Определение № 3547 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2706/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. М. Р., подадена чрез процесуален представител адв. С. Ф. против определение № 393 от 06.02.2026г. постановено по ч.гр.д. № 227/2026г. по описа на Апелативен съд – София. С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционно определение № 23965/27.11.2025г. постановено по гр.д. № 13350/2025г. по описа на Софийски градски съд, с което на основание чл. 130 от ГПК е прекратено производството по делото, образувано по предявените от Р. М. Р. с ЕГН [ЕГН] против М. И. Д. с ЕГН [ЕГН] искове с правно основание чл. 62, ал. 4 от СК – за признаване за установено, че М. Р. Р., вписан в удостоверението за раждане на ищеца, не е негов биологичен баща /оспорване на бащинство/ и иск с правно основание чл. 69 от СК – за установяване бащинството на ищеца от починалия К. И. Г., чиято наследница се твърди да е М. И. Д.. Частният жалбоподател сочи неправилност на обжалваното определение поради допуснато нарушение на материалния закон. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 62, ал. 4 от СК и е извел извод за недопустимост на предявения иск като преклудиран с изтичане на едногодишен срок от навършване на пълнолетие. Твърди, че според установената съдебна практика този срок започва да тече от навършване на пълнолетие и е установен с оглед гарантиране на самостоятелната преценка и воля на детето. Счита, че приложението на чл. 62, ал. 4 от СК не бива да дерогира правото на детето да узнае своя произход; че когато самото дете търси истинския си баща, неговият иск не може да бъде отхвърлен единствено поради изтекъл срок; че правото на произход е проявление на неотменимо лично право на идентичност, което не се губи с времето. Отправя искане обжалваното определение да се отмени, а делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК /в съдържанието на частната касационна жалба/, с което са изпълнени условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, по които е отправено искане за допускане на касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както следва: 1/ Дали искът по чл. 69 от СК е недопустим поради пречката по чл. 71 от СК, когато е предявен съединено с иск по чл. 62 от СК, при положение че чл. 71 от СК изрично допуска съединяване и предполага последователно, условно произнасяне? 2/ Как следва да се прилага режимът на преклузивните срокове по чл. 62, ал. 4 и чл. 69 от СК вр. чл. 73 от СК, в контекст на чл. 8 от ЕКПЧ и чл. 56 от КРБ – и длъжен ли е съдът да извърши преценка за „справедлив баланс“ и качество на мотивите, когато отказът от производство блокира установяване/оспорване на произход? Частният жалбоподател поддържа, че поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 125/13.07.2017г. по гр.д. № 567/2017г. на ВКС и Тълкувателно решение № 2 от 5.02.2015г. по т.д. № 2/2014г. на ОСГК на ВКС. Поддържа също очевидна неправилност на извода във въззивното определение, че чл. 71 от СК представлява непреодолима пречка за иска по чл. 69 от СК при съединяване. Препис от частната жалба не е връчен на основание чл. 130, изр. 2 от ГПК. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: Р. М. Р., [дата на раждане] от майка М. Д. Н. и баща М. Р. Р. – родители, които са били в граждански брак, е предявил искове срещу М. И. Д. с правно основание чл. 62, ал. 4 от СК за признаване за установено, че М. Р. Р., вписан в удостоверението за раждане не е негов биологичен баща и за установяване бащинството на ищеца от К. И. Г., починал на 06.08.2025г. и оставил наследник ответницата М. И. Д.. Исковата молба е била основана на твърдения, че едва през пролетта на 2025г. ищецът получил категорични сведения за своя биологичен произход – от леля му и майка му, които признали, че именно К. Г. е истинският му баща. Първоинстанционният съд е приел, че исковете за оспорване и за установяване на бащинство са предявени след изтичане на преклузивния законов срок по чл. 62, ал. 4 от СК – ищецът е навършил на 27.12.1991г., поради което предявеният на 26.11.2025г. иск за оспорване на бащинство е недопустим. След като искът за оспорване на бащинство е недопустим, т.е. не може да бъде оборен по исков ред наличният произход на ищеца от баща, то е недопустим и иска за установяване на произход от баща, с оглед забраната по чл. 71 от СК. Така обосновал недопустимост и на иска по чл. 69 вр. чл. 72, ал. 2 от СК. За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството, въззивният съд е съобразил, че ищецът е навършил пълнолетие на 27.12.1991г. При този факт приел за очевидно, че предявеният иск за оспорване на бащинство е недопустим. Изложил, че детето може да оспори бащинството от навършването на четиринадесетгодишна възраст до една година от навършването на пълнолетие. Крайният срок за предявяване на този иск за ищеца е изтекъл на 27.12.1992г. За втория иск, имащ за предмет едно дете да установи произхода от бащата посочил, че може да се предяви до три години от навършване на пълнолетието. В настоящия случай обаче не само е изтекъл крайния срок на 27.12.1996г., но и има предвидена в закона незаобиколима пречка /чл. 71 от СК/ да се предяви иск за установяване на произход и припознаване, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акта за раждане, с предположението по чл. 61 или с припознаване. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставените в изложението въпроси са на плоскостта на пречката за установяване на произход по чл. 71 от СК в хипотеза, когато искът за оспорване на бащинство и за установяване на произход от бащата са съединени и за това как се прилагат преклузивните срокове съгласно чл. 73 от СК в контекста на чл. 8 от ЕКПЧ. Въпросите са включени в предмета на делото и принципно са значими за решаващата воля на съда и за изхода на делото. Така, те отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, определящо приложното поле на касационното обжалване. Релевантните въпроси обаче не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната и друга практика на ВКС, което изключва специалният селективен критерий по на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Характеристиката на исковете за оспорване на произход по чл. 62 от СК и на сроковете за тяхното предявяване са изяснени в ТР № 2/25.02.2015г. по тълк.д. № 2/2014г. на ОСГК на ВКС. В съответствие с установената съдебна практика, съгласно която съдът се произнася по съществото на спорните въпроси само в случаите, когато искът е допустим и надлежно предявен, въззивният съд е извършил служебно преценка за допустимост на предявените искове – чл. 130 от ГПК и при констатация за недопустимост на предявената претенция потвърдил прекратяването на производството по делото. В съответствие със закона и установената съдебна практика, съдът е прекратил производството, съобразявайки, че искът по чл. 62, ал. 4 от СК за оспорване на бащинство е предявен от пълнолетно лице, навършило пълнолетие на 27.12.1991г. Предявеният от пълнолетното лице на 26.11.2025г. /след едногодишния срок/ иск е недопустим, като предявен след изтичане на императивно уредения едногодишен срок от навършването на пълнолетие по чл. 62, ал. 4 от СК; чл. 71 от СК не допуска лице с установен произход от бащата да предявява иск по чл. 69 от СК за установяване на произход от друг баща; а изтеклият срок по чл. 62, ал. 4 от СК обуславя недопустимост и на съединения иск по чл. 69 от СК, защото без да се обори наличният произход не може да се установи друг произход от бащата. А сроковете по глава VI на СК съгласно чл. 73 се прилагат служебно и не подлежат на спиране, прекъсване или възстановяване. Трайно установено е разбирането в практиката на ВКС, че тези срокове са преклузивни, доколкото нормите, с които се уреждат възможностите за установяване и за оспорване на произход са от повелителен характер и са в основата на гражданскоправния статус на човека / Решение № 11 от 28.07.2022г. по к.д. № 3/2022г. на КС, Oбн., ДВ, бр. 64 от 9.08.2022г./. Произходът на всеки човек и произтичащите от него отношения неизменно са приемани като същностен елемент на правото на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията. Съгласно константната практиката на ЕСПЧ, определянето на правната връзка на детето с предполагаемия му баща /и обратно/ се отнася до "личния живот" на заинтересованата страна, поради което възможността му да установи произхода си от бащата несъмнено попада в приложното поле на чл. 8 от ЕКЗПЧОС. В ал. 2 на посочената разпоредба е предвидено, че в тези случаи намесата на държавата в упражняването на това право е недопустима, освен в предвидените от закона случаи и в интерес на обществената сигурност, защитата на обществения ред, здравето, морала, правата и свободите на членовете на обществото. За прилагане на предвидената в конвенцията защита, е необходимо да бъде постигнат баланс в интересите на заинтересованото лице и обществото. В конкретния случай, след анализ на всички факти и обстоятелства по делото, съдът е приел, че намесата в правото на зачитане на личния живот на ищеца е в съответствие със закона /основава се на чл. 62, ал. 4, чл. 69 и чл. 71 от СК/ и преследва легитимна цел /правна сигурност, определеност и устойчивост в семейните отношения; гарантиране на правната сигурност на наследниците на предполагаемия баща и неговото семейство/, както и че намесата с оглед конкретиката на случая е пропорционална на преследваните цели /евентуалният биологичен баща е починал към момента на предявяване на исковете; а ищецът е с установен произход в акта за раждане/. Прилагането на едногодишния срок по чл. 62, ал. 4 от СК от навършването на пълнолетие за ищец, който към момента на предявяване на исковата молба е мъж, навършил 51 години и който е с установен произход от бащата в акта за раждане, за оспорване на установения произход, при отчитане на конкретните твърдения за факти свързани с узнаване на обстоятелствата свързани с него, съдът преценил, че не е в противоречие с личния интерес на ищеца за оспорване, съответно за установяване на произхода му; с оглед осигуряване на правната сигурност и в обществен интерес са приложени преклузивните срокове, предвидени в Семейния кодекс за исковете за оспорване, респ. за установяване на произход. Обжалваното определение съответства на правната уредба и на практиката на ВКС. При отчитане конкретните особености на случая и преценка на различните интереси – на ищеца и на ответника по делото, съдът при преценка на основанията за допустимост на касационното обжалване намира, че ограничението на възможността на частния жалбоподател за оспорване на бащинство и за установяване на произход от бащата представлява пропорционално балансиране на съответните засегнати конкуриращи се интереси. Изборът на законодателя да ограничи тази възможност във времето не може да бъде квалифициран като неразумен или произволен, нито като непропорционален предвид заложените конкретни интереси. При тези обстоятелства, доколкото е налице ясна законова разпоредба, ограничаваща срока на оспорването и установяването на произход – която в разглежданата хипотеза, предвид установения приоритет на принципа за стабилност на произхода пред принципа за истинност на биологичната връзка между родителя и детето и конкретните обстоятелства, не съставлява непропорционална намеса в правата по чл. 8 от ЕКПЧОС на частния жалбоподател. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Обжалваният акт не е постановен в явно нарушение на закона /нито на принципа на равенство на страните/, извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, поради което не е налице вероятност същият да е очевидно неправилен. В заключение, съдебният състав на ВКС приема, че по делото не са установени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът и служебно не установи наличие на друго основание за допускане на обжалването в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение