоподатели не оспорват, че не са отстранили в срок дадените от първоинстанционния съд указания за отстраняване на нередовностите на подадената от тях искова молба в частта по предявения иск по чл. 108 ЗС. Не оспорват и че не са заплатили следващата се за разглеждането на ревандикационния иск държавна такса по производството. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Формулираните първи и шести въпрос, дали действията на съда, разгледал предявения от жалбоподателите иск, представляват съществени нарушения на съдопроизводствените правила, не могат да обусловят допускане на обжалваното определение до касация. Същите касаят правилността на обжалваното определение и изискват извършване на преценка на изводите на въззивната инстанция относно дадените с предходното въззивно решение указания за отстраняване нередовността на исковата молба по предявения иск за връщане на владението върху процесния имот, както и за внасяне на дължимата за разглеждане на този иск държавна такса. Първоинстанционният съд има задължение сам да извърши проверка на редовността на исковата молба. Ако счете, че е нередовна, той следва да даде ясни указания за отстраняване на нередовността й. Ето защо така поставените въпроси не съдържат общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по тях не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Константна е практиката на ВКС, съгласно която редовната искова молба гарантира нормалното развитие на исковия процес, постановяването на допустимо съдебно решение и правото на защита на страните в производството. С оглед на това процесуалният закон е вменил задължение на съда да следи служебно за редовността на исковата молба. Когато констатира, че молбата е нередовна, той е длъжен да я остави без движение и да укаже на ищеца да отстрани допуснатите нередовности /в този смисъл определение № 519/06.07.2011 г. по ч. т. д. № 174/2011 г. на ВКС, I т.о. и др./. Петият въпрос, касаещ начините, по които следва да се реализират правата на ищците, при положение че съдът не се е произнесъл по предявен иск по чл. 108 ЗС, е ирелевантен. Той не е разгледан от въззивния съд и е неотносим към настоящия правен спор, поради което по него не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Поставеният от касатора втори въпрос, касаещ необходимостта от заплащане на държавна такса за разглеждане на обективно съединени искове с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД и чл. 108 ЗС, не може самостоятелно да предпостави допускане касационно обжалване на определението, тъй като съдът е приел, че не са изпълнени дадените указания за уточняване на обстоятелствената част и петитума на исковата молба във връзка с предявения иск за предаване на владението върху процесния имот. Следва да се посочи, че въззивният съд е съобразил изричната разпоредба на чл. 72, ал. 2 ГПК, както и установената съдебна практика по нейното приложение, съгласно която, когато с исковата молба се търси защита на различни накърнени субективни материални права /в случая облигационно потестативно право и вещно право/, се дължи държавна такса за всеки от исковете. Следва да се има предвид и т.20 от ТР №6/2012г., ОСГТК, съобразно която в случаите, когато се търси връщане на недвижим имот след разваляне, унищожаване или прекратяване на договор с предмет недвижим имот, цената на иска се определя не на база стойността на договора, а по данъчната оценка на имота, а при липса на такава - по пазарната цена на имота към момента на предявяване на иска.Дадените указания за внасяне на държавна такса в размер на 1% върху данъчната оценка на имота са в съответствие с посоченото ТР. Ето защо и по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Не може да бъде допуснато касационно обжалване и по формулираните от касатора трети и четвърти въпрос за характера на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и необходимостта при обективно съединени искове по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и чл. 108 ЗС съдът да се произнесе с установителен диспозитив по предявения ревандикационен иск. Съобразена е практиката на ВКС, съгласно която искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот не е иск за собственост. В разпоредбите на т. 2 и т. 4 от чл. 69, ал. 1 ГПК са разграничени исковете за собственост и други вещни права върху недвижим имот (вещни искове) от исковете за разваляне на договор, който има за предмет вещни права (включително правото на собственост) върху недвижим имот (облигационни искове). Разграничение е направено и в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 и предл. последно ГПК. Искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД не е вещен иск, а е облигационен иск - негов предмет е единствено субективното материално потестативно гражданско право на ищеца-прехвърлител, да развали поради неизпълнение договора, и силата на пресъдено нещо не се формира върху правото на собственост върху недвижимия имот, предмет на договора, независимо че конститутивното съдебно решение, с което се уважава този иск, има ретроактивно действие съгласно чл. 88 ЗЗД и реституира правото на собственост в патримониума на ищеца. Искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД няма за предмет правото на собственост върху недвижимия имот и сила на пресъдено нещо не се формира върху това право, освен ако по същото дело не е предявен и обективно съединен иск за собственост /в този смисъл - определение № 629/28.12.2017 г. по гр. д. № 4901/2017 г. на ВКС, ІV г.о./. Въззивният съд е съобразил и ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС, съгласно което съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение в соченaтa хипотезa на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не обосновава приложимост на основанието. Посочените правни норми не се нуждаят от тълкуване, като във връзка с тях е налице налице практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото в изложението към касационната жалба не се твърди наличие на противоречие на въззивното определение с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.