Определение № 899 от 20.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1503/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „Водоснабдяване и канализация – Шумен“ ООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 86 от 19.03.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 495 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 260003 от 29.05.2023 г., постановено от Окръжен съд – Шумен по т.д. № 3 по описа на съда за 2021 г., поправено с решение по същото дело № 260009 от 24.07.2023 г., с което касаторът е осъден да плати на ищеца „Ар ти ай файнанс“ ГмБХ (с предишно наименование „КМГ холдинг“ ГмБХ), регистрирано в Търговския регистър, раздел Б на Районен съд Щендал под № HRB 30960, със седалище и адрес на управление: Ан дер Бренаер Щрасе 1, 06794 Глебицш, Хале (Заале), Германия, представлявано от управителя Кристоф Сесеке, сумата 65 026,45 лева, от които главница в размер на 60 209,68 лева, представляваща дължима до 10.01.2018 г. месечна вноска, част от дължимо възнаграждение от 6 069 135,73 лева по сключен между „Водоснабдяване и канализация - Шумен“ ООД и Консорциум ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“, код по Булстат:[ЕИК], договор за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат от 08.01.2013 г. и сумата от 4816,77 лева, представляваща неустойка за забава върху месечната вноска, дължима до 10.01.2018 г., ведно със законната лихва за забава върху дължимата месечна вноска от датата на завеждане на исковата молба - 12.01.2021 г. до окончателното плащане на задължението (месечната вноска), със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорват се като неправилни решаващите изводи на въззивния съд в насока на това, че въззивникът, той и касатор - „Водоснабдяване и канализация - Шумен“ ООД не разполага със защитим правен интерес да оспорва съществуването на консорциума и да претендира разделно изпълнение на дължимото възнаграждение; че ищецът е активно легитимиран да получи цялото възнаграждение по процесния договор; че е налице активна кредиторова солидарност между съдружниците в консорциума; че „Строителна механизация“ АД не е прекратено с обявяването на последното в несъстоятелност, прекратяването на дейността му и десезирането на органите му; че прекратяването на същото дружество не води като последица до прекратяване и на консорциума ех lege; че водещият съдружник в Консорциума има право да предяви искове за цялото възнаграждение по договора, дори когато създаденият по реда на чл. 367 от ЗЗД консорциум е прекратен поради откриване на производство по несъстоятелност за някой от участниците в него.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като се възпроизвеждат главните оплаквания в касационната жалба срещу решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на въззивния съд, обективирани в обжалваното решение, се твърди, че от същите изводи може да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на делото, а именно:

1. Следва ли да се приеме, че търговските дружества се прекратяват с обявяването им в несъстоятелност по силата на закона /чл. 252, ал. 1, т. 3 от ТЗ за акционерните дружества /“АД“/, чл. 93, т. 3 от ТЗ за събирателните дружества /“СД“/, чл. 154, ал. 1, т. 4 от ТЗ - за дружествата с ограничена отговорност /“ООД“/, без да е необходимо прекратяването да бъде обективирано в диспозитива на съдебното решение по чл. 711 от ТЗ, без да е необходимо производството по несъстоятелност да е приключило с решение по чл. 735 от ТЗ, както и без да е нужно заличаването на правния субект?

2. С оглед сходността на правните последици от прекратяването на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност и поставянето на физическо лице под запрещение по отношение на ограничената им правосубектност, може ли да се приеме, че по отношение на договор за консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 от ЗЗД минимален брой съдружници - 2 (двама) са налице предпоставките да бъде приложена по аналогия разпоредбата на чл. 363, б. „в“ от ЗЗД и следва ли да се тълкува, че с обявяването в несъстоятелност и прекратяването ех lege на единия от съдружниците, консорциумът/гражданското дружество се прекратява по силата на закона?

3. Допустимо ли е да се приеме, че от момента на обявяването на дружеството-съдружник в несъстоятелност и прекратяването на консорциума/гражданското дружество ех lege, отпада и активната кредиторова солидарност по отношение на вземанията на консорциума/гражданското дружество, представляващи обща собственост на последното?

4. Към кой момент следва да се приеме за прекратен ех lege консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 от ЗЗД минимален брой съдружници - 2 (двама), единият от които е обявено в несъстоятелност търговско дружество?

5. Следва ли да се приеме, че всяка договорка за изплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на Изпълнител - консорциум/гражданско дружество, се приравнява автоматично на договорка за активна кредиторова солидарност в полза на лицата - съдружници в консорциума/гражданското дружество?

6. Доколкото вземането за възнаграждение представлява обща собственост на съдружниците в консорциум/гражданско дружество, дял от която може да се получи само при излизане на съдружник от консорциума/дружеството или при прекратяването му, следва ли да се приеме, че за подобно вземане са приложими правилата на чл. 129 от ЗЗД, отнасящи се до неделимите задължения?

7. Следва ли да се приеме, че извеждането на активна кредиторова солидарност по тълкувателен път по отношение на вземане с предмет - неделимо задължение (в случая - възнаграждението по Договора), противоречи на разпоредбата на чл. 129 от ЗЗД, изрично изключваща приложимостта на правилата за солидарните задължения по отношение на предмета на неделимо задължение?

8. Следва ли да се приеме, че от момента на прекратяване на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност, прекратяване на дейността на дружеството и прекратяването на правомощията на органите му, автоматично по силата на чл. 41 от ЗЗД се прекратяват занапред и направените от прекратеното дружество упълномощителни сделки?

9. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от ответника доводи и възражения?

10. Следва ли да се приеме, че ответникът по иска разполага със защитим правен интерес да оспори съществуването на Консорциума при положение че направеното възражение защитава имуществената сфера на ответника от недължимо и/или неточно плащане и го предпазва от риска да заплати два пъти недължимо платената част от възнаграждението по Договора, полагаща се на обявеното в несъстоятелност Дружество-съдружник в Консорциума?

11. Следва ли да се приеме, че ответникът по иска разполага със защитим правен интерес да оспори съществуването на Консорциума с оглед факта, че прекратяването на Консорциума е обуславящо за липсата на материалноправна и/или процесуалноправна легитимация на ищеца да претендира процесното вземане в посочения в иска размер, съответно - обосноваващо недоказаността на иска по размер и неоснователността на ищцовата претенция?

Поддържа се наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане до касационно обжалване на решението във връзка с горепосочените въпроси, както следва:

По първия въпрос се твърди че е налице основание за допускане до касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК - материалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради наличието на противоречива практика на съдилищата по отношение на тълкуването и прилагането на разпоредбите, уреждащи прекратяването на търговски дружества при обявяването им в несъстоятелност (чл. 252, ал. 1, т. 3 от ТЗ за акционерните дружества; чл. 93, т. 3 от ТЗ за събирателните дружества; чл. 154, ал. 1, т. 4 от ТЗ - за дружествата с ограничена отговорност). Сочи се, че потвърждавайки първоинстанционното решение, въззивният съд, също като първоинстанционния, е развил доводи, че не е налице прекратяване на дружеството, тъй като последното не е заличено като правен субект. Касаторът поддържа, че прекратяването на акционерно дружество, обявено в несъстоятелност настъпва по силата на закона (чл. 252, ал. 1, т. 3 от ТЗ), без да е необходимо това да бъде обективирано в диспозитива на решението по чл. 711 от ТЗ, без да е необходимо производството по несъстоятелност да е приключило с решение по чл. 735 от ТЗ, както и без да е нужно заличаването на правния субект. Отчитайки липсата на задължителна съдебна практика по поставения въпрос, както и противоречивото тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 252, ал. 1, т. 3 от съдилищата, касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, развитието на правото и преодоляването на неправилната съдебна практика.

Относно въпроси № 2, № 3 и № 4 се поддържа същото основание с твърдения, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се, че липсва установена съдебна практика, която да разрешава правния проблем в основата на тези въпроси, а именно - законовата празнота по отношение на прекратителните основания на консорциум/гражданско дружество със съдружници - юридически лица. Сочи се, че към настоящия момент чл. 363, б. „в“ от ЗЗД урежда прекратителни основания, отнасящи се единствено до съдружници - физически лица. Липсва каквато и да е уредба по отношение на последиците от прекратяване или заличаване на съдружници - юридически лица. Според касатора произнасянето по тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, с оглед факта, че в голяма част от консорциумите/гражданските дружества участват и съдружници-юридически лица (търговски дружества). Към момента липсва както законова уредба, така и съдебна практика относно възможността празнотата в закона да бъде преодоляна посредством института на „analogia legis”, за прилагането на който касаторът поддържа, че са налице всички предпоставки, доколкото ефектите от прекратяване поради обявяване в несъстоятелност на съдружник - търговско дружество са сходни с тези на поставянето на физическо лице под запрещение, а ефектите на заличаването на съдружник-търговско дружество като правен субект са идентични на смърт на физическо лице. В тази връзка касаторът счита, че приложима по отношение на съдружник - юридическо лице би следвало да бъде най-близката по смисъл норма, а именно - разпоредбата на чл. 363, б. „в“ от ЗЗД. Като се цитират определение № 439 от 12.09.2022 г. по в.ч.гр.д. № 325/2022 г. на ОС – Враца и решение № 15104 от 06.12.2018 г. по адм.д. № 14404/2015 г., VIII отд. на ВАС се твърди, че видно от посочените решения, законодателят ясно разграничава прекратяването на търговско дружество от заличаването му, а последиците от прекратяването на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност /десезиране на органите му и прекратяване на дейността му/ ограничават правосубектността на последното /в този смисъл - решение № 70 от 19.06.2020 г. по т.д. № 2414/2018 г., ТК, I т.о. на ВКС/ в степен, водеща до обективна невъзможност несъстоятелното дружество да упражнява и изпълнява правата и задълженията си по договор за консорциум/гражданско дружество, съответно и продължаване действието на такъв договор след обявяването на юридическо лице-съдружник в несъстоятелност се явява безпредметно и юридически неоправдано. Отчитайки липсата на задължителна съдебна практика по поставените въпроси № 2, № 3 и № 4, законовата празнота по отношение на последиците за гражданско дружество/консорциум при прекратяването на съдружник - юридическо лице, особено в случай на гражданско дружество/консорциум, съставено от минималния законоустановен брой съдружници /2/, касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, развитието на правото и преодоляването на неправилната съдебна практика.

