Определение № 56 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6240/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 392 от 27.06.2014 г. по в.гр.д. № 479/2014 г. на Пловдивския апелативен съд е обезсилено решение № 275 от 07.02.2014 г. по гр.д. № 3758/2012 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която са уважени предявените от [фирма]- [населено място] против [фирма]- [населено място] обективно съединени искове по чл. 108 ЗС за предаване на владението върху сграда с идентификатор 47295.106.8.3 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], Пловдивска област, със застроена площ по скица 171 кв.м, а измерена на място - 131 кв.м, на един етаж, с предназначение- промишлена сграда, построена в ПИ с идентификатор 47295.106.8, м.”Динките”; с правно основание чл. 109 ЗС - за премахване на съществуващата парокотелна инсталация в описаната сграда, и по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на сградата без основание за периода 15.03.2007 г.- 15.03.2012 г. в размер на 62 880 лв., и делото е върнато на Пловдивския окръжен съд за ново разглеждане. Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ищеца [фирма]- [населено място]. Изложени са оплаквания за неправилност на същото като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя няколко правни въпроса, за които поддържа, че са обусловили изхода на спора и са разрешени съответно в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставени са следните въпроси: 1/Длъжен ли е въззивният съд, след като е констатирал нередовности на исковата молба, да реши делото по същество или следва да я остави без движение и да даде на ищеца указания да отстрани констатираните нередовности, т.е. как трябва да процедира въззивният съд, когато пред него за пръв път се констатира нередовност на исковата молба. 2/ Следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, ако той не го е заявил изрично в петитума на исковата молба. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация [фирма] изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решенише. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по искова молба, неотговаряща на изискванията на чл. 127, ал.1, т.4 и 5 ГПК, тъй като въз основа на изложените в нея фактически обстоятелства не може да се направи безпротиворечив извод на какво правно основание ищецът твърди, че станал собственик на процесния имот. Наведените от ищеца твърдения, че е собственик на поземления имот, в който е построена сградата, както и че самото строителство било извършено от неговия праводател – ДФ “А.”, че сградата била заприходена в неговите активи, а в последствие и включена в капитала на търговското дружество, чийто правоприемник е той, навеждат едновременно на два различни способа за придобиване на право на собственост върху сградата - приращение по чл. 92 ЗС или придобиване по реда на чл. 17а ЗППДОбП/ отм./. С решението си първоинстанционният съд приел, че ищецът е придобил правото на собственост на основание приватизация и правоприемство от ДФ “А.”. Доколкото обаче ищецът не е поискал да бъдат установени правата му като възникнали на основание приватизационна сделка, то произнасянето на първоинстанционния съд е на непредявено основание и поради това постановеното решение е процесуално недопустимо. По тези съображения въззивният съд е обезсилил същото и е върнал делото за ново разглеждане на Пловдивския окръжен съд от фаза отстраняване нередовностите на исковата молба. При тези данни настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по първия от поставените в изложението по чл. 284, ал.3 ,т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, касаещ правомощията на въззивната инстанция в случаите, когато пред нея за пръв път се констатират нередовности на исковата молба. Този въпрос е разрешен в т.4 от ТР № 1/ 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, като е прието, че когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани, а при неизпълнение на тези указания първоинстанционното решение се обезсилва. Актуалността на тези постановки при действието на ГПК от 2008 г. е изрично препотвърдена в т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос е в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС, което съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият от поставените процусалноправни въпроси е неотносим към изхода на делото, тъй като въззивният съд не е разгледал предявените искове по същество и не се произнасял по тяхната основателност. Затова този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване Водим от гореизложеното съдът