Определение № 6021 от 20.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1385/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Г. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 2401 от 10.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 3166/2022 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 20182854 от 09.09.2021 г. по гр. д. № 18647/2020 г. на Софийския районен съд, с което е допуснато да се извърши съдебна делба между Г. Д. Г., Е. Г. Г. и П. Г. Г. на апартамент № 31, с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-138/24.07.2017 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] със застроена площ от 65.07 кв. м, заедно с 2.63 % ид. части от общите части на сградата, вкл. портиерско помещение, и от правото на строеж върху държавна земя, върху която е построена сградата, при квоти: по 1/3 ид. части за всеки от съделителите. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесният апартамент е бил собственост на Г. И. Г., който след смъртта си на 29.03.2003 г. оставил за свои наследници по закон И. Д. Г., П. Г. Г., Е. Г. Г. и Д. Г. Г. (съответно преживяла съпруга и деца). И. Д. Г. е починала на 14.07.2009 г. и е оставила за свои наследници по закон същите низходящи, които са придобили жилището при равни права – по 1/3 ид. част. Д. Г. Г. е починал на 11.09.2017 г. и е наследен от сина си Г. Д. Г.. В представената по делото данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ от 27.04.2019 г., подадена от Е. Г. Г., като собственици на имота са посочени както тя и брат й, така и племенникът й Г. Г.. От показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че след смъртта на И. Г. фактическата власт върху имота е осъществявана от ответницата Е. Г. и семейството й. Анализирайки събраните по делото доказателства, съдът е приел, че единствените действия, с които тя е демонстрирала намерението си да свои имота са заплащане на разходите /вкл. тези за управление и поддържане на общите части/ и извършване на подобрения, без данни за вида, мащаба и стойността им. От друга страна от показанията на свидетелката В. А., подкрепени и от тези на свидетеля С. К., които съдът е кредитирал, е установено, че през 2019 г. ответницата е отправила към ищеца Г. Г. предложение да й прехвърли правото на собственост върху своята идеална част. Съдът е приел, че с предложението за сключване на прехвърлителна сделка през 2019 г. ответницата конклудентно е признала правото на ищеца на собственост, което изключва намерение да своене на вещта. Това намерение се изключва и от факта, че при подаването на данъчната декларация през 2019 г. тя е признала правата на съсобствениците си. По делото не е и установено извършването на фактическа делба на наследствените имоти, който момент може да се приеме за начало на владение. По тези съображения е прието, че понастоящем апартаментът е съсобствен между страните при равни права. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: Как следва да бъде отблъснато владението на другите наследници от този, който владее имота, при положение, че те не са се опитвали да ползват общата вещ и да смутят по някакъв начин владението му, и дали владеещият сънаследник трябва да предприеме конкретни действия по отричане правата на другите наследници, или е достатъчно да манифестира самостоятелността на своето владение. Ответниците по жалбата не са подали писмени отговори. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният от касаторката въпрос е твърде общо формулиран според нейните твърдения и не предполага даването на конкретен принципен отговор, респ. не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, нито същата сочи в какво се изразява противоречието на въззивното решение с цитираното в изложението решение № 283/29.10.1979 г. по гр. д. № 1103/1979 г. на ВС, I г. о., което се отнася за различна от настоящата хипотеза. Освен това съгласно дадените с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Завладяването на частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Преценката дали такива действия са били извършени от съсобственика е конкретна по всяко дело. В случая, с оглед данните по делото, въззивният съд е приел, че след смъртта на наследодателите на страните касаторката не е извършила действия, с които да е демонстрирала своето намерение да владее целия имот като свой, поради което направеният извод, че тя не е упражнявала владение по отношение на притежаваните от другите съсобственици идеални части, е направен в съответствие с цитираното тълкувателно решение, което изключва приложното поле на ралевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, относно което никакви доводи не са изложени. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторката се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,