Относно въпроси № 5, № 6 и № 7 се поддържа наличието на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

По отношение на първото основание се твърди, че в решението си въззивният съд е приел, че въпросите за наличието или липсата на активна солидарност между съдружниците в консорциума са окончателно решени с постановяването на решение № 50112 от 06.01.2023 г. по т.д. № 2499/2019 г. на ТК на ВКС, II т.о., в което решение съдът приема, че задължението на възложител да заплати възнаграждение на изпълнител - консорциум, следва да се приравни на уговорка за активна солидарност между съдружниците в този консорциум. Според касатора този извод не може да бъде споделен, доколкото цитираното решение урежда въпросите на солидарността при наличие на непрекратен договор за консорциум, а изводът на въззивния съд противоречи на решение № 76 от 16.07.2019 г. по т.д. № 849/2019 г., ТК, I т.о., с което е отречено наличието на договорена активна солидарност между съдружниците в консорциум, произтичаща от договорното задължение дължимото възнаграждение по договор за обществена поръчка да бъде изплатено на изпълнителя - консорциум.

По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК относно същите въпроси се излага, че са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото съдебната практика по поставените въпроси е нееднозначна и в много отношения - противоречива /срв. решение № 76 от 16.07.2019 г. по т.д. № 849/2019 г., ТК, Първо т.о. на ВКС и решение № 50171 от 09.01.2023 г. по т.д. № 1738/2021 г., ТК, Второ т.о. на ВКС/. Според касатора необходимостта от тълкуване на точния смисъл и начин на прилагане на закона, както и от преодоляване на неправилната съдебна практика, се манифестира в напълно противоречащите си мотиви на горепосочените решения на ВКС, а липсата на позитивна правна уредба по отношение на активната солидарност натоварва съда с отговорността да изведе по тълкувателен път правилото, което да бъде следвано в тези случаи, съобразявайки принципа на законност в гражданския процес. С оглед на това, противоречивата съдебна практика по поставените въпроси нарушава принципа на законност и несъмнено обуславя необходимостта от допускане в случая на въззивното решение до касационно обжалване по поставените въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 3, за да бъде преодоляна неправилната съдебна практика, съобразно разрешенията и в мотивите към т. 4 Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС по отношение на правните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По отношение наличието на основанието за допускане на касационно обжалване „очевидна неправилност“ на въззивното решение по тези въпроси се излага, че е налице противоречие с материалния закон - изводът на съда относно наличието на уговорена активна кредиторова солидарност, изводима от уговорката за изплащане възнаграждението по договора на изпълнителя (консорциума), е в разрез с установените в чл. 129 от ЗЗД правила, изключващи солидарността по отношение на вземането за възнаграждение по договора. По тези причини касаторът счита, че преценката на съда относно наличието на активна кредиторова солидарност е в пълно противоречие с материалния закон, съответно постановеното решение нарушава принципа на законност в гражданския процес.

Относно въпрос № 8 се излага, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като по отношение на поставения въпрос липсва практика на Върховния касационен съд, което създава предпоставки за неправилно прилагане и тълкуване на закона. Въпросът касае наличието или липса на материалноправна и процесуалноправна легитимация на ищеца да предяви иск за цялото процесно вземане, като следва да се вземе предвид, че възраженията на касатора относно прекратяване на упълномощителната сделка между съдружниците с обявяването на дружеството-съдружник в несъстоятелност, изобщо не са обсъдени от страна на въззивния съд, в нарушение на процесуалните правила. Въпросът е от значение за изхода по делото, тъй като упълномощаването от страна на дружеството - съдружник е единственото основание, позволяващо на ищеца да търси възнаграждението по договора в пълния претендиран размер, предвид обстоятелството, че активна солидарност не е налице.

Относно въпрос № 9 се излага, че е налице основание за допускане до касационно обжалване, тъй като съдът е постановил решението си без да обсъди всички наведени от касатора доводи и възражения. Изложените доводи, че по силата на изричната разпоредба на чл. 252, ал. 1, т. 3 от ТЗ, дружеството е прекратено ех lege от момента, в който последното бъде обявено в несъстоятелност, органите му бъдат десезирани и дейността - прекратена, и аргументите, отнасящи се до разликите между понятията „прекратяване“ и „заличаване“ на търговско дружество, както и относно съответните им последици, според касатора изобщо не са коментирани в обжалваното решение. Въззивният съд погрешно прави паралел между понятията „прекратяване“ и „заличаване“ на търговско дружество, вследствие на което излага доводи единствено по отношение на липсата на „заличаване“ на дружеството, без изобщо да коментира прекратяването на последното с обявяването му в несъстоятелност по силата на изричната разпоредба на чл. 252, ал. 1, т. 3 от ТЗ, както и съответните последици от това прекратяване /ограничена правосубектност, по-точно - дееспособност на дружеството, която - идентично на „поставянето под запрещение“ на физическо лице - препятства участието му в консорциума/, подробна аргументация за което според касатора се съдържа във въззивната му жалба. Според касатора вследствие необсъждането на прекратяването на дружеството, не са обсъдени и последиците му, които касаторът подробно възпроизвежда в изложението си, от което според него е видно, че въззивният съд напълно неглижира подробно изложените във въззивната жалба доводи относно последиците от обявената несъстоятелност и не обсъжда по същество прекратяването на дружеството и последиците от това - прекратяване на консорциума и прекратяването на упълномощителната сделка между съдружниците по силата на чл. 41 от ЗЗД. Твърди се, че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необоснованост на въззивното решение, поради игнориране и необсъждане от страна на съда на релевантни за делото факти, доказателства и доводи, което е основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 38/08.06.2016 г., по т.д. № 799/2015 г. на II отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, с което е даден утвърдителен отговор на въпроса - следва ли във всички случаи въззивният съд да се произнесе по наведените от страните доводи. Сочи се, че практиката на ВКС в горния смисъл е в противоречие с обжалваното решение, същата е еднозначна и обективирана в множество актове /ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/165 г. и ППВС № 1/1985 г., решение № 8/19.01.2018 г. по т.д. № 2435/2016 г. на II т.о., ТК на ВКС/. Сочи се, че въззивното решение е в разрез и с постановките, приети в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, които са цитирани в изложението.

По същия въпрос се поддържа наличие на основанието за допускане по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се твърди, че очевидната неправилност се състои в пълната липса на мотиви, обуславящи изводите на въззивния съд относно неоснователността на направените от касатора възражения за прекратяването на дружеството и за последиците от обявяването на последното в несъстоятелност, както и за прекратяване на упълномощителната сделка между съдружниците - от съществено значение за преценката по отношение наличието или липса на материалноправна и процесуалноправна легитимация на ищеца. Претендира се и че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо. Касаторът счита, че липсата на мотиви представлява особено тежък порок на решението с очевиден характер, обуславящ допускането на решението до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Относно въпроси № 10 и № 11 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с твърдения, че по тях липсва практика на Върховния касационен съд, което създава предпоставки за неправилно прилагане и тълкуване на закона. Според касатора изводът на въззивния съд за липса на защитим правен интерес от оспорването на консорциума за въззивника е неправилен, тъй като с направеното възражение се защитава имуществото на въззивника, съобразявайки факта, че в случай на липса на самостоятелно право за ищеца да получи цялото претендирано вземане, а само полагаемата му се част, дори и ответникът да заплати цялото възнаграждение на ищеца, а не само полагаемата му се част, погасителният ефект няма да настъпи за частта от вземането, полагаща се на обявения в несъстоятелност съдружник в консорциума - „Строителна механизация“ АД - тази част ще се явява недължимо платена на ищеца, с което последният ще се обогати неоснователно. С оглед на това, за въззивника е налице правен интерес от направеното възражение, за да се защити от неоснователната по размер ищцова претенция, да осигури точното изпълнение на задължението си и да запази имуществената си сфера от риска да заплати двукратно полагащата се на несъстоятелното дружество - съдружник част от възнаграждението /по силата на принципа, че който плаща зле, плаща два пъти/ - веднъж като част от цялото възнаграждение, претендирано в настоящото производство от ищеца, и още веднъж - при претенция на дружеството за изплащане на полагащата му се част от възнаграждението по договора, за получаването на която ищецът по настоящото дело не е материалноправно и процесуалноправно легитимиран. Според касатора поставените въпроси са от значение за изхода по делото, тъй като обуславят наличието или липсата на активна легитимация за ищеца да претендира процесното вземане в посочения размер, съответно - основателността или неоснователността на исковете. С оглед изложеното, отчитайки липсата на задължителна съдебна практика по поставените въпроси № 10 и № 11, касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, развитието на правото и преодоляването на неправилната съдебна практика.

Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да стигне до крайните си изводи за основателност на предявените срещу касатора искове, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

Правопораждащите факти на спорното материално право са установени с влязлото в сила решение № 80 от 26.07.2018 г. по т.д. № 67/2017 г. на Окръжен съд - Шумен по предявения от ищеца частичен иск, в това число: наличие на облигационно отношение, възникнало въз основа на валидно сключения между консорциума „СМ Секисуи Европа“ и ответника „Водоснабдяване и канализация - Шумен” ООД договор за изработка за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на Шумен по договор с гарантиран резултат; извършването на възложената с договора работа и приемането й, както и постигането на определения с него стопански резултат; размерът на договореното с ответника възнаграждение, начина и сроковете за неговото заплащане; наличието на уговорка за плащане на неустойка и предпоставките за заплащането й; валидността на договора за учредяване на консорциум и наличието на активна легитимация на всеки един от съдружниците в него да претендира изпълнение по договора за изработка.

Въззивният съд е посочил, че относно тези факти влязлото в сила решение се ползва със сила на пресъдено нещо при предявяване на иск за разликата до пълния размер на паричното вземане - т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. по т.д. № 2/2016 г. на ОСГТК, ВКС. Формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващи възражения на ответника срещу правопораждащите правнорелевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите и правоотлагащите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират. Поради изложеното според съда процесът следва да се ограничи само до размера на претенцията - месечната вноска, която е следвало да се заплати до 10.01.2018 г. и дължимата неустойка за забава.

Въззивният състав излага, че като е приел, че съдружникът в ДЗЗД „СМ Секисуи Европа” се легитимира надлежно да предяви исковете за дължимо възнаграждение по сключения с ответното дружество договор за изработка и следващото се обезщетение за забава, и след проверка на размера на претенциите първоинстанционният съд е уважил изцяло предявените искове. Съдът сочи, че с предприетото въззивно обжалване ответникът /сега касатор/ „Водоснабдяване и канализация - Шумен” ООД, ЕИК[ЕИК], оспорва първоинстанционното решение като неправилно със следните фактически и правни доводи: - спрямо участника в ДЗЗД „СМ Секисуи Европа” „Строителна механизация” АД е открито производство по несъстоятелност с прекратителен ефект спрямо консорциума по смисъла на чл. 363, б. „в“ ЗЗД; - прекратяването на консорциума при условията на чл. 363, б. „в“ ЗЗД води до прекратяване на активната солидарност, което лишава участника в него „Ар ти ай финанс” ГмБх от възможността да претендира цялото дължимо възнаграждение за изпълненото СМР.

Въззивният съд посочва, че е сезиран с правен спор, отнасящ се до тълкуването и прилагането на правото и по-специално до активната легитимация на „Ар ти ай финанс” ГмБх да предявява исковете за дължимото от ответника възнаграждение за възложени на и изпълнени от консорциума СМР, в хипотезата на прекратяването на последния по чл. 363, б. „в” ЗЗД.

Според съда отговорът на така поставения от въззивника правен въпрос изисква, от една страна, да бъде съобразена уредбата на правата и задълженията по договора за изработка, дадена в чл. 258 - чл. 269 ЗЗД, а от друга - да се вникне в същността и последиците на прекратителното основание, изведено в чл. 363, б. „в“ ЗЗД. На следващо място, така повдигнатото обжалване изисква проверка относно обосноваността на защитимия правен интерес на въззивника като възложител на процесната изработката да претендира разделно изпълнението на дължимото за последната възнаграждение.

Относно правата и задълженията на страните по договора за изработка съдът приема, че не е налице спор относно неточно или негодно изпълнение на задълженията на изпълнителя, поради което следва да разгледа въпроса за възнаграждението по изработеното, съобразно чл. 267 и чл. 269 ЗЗД. В изложената насока в мотивите на съда са описани издадените от изпълнителя фактури за договорената цена на изработеното и изготвените към всяка от тях двустранни протоколи, подписани от страните, в които се потвърждава завършването на съответната дейност и цената, която следва да бъде заплатена, осчетоводяването на задълженията за заплащане на същата в редовно воденото счетоводство на ответника, включително по реда на ЗДДС, при установено ползване на данъчен кредит по фактурите, което недвусмислено потвърждава дължимостта на процесните суми. Сочи се, че при липсата на хипотези за приемане на обратното, следва да се счете, че възложителят дължи плащане на изработеното съгласно договора, а съгласно чл. 269 ЗЗД задължението за плащане на дължимото за изработката възнаграждение не се погасява дори и когато „изпълнителят умре или стане неспособен“.

Анализирайки нормативната уредба на правата и задълженията на страните по договор за изработка, съдът стига до извода, че възложителят продължава да бъде задължен с възнаграждението за изработеното и след прекратяването на договора поради прекратяването на консорциума като изпълнител на изработката, при условията на чл. 363, б. „в“ ЗЗД. С други думи, в случая въззивникът не обосновава наличието на защитим правен интерес, който да е противопоставим в смисъла на правоотблъскващо, съответно правоизключващо предявеното от участника в консорциума „Ар ти ай финанс” ГмБх вземане по договореното възнаграждение за изпълнението на процесната изработка. Според съда такъв защитим интерес не може да бъде изведен в контекста на принципа за „необходимо насрещно съдействие на изпълнителя“ за изпълнението на дължимото от възложителя възнаградително плащане, закрепен в чл. 63 ЗЗД. Този извод следва от самото естество на задължението на възложителя - плащане на парично задължение, договорено да се извърши по посочената в процесния договор за изработка банкова сметка. Съдът сочи, че правилото на чл. 71, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД овластява възложителя, в случаите на съмнение според обстоятелствата на кого да плати, за да се освободи от дълга, да плати на овластено, в това число и от съда лице. Все така дадената в чл. 71, ал. 1, изр. 2-ро ЗЗД уредба на защитимия на възложителя интерес, в контекста на това дали плащането ще произведе валиден погасителен ефект сочи, че този погасителен ефект е всякога налице, когато от това се възползва кредитора. В случая ответникът – въззивник и касатор не сочи защо (евентуалното) прекратяване на консорциума при условията на чл. 363, б. „в” ЗЗД ще постигне търсения погасителен ефект спрямо дължимото възнаграждение по процесната изработка, при все че откритото за участника в консорциума „Строителна механизация” АД производство по несъстоятелност е насочено към попълване на масата на несъстоятелността на последното, включваща по силата на чл. 361 ЗЗД и неговия дял в ДЗЗД „СМ Секисуи Европа”. В светлината на горното въззивният съдебен състав е счел, че ответникът не обосновава наличен защитим правен интерес с повдигнатия спор за прекратяването на консорциума при условията на чл. 363, б. „в“ ЗЗД.

Относно последиците от прекратяването на ДЗЗД „СМ Секисуи Европа” при условията на чл. 363, б. „в“ ЗЗД съдът е изложил, че видно от постановено от съда по несъстоятелността решение № 139 от 07.12.2021 г. по търг. дело № 1255/2021 г. на Окръжен съд - Стара Загора, на 07.12.2021 г. е открито производство по несъстоятелност за „Строителна механизация“ АД, ЕИК:[ЕИК], на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ, обявена е неплатежоспособността на дружеството, определена е нейната начална дата и производството е спряно за срок от една година. С последващо решение на съда по несъстоятелността от 07.11.2022 г. е постановено прекратяване дейността на предприятието на търговеца и започване на осребряване на имуществото, налично в масата, за удовлетворяване на кредиторите на длъжника. С оглед на тези обстоятелства ответникът счита, че договорът за консорциум следва да се счита прекратен по силата на закона от момента на обявяване на дружеството в несъстоятелност по чл. 711 ТЗ. Именно поради това прекратяване на консорциума въззивникът счита, че дружеството ищец по предявените искове не разполага със самостоятелно право да получи цялото дължимо по договора възнаграждение от името на консорциума.

Според изложеното от въззивния състав, съгласно чл. 635, ал. 1 ТЗ длъжникът продължава дейността си под надзора на синдика при открито производство по несъстоятелност. В настоящата хипотеза производството по несъстоятелност е открито с решение по чл. 632, ал. 1 ТЗ, което е предпоставено от констатация, че наличното имущество на длъжника не е достатъчно да покрие началните разноски за развитие на производството по несъстоятелност и тези разноски да не са предплатени от кредиторите по реда на чл. 629б ТЗ. Съдържанието на решението за обявяване в несъстоятелност е законово определено в чл. 711 ТЗ. Решението по чл. 632, ал. 1 ТЗ има различно съдържание от посоченото в чл. 711 ТЗ, като разликата е обусловена от спецификата на хипотезата, в която то се постановява. Решението за обявяване в несъстоятелност отваря пътя на универсалното принудително изпълнение, при което удовлетворяването на кредиторите става чрез осребряване на масата на несъстоятелността и разпределение на средствата събрани в тази маса между кредиторите. Прекратяването на дейността на предприятието по реда на чл. 632, ал. 1 ТЗ няма за правна последица заличаване на търговеца от търговския регистър едновременно с решението за обявяване в несъстоятелност, съгласно изричния текст на коментираната разпоредба. Ако е постановено заличаване с решението по чл. 632 ТЗ, то същото е неправилно, а заличаване от компетентния за това орган би представлявало вписване на недействително обстоятелство (в този смисъл определение № 408 от 20.05.2010 г. постановено по ч.т.д. № 118/2010 г. на ВКС, ТК, I т.о.).

Според съда, видно от представеното решение по чл. 632, ал. 1 ТЗ, това решение не слага край на производството по несъстоятелност. Съгласно нормата на чл. 735, ал. 1 ТЗ, производството по несъстоятелност се прекратява от съда с решение, когато са изплатени задълженията или когато масата на несъстоятелността е изчерпана и едва с това решение, освен другото му, законоустановено съдържание, се постановява или възстановяване на правомощията на органите на длъжника, или заличаване на търговеца. В изпълнение на влязло в сила решение по чл. 735, ал. 1 ТЗ, в което е постановено заличаване на търговеца, длъжностното лице извършва вписване, като едва в този момент юридическото лице изгубва своята правосубектност. Конститутивният ефект на заличаването предпоставя края на юридическото лице по аргумент на противното от чл. 67 ТЗ, като вписването в търговския регистър на постановеното заличаване на търговеца на основание чл. 735, ал. 2 ТЗ, като правна последица от прекратяването на производството по несъстоятелност, представлява завършващо действие на това производство, след което юридическото лице престава да съществува (в този смисъл определение № 129 от 19.02.2015 г. постановено по ч.т.д. № 86/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о.). Според въззивния състав в този смисъл, както и от систематичното тълкуване на текстовете на чл. 735, ал. 1 ТЗ и чл. 252, ал. 1 т. 3 ТЗ, се налага извод, че в открито производство по несъстоятелност загубата на правосубектност на търговското дружество настъпва едва с решението по чл. 735, ал. 1 ТЗ и конститутивния ефект на вписването на влезлия в сила съдебен акт. С оглед изложеното според съда обосновано следва да се приеме, че обявяването на длъжника в несъстоятелност не влече след себе си неговото заличаване, а едва след вписването на последното обстоятелство настъпва факта на смъртта на юридическото лице като субект на правото. Следователно „Строителна механизация“ АД (в несъстоятелност) продължава да съществува като правен субект, въпреки взетото решение за осребряване на имущество на несъстоятелния търговец. Поради това според съда и сключеният между него и ищцовото дружество договор за консорциум не е прекратен.

Излага се по-натам в мотивите на въззивното решение, че както вече е посочено, с постановяване на решение № 50112 от 06.01.2023 г. по т.д. № 2499/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. е решен окончателно въпросът за наличието на активна солидарност между съдружниците в консорциума, възникнала в резултат на сключения на 08.01.2013 г. между консорциума и ответника договор за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място]. С оглед на това всеки от съдружниците в ДЗЗД „СМ Секисуи Европа“ разполага с активна легитимация да претендира изпълнение по договора за възлагане на обществената поръчка. В този смисъл създаденият по реда на чл. 367 ЗЗД консорциум при неговото прекратяване поради откриване на производство по несъстоятелност за някой от участниците в него не води до отпадане на задълженията на посочения за негов лидер съдружник да предприеме надлежните действия по защита на имуществените права на ДЗЗД. Нещо повече, с оглед възложените му управленски и представителни функции и съответния на това риск от потенциални искове за вреди, същият дължи да направи необходимото, за да запази интересите на другия съдружник, изпаднал в несъстоятелност, в принадлежния му дял по чл. 361 ЗЗД. Такова действие по управление, запазване и защита на имуществените права на ДЗЗД, формиращи ликвидационните дялове на съдружниците, се явяват и предявените от съдружника „Ар ти ай финанс” ГмБх искове за дължимото от ответника възнаграждение по процесната изработка, а мандатната природа на задълженията на управляващия съдружник относно имуществото от ликвидационните дялове в прекратения консорциум изисква от същия, съгласно правилото на чл. 291 ЗЗД, да предприеме всички необходими действия за запазване на своите и интересите на другите съдружници. Според съда този извод намира подкрепа и в разпоредбите на чл. 360 и чл. 364 ЗЗД, уреждащи управлението на имуществените права, придобити в дейността на консорциума. Следователно, според съда, доводът на въззивника, че с прекратяването при условията на чл. 363, б. „в” ЗЗД на ДЗЗД „СМ Секисуи Европа” по причина на откритото за съдружника „Строителна механизация” АД производство по несъстоятелност, се прекратява възможността на управляващия съдружник „Ар ти ай финанс” ГмБх да предяви исковете за дължимото от възложителя възнаграждение за изпълнената от консорциума СМР, е правно необоснован.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай и на двете места в изложението си, където заявява наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, касаторът, в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, излага твърдения, относими изцяло не към очевидната неправилност на решението, както белезите на същата са описани непосредствено по-горе в настоящите мотиви, а към правилността на решението, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, която подлежи на преценка само в евентуално последващо допускането на касационно обжалване на решението, производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от с.з., с предмет преценка само наличието или липсата на основания за такова допускане. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не е са налице и поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Поставените от касатора въпроси от първи до осми, както и десети и единадесети не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото не са обусловили или не са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция.

По отношение на първия, втория и четвъртия въпроси това е така, доколкото въззивният съд, като е приел, че при сключване на процесния договор за изработка между ответното търговско дружество и консорциума - гражданско дружество (неперсонифицирано обединение) по смисъла на чл. 357 ЗЗД, във вр. с чл. 276, предл. 1 ТЗ, е възникнала активна солидарност между съдружниците в консорциума, единствено е разяснил, че дори и същото да е прекратено на основание чл. 363, б. „в“, предл. 1 ЗЗД - при прекратяване на търговското дружество, съдружник в гражданското дружество, вследствие на обявяването му в несъстоятелност - арг. чл. 711, т. 1 ТЗ, то не отпада възникналата активна солидарност между съдружниците в консорциума, които могат - самостоятелно, да искат от ответната страна по договора за изработка изпълнение на възникналото насрещно парично задължение - заплащане на уговореното възнаграждение за осъществената и приета работа. В този смисъл, позовавайки се и на формирана по реда на чл. 290 ГПК между същите страни в настоящото исково производство съдебна практика с решение № 50112/06.01.2023 г. на ВКС по т.д. № 2499/2019 г., II т.о., въззивният съдебен състав е приел, че при породената активна (кредиторова) солидарност всеки един от съдружниците в ДЗЗД „СМ Секисуи Европа” притежава активна материалноправна легитимация да претендира изпълнение на насрещно поетите от възложителя по процесния договор за изработка задължения, вкл. и заплащане на възнаграждението за приетата работа, поради което за пораждане на активната материалноправна легитимация има значение само обстоятелството, че към момента на поемане на задълженията от ответното търговско дружество, гражданското дружество е съществувало, като последващите промени в него (дори и те да имат някакво значение във вътрешните отношения между съдружниците) са ирелевантни за неизправния длъжник.

По отношение на третия въпрос – въззивният съд не е приемал, че дори и при обявяване в несъстоятелност на един от съдружниците - търговци в гражданското дружество този консорциум да е прекратен, то би отпаднала и активната кредиторова солидарност по отношение на вземанията на гражданското дружество, представляващи негова обща собственост. Напротив – анализирайки и позовавайки се на разпоредбите на чл. 360 и сл. от ЗЗД съдът нарочно е пояснил, че с оглед същите разпоредби и уреденият от тях режим на придобитото от консорциума, носител на възникналите вземания не е консорциумът (в конкретния казус - неперсонифицирано обединение), а отделните съдружници при възникнала между тях активна (кредиторова) солидарност, поради което това парично притезание представлява общо тяхно притежание съгласно разпоредбата на чл. 359, ал. 1 ЗЗД, като съдът допълнително е изложил и съображения досежно правата и задълженията на управляващия /и представляващ/ съдружник в консорциума, по отношение както на неговите, така и на тези, принадлежащи на другия съдружник права /вземания/ спрямо третите лица. Именно това обуславя и крайният извод на съда в насока на това, че не консорциумът (дори и той да е прекратен), а отделните съдружници в него, вкл. и ищецът са кредитори на ответното търговско дружество - за заплащане на уговореното възнаграждение за приетата работа по процесния договор за изработка.

Петият въпрос на касатора е поставен в чисто теоретичен план, като не е свързан с правните съждения на въззивния съд - решаващият съд не е приел, че всяка уговорка за заплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на изпълнител (консорциум-гражданско дружество) се приравнява автоматично на договорка за активна (кредиторова) солидарност по отношение на съдружниците в него, а съобразявайки обвързващия го материалноправен ефект на влязлото в сила решение № 50112/06.01.2023 г. на ВКС по т.д. № 2499/2019 г., II т. о., с което е разрешен правен спор между същите страни в настоящото исково производство за дължимост на разсроченото насрещно парично задължение за приетата работа по същия договор за изработка, но за друг период, е счел, че в случая трябва да се приеме, че по отношение на съдружниците в консорциума (гражданско дружество), е учредена активна (кредиторова) солидарност.

Шестият и седмият въпроси също не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК - с оглед на обстоятелството, че въззивният съд е достигнал до правното съждение за пораждане на активна (кредиторова) солидарност на съдружниците в процесния консорциум по отношение на вземането за заплащане на уговореното възнаграждение за приетата работа по релевантния договор за изработка, той не е излагал мотиви дали насрещното парично задължение на възложителя е неделимо, за да се приложат правилата за пасивната (длъжниковата) солидарност, както предписва правната норма, уредена в чл. 129, ал. 2 ЗЗД, вкл. и дали заплащането на уговореното възнаграждение трябва да се предаде на всички кредитори общо съгласно правилото, уредено в чл. 129, ал. 1 ЗЗД.

По отношение на осмия въпрос приетото важи, доколкото въззивният съд, като е достигнал да правния извод, че между съдружниците в процесното гражданско дружество е породена активна (кредиторова) солидарност, поради което всеки един от тях (самостоятелно) притежава активна материалноправна легитимация да иска изпълнение на насрещното парично задължение (за заплащане на уговореното възнаграждение за приетата работа), съдът не се е произнасял относно това дали от момента на прекратяване на търговското дружество - съдружник в гражданското дружество, автоматично по силата на чл. 41 ЗЗД се прекратяват занапред и извършените от прекратеното дружество упълномощителни сделки.

По отношение на десетия и единадесетия въпроси: Въззивният съд всъщност не е отрекъл правната възможност да се оспори съществуването на консорциума: 1) при положение, че това оспорване защитава имуществената сфера на ответника от недължимо и/или неточно плащане и го предпазва от риска да заплати два пъти недължимо платената част от възнаграждението по договора, полагаща се на обявеното в несъстоятелност дружество-съдружник в консорциума, и 2) с оглед на факта, че прекратяването на консорциума е обуславящо за липсата на материалноправна и/или процесуалноправна легитимация на ищеца да претендира процесното вземане в посочения в исковата молба размер, съответно - обосноваващо недоказаност на иска по размер и неоснователността на ищцовата претенция, предявена след постановяване на решението за обявяване на дружеството в несъстоятелност. Съдът е приел, че не е от значение за правилното решаване на правния спор - предмет на делото обстоятелството дали консорциумът, учреден като гражданско дружество, е прекратен поради обявяването на един от неговите съдружници в несъстоятелност, но че съществен за това се явява установеният по делото правнорелевантен факт, че при сключване на процесния договор за изработка е съществувало процесното гражданско дружество, поради което между неговите съдружници е породена активна (кредиторова) солидарност по отношение на претендираните от ответника парични вземания.

Деветият въпрос на касатора е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) - чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на относимите към спора доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи на касатора за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, довела до незаконосъобразно прилагане на материалния закон - разграничил е момента на прекратяване на търговското дружество при обявяването му в несъстоятелност (арг. чл. 711, т. 1 ТЗ) от този, в който този правен субект загубва правосубектността си поради неговото заличаване (арг. чл. 735, ал. 3 ТЗ), като е изяснил, че от значение за правилното решаване на правния спор - предмет на делото е обстоятелството, че при възникналата активна (кредиторова) солидарност всеки от кредиторите - съдружници в гражданското дружество, притежава самостоятелна активна материалноправна легитимация да иска изпълнение на насрещните правни задължения, породени от процесния договор за изработка; по същите правни съображения е счел за ирелевантно и поддържаното от ответното търговско дружество пред апелативния съд правно съждение, че с обявяване на търговеца-съдружник в несъстоятелност се прекратява консорциума (гражданско дружество); позовавайки се на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по исков процес между същите страни е приел, че е породена активна (кредиторова) солидарност между съдружниците в това гражданско дружество по отношение на породените от ответното търговско дружество парични задължения - за заплащане на уговореното възнаграждение за приетата работа по процесния договор за изработка. Следователно, съдът е разгледал в пълнота обстоятелствата относно правния спор, пренесен за разрешаване от него с въззивната жалба и установяващите/отричащи ги доказателства, като се е произнесъл по наведените в жалбата правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както това императивно предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. В този смисъл, по делото не е осъществена специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

При този изход на делото касаторът няма право на възнаграждение в производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение за защита в същото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение