Определение № 57 от 08.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2373/2021 г.

Производството е по чл.396, ал.2 вр. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „СИ ПИ СИ ТРЕЙДИНГ” ООД, представлявано от адв. Л. У. – Д., срещу определение № 944 от 06.07.2021г. по в.ч.гр.д. № 7894/21г. на СГС, ГО, VI – А състав, с което след отмяна на определение от 16.04.2021г. по гр.д. № 809/2021г. на СРС, 85 състав е допуснато обезпечение на предявените от „Весфот” ЕООД против частния жалбоподател насрещни искове за заплащане на сума в общ размер на 22 000 лева, от които сумата 7000 лева – за направени разходи по заплатени обратни транспорти на база върнати изделия и стоки за преработка или изработване на нови поради наличие на брак и сумата 15 000 лева – за претърпени неимуществени вреди, чрез налагане на обезпечителна мярка запор върху банкови сметки на дружеството, открити в „Прокредитбанк” АД и „Уни Кредит Булбанк” А до размер общо на 22000 лева, при парична гаранция в размер на 2200 лева.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд се е прознесъл, като е игнорирал напълно нередовността на исковата молба поради липсата на всякаква яснота и конкретизация на обстоятелствата, на които се основават исковете и не е обсъдил наведените в тази връзка доводи. Поддържа още, че въззивният съд безмотивно е приел, че представените от ищеца доказателства подкрепят твърденията му, като сочи, че ангажираните доказателства не позволяват извод за евентуално съществуване на твърдяното право. Твърди, че въззивният съд не е изложил мотиви за определяне размера на паричната гаранция и не е взел под внимание евентуалната продължителност на процеса като критерий за адекватността на обезпечителната мярка. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли да бъде допуснато обезпечение при ненадлежно упражнено право на иск – при нередовна съгласно чл.129, ал.1 вр. чл.127, ал.1 ГПК искова молба – при липсата на ясно и пълно изложение на обстоятелствата, на които молителят основава претендираните материални права – предмет на насрещните искове и ясно формулиран петитум по тях? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с определение № 826 от 02.12.2013г. по ч.т.д. № 3887/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Допустимо ли е, без да се установи вероятна основателност на исковете, съдът да допусне тяхното обезпечаване? По отношение на въпроса се поддържа основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност, с оглед извода на въззивния съд, че едва в хода на исковото производство и след излагане на становището на ответната страна и ангажиране на съответните доказателства от нея би могло да се установи вероятната основателност на насрещните искове, а не в производството по тяхното обезпечаване.

3. Определеният от съда размер на гаранцията следва ли да е адекватен и да съответства на размера на вредите, които ответникът по обезпечения иск би търпял от неоснователно допуснато обезпечение и включва ли се в дължимата преценка, освен цената на иска, евентуалната продължителност на процеса на две инстанции? Касаторът намира, че по въпроса е налице противоречие с определение № 431 от 24.09.2015г. по ч.гр.д. № 4669/2015г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 446 от 30.07.2015г. по ч.т.д. № 1832/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 892 от 16.12.2011г. по ч.т.д. № 812/2011г. на ВКС, ТК, I т.о.

Ответникът „Весфот” ЕООД оспорва частната касационна жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

С обжалваното определение въззивният съд е приел, предявените в срока за отговор на исковата молба насрещни искове от „Весфот” ЕООД против „СИ ПИ СИ ТРЕЙДИНГ” ООД са допустими. По отношение на вероятната основателност на исковете е изложил съображения, че с оглед и твърденията в първоначалната искова молба между страните съществуват търговски отношения, като по първия насрещен иск ищецът представя писмени доказателства, че са му се наложили разходи във връзка с твърдяно неизпълнение от страна на ответника по насрещния иск, а по втория иск относно неимуществените вреди е поискано събиране на гласни доказателства, т.е. са представени и е поискано събиране на гласни доказателства. Приел е, че в производството по чл.390 ГПК съдът няма процесуална възможност да установява в цялост фактическата и правната страна на спора, нито да навлиза в спора по същество, поради което едва в хода на исковото производство и след излагане на становището на ответната страна и ангажиране на съответните доказателства от нея би могло да се установи вероятната основателност на насрещните искове, а не в производството по тяхното обезпечаване. По тези съображения е намерил, че обезпечението следва да се допусне при условият ана чл.391, ал.1, т.2 ГПК – след внасяне на гаранция в размер на 2 200 лева, необходима с оглед защита интересите на ответника по насрещните искове при евентуалното им отхвърляне или прекратяване на производството по делото. Изложил е и съображения, че обезпечителната нужда с оглед паричния характер на притезанието следва да се предполата и че е налице адекватност на предложената обезпечителна мярка.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Първият процесуалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, е предпоставен от възприемане на твърдението на частния касационен жалбоподател, че насрещната искова молба е нередовна, противно на извода на въззивния съд, че насрещните искове са редовно предявени. Поради това този въпрос не съответства на фактите по делото и не се явява обуславящ решаващите извози на въззивния съд, с оглед на което не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Във връзка с втория въпрос не е налице поддържаното от касатора основание – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правни норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Въззивният съд се е произнесъл по въпроса в съответствие с трайната съдебна практика по приложението на чл.391 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.5 на ТР № 6 от 14.03.2014г. по тълк.д. № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства (чл. 391, ал.1, т.1 ГПК), а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и 181 ЗЗД, т.е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно (чл. 391, ал.3 ГПК).

Третият процесуалноправен въпрос, отнасящи се до критериите за определяне на размера на гаранцията по чл.391, ал.1, т.2 ГПК, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и поради това отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По този въпрос обаче не е налице соченото допълнително основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно формираната по реда на чл.274, ал.3 ГПК съдебна практика – определение № 892 от 16.12.2011г. по ч.т.д. № 812/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 180 от 02.04.2009г. по ч.гр.д. № 111/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 431 от 24.09.2015г. по ч.гр.д. № 4669/2015г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 446 от 30.07.2015г. по ч.т.д. № 1832/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. размерът на гаранцията по чл.391, ал.1, т.2 ГПК следва да е съобразен с размера на вредите, които ответникът ще търпи от неоснователно допуснато обезпечение или с обема на претендираните от ищеца по бъдещия иск права и евентуалната продължителност на процеса. В настоящия случай, макар да не е изложил изрични съображения във връзка с възприетия в практиката критерий евентуална продължителност на процеса, въззивният съд е определил парична гаранция в размер на 10% от цената на обезпечените искове с оглед защита интересите на ответника по насрещните искове при евентуалното им отхвърляне или прекратяване на производството по делото. По този начин не се е произнесъл в противоречие с формираната постоянна практика.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение