Определение № 916 от 02.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4593/2022 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Н. А. Р., чрез адвокат Е.Ф. от АК-София, срещу решение № 1091/25.07.2022 г. по в. гр.д.№ 411/2022 г. на Апелативен съд София, с което се отменя решение № 266443 от 05.11.2021 г. по гр.д.№ 4770/2020 г. на Софийски градски съд и е отхвърлен иска на Н. А. Р. срещу Прокуратурата на Република България, на основание чл.2б ЗОДОВ, за разликата над 12 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнение на задължението за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС, ведно със законната лихва от исковата молба - 05.06.2020 г., до изплащане на сумата, както и законната лихва от 05.06.2017 г. до 04.06.2020 г. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението, а в изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по въпросите за началната дата, от която се дължи законна лихва за забава за вземането за обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ„ във връзка с чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС - от датата на увреждането или от датата на подаване на исковата молба; за допустимостта, с оглед принципите на гражданския процес, съдът да се произнесе по невъведени от ответника факти и възражения, въз основа на които да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди; за задължението на съда да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото; за правилата, които следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението по чл.2б ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС; кои са критериите, конкретните факти и обстоятелства, които следва да прецени съда при определяне на справедливия размер на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите в практиката на ЕСПЧ; как се определя обезщетението за неимуществени вреди по чл.2б от ЗОДОВ, когато ищецът има двойно качество на пострадал по едно и също досъдебно производство-пряко пострадала от престъплението и пострадала като наследник на съпруга си, и необходимо ли е разграничаване на причинените вреди от бавенето на едно и също досъдебно производство на пострадал в двете различни качества. Според касатора поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и други съдебни решения, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а последният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От Прокуратурата на Република България не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд въз основа на посочените неизчерпателно критерии в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ е приел за основателен иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ„ във вр.с чл.6 §1 ЕКЗПЧОС, тъй като ищцата е придобила качеството пострадал в досъдебното производство по чл.74, ал.2 НПК, което я легитимира като лице, което може да иска обезщетение за нарушено право за разглеждане и приключване на делото в разумен срок. Един от критериите за конкретната преценка на съда е общата продължителност на досъдебното производство по сл.д.№ 1/1991 г., който в случая очевидно не съставлява „разумен срок", след като е изтекла и абсолютната давност към датата на подаване на исковата молба по делото. Забавянето на наказателното производство е резултат от действия на разследващите органи и допуснатите процесуални нарушения от прокуратурата, обусловили прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора за доразследване, а не от поведението на ищцата, с оглед на което според въззивния съд следва да се присъди обезщетение от 30 000 лева, което да се разпредели поравно между наследниците на Ф. Т. Р. /поч. 2003г./ - преживяла съпруга и две деца, а на ищцата в лично качество да се присъди допълнително сумата от 2000 лева. В обхвата на обезщетението по чл.2б ЗОДОВ, според съда, следва да се преценяват само причинените вреди от забавеното правосъдие, а не тези за нарушените граждански права, по отношение на които е предвиден специален ред в Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресирани лица. В мотивите на решението са обсъдени фактическата и правна сложност на делото, като критерии при определяне на конкретното обезщетение, големият брой пострадали лица и средствата за защита, които според практиката на ЕСПЧ, във връзка с ускоряване на производствата за изплащане на обезщетение, могат да бъдат и по-ниски, ако съответстват на правната традиция и стандарта на живот в държавата. При липата на вреди по-големи от обичайните за неразумната продължителност на наказателното производство, въззивният съд приема, че предявеният иск е частично основателен, а справедливото обезщетение на ищцата е в размер на 12 000 лева, което се дължи със законната лихва от исковата молба. Вредите от забавянето на проведеното разследване, за което се дължи обезщетение в периода до подаване на исковата молба, според твърденията в нея, съдът е приел, че се дължи със законната лихва, която не може да се присъди от момент, предшестващ предявяване на иска, тъй като размера на претенцията за обезщетение се обуславя от неговата продължителност. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси поради следните съображения: В практиката на ВКС по чл.2б ЗОДОВ се приема еднозначно, че причинените вреди от забавянето на разглеждането и решаването на делата над разумния срок отговорността е на държавата, която е обективна и не е обусловена от обстоятелството, дали лицата от състава на правозащитните органи са виновни, дали същите са нарушили съществуващите правила или са ги спазвали, но въпреки това е допуснато забавяне над разумния срок. При този характер на отговорността се прилага принципът на риска, а не на вината, т.е. без значение е дали увреждането се дължи на виновно поведение на длъжностно лице. Критериите, въз основа на които се преценява наличието или липсата на нарушение по чл.6, §1 от Конвенцията са отразени примерно в закона /чл.2б, ал.2 ЗОДОВ/, като се прилагат стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. По реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от самото престъпление. Според чл.6, §1 КЗПЧОС всяко лице "при определянето на неговите граждански права и задължения", има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта, т.е. отговорността на държавата се подчинява на правилата на непозволено увреждане, вкл. и по отношение на дължимата законна лихва върху присъденото обезщетение (Така решение № 73/02.06.2022 г. по гр.д.№ 4038/2021 г., III г.о., решение № 140/29.06.2022 г. по гр.д.№ 3356/2021 г., III г.о. и решение № 50240/16.12.2022 г. по гр.д.№ 4654/2021 г., IV г.о.). Поставеният в тази връзка въпрос за началната дата, от която се дължи законна лихва за забава за вземането за обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ, не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд приема, че претенцията за обезщетение от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е основателна с оглед неговата продължителност от 30 г. до предявяване на иска, т.е. върху присъденото обезщетение по реда на чл.52 ЗЗД се дължи законна лихва от увреждането, настъпило поради неразумното забавяне на наказателното производство в периода до подаване на исковата молба в съда. В този смисъл, извода на въззивния съд, че след като неразумната продължителност на производството е част от фактическия състав за отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ, не може да се присъди законна лихва върху обезщетението преди той да е осъществен, не е в противоречие с практиката на ВКС. Останалите въпроси свързани с допустимостта, с оглед принципите на гражданския процес, съдът да се произнесе по невъведени от ответника факти и възражения, въз основа на които да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди; за задължението на съда да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото; за правилата, които следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението по чл.2б ЗОДОВ, причинени с нарушаване на правото по чл.6 §1 от ЕКЗПЧОС; за критериите, конкретните факти и обстоятелства, които следва да прецени съда при определяне на справедливия размер на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите в практиката на ЕСПЧ; и как се определя обезщетението за неимуществени вреди по чл.2б от ЗОДОВ, поставени в изложението на касатора също не обуславят допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не са разрешени в противоречие с установената практика на ВКС - напр. решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г., IV г.о. и решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д.№ 891/2010 г., I г.о., в които се приема, че задължението на съда да основава своето решение на събраните по надлежния ред доказателства, въз основа на които се установят правнорелевантните факти, вкл.задължението му да ги обсъди в цялост и поотделно произтича пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 от Конституцията, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, след като прецени всички относими доказателства и доводите на страните по свое вътрешно убеждение, и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на тези факти, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая, съдът е преценил всички релевантни за спора факти и се е произнесъл по всички относими доводи, въведени в предмета на делото. Изложени са конкретни и ясни съображения за обстоятелствата, въз основа на които решаващият състав на съда е достигнал до крайния извод, че наказателното производство е продължило 31г., който значително надхвърля законоустановените срокове, а фактическата сложност на следственото дело не оправдава действията на разследващите органи, проведени след като абсолютната давност е била изтекла през 2000 г, Съдът посочил, че по делото не се установява на пострадалия да са причинени вреди над обичайните при неразумната продължителност на делото, с оглед на което справедливото обезщетение следва да е общо 30 000 лева, в съответствие с критериите, от които следва да изхожда съда при определяне на обезщетението по дело, продължило извън разумния срок и особеностите на вътрешноправните средства за защита. Изводите на въззивната инстанция не са в противоречие с трайната практика на ВКС - напр. решение № 140/29.06.2022 г. по гр.д.№ 3356/2021 г., III г.о., решение № 50240/16.12.2022 г. по гр.д.№ 4654/2021 г., IV г.о., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр.д.№ 1701/2021 г., III г.о., решение № 222 от 12.02.2020 г. по гр.д.№ 92/2019 г., III г.о., решение № 272/27.01.2020 г. по гр.д. № 924/2019 г., IV г.о., Обезщетението за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ се определя само за действително причинени и доказани по делото неимуществени вреди на пострадалия и в този смисъл, глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в цялост, без да е несъразмерно на присъжданите от ЕСПЧ. Обезщетението по чл.2б ЗОДОВ има своя специфика, обусловена от самостоятелното право, регламентирано в нормата, което възниква при нарушаване на законовото изискване за приключване на делото в разумен срок, но се определя с оглед общоприетия критерий за справедливост, по вътрешно убеждение на съда, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. Преценката "по справедливост", при решаване на спора по същество, съответства на етапа на развитие на обществото и стандарта на живот в страната към периода на увреждането, но в съответствие със сложността на делото, поведението на жалбоподателя и компетентните органи. Нормата на чл.2б ЗОДОВ е национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, като самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.6 от Конвенцията, по критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение са посочени примерно в закона и са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. С цитираната съдебна практика се приема, че лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл.2б ЗОДОВ, за цялата продължителност на забавеното производство, тъй като след встъпването му на мястото на наследодателя, наследникът придобива качеството на „пряко пострадал", а за предходния период - „непряко пострадал" от същия деликт. Даденото от въззивния съд разрешение, че при иск по чл.2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, е в съответствие и с последователно прилаганата практика на ВС и ВКС, с която се приема, че понятието "справедливост" в чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди (ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. ОСГК на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр.д.№ 4482/2017 г., IV г.о. решение № 19/23.07.2019 г. по гр.д.№ 2026/2018 г., III г.о.). Предвид изложените съображения, поставените въпроси са разрешени в съответствие с практиката на ВКС и липсват аргументи да бъде изоставена установената съдебната практика в решение № 153/10.05.2012 г. по гр.д.№ 489/2011 г., IV г.о. и решение № 401/21.12.2011 г. по гр.д.№ 483/2011 г., IV г.о., по последния формулиран въпрос за значението на продължителността на разследването, когато ищецът е пряко пострадал, но и наследник, встъпил на мястото на наследодателя, при обосноваване размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2 ЗОДОВ. Според тази съдебна практика на ВКС, правото на обезщетение, когато делото не е разгледано и решено в разумен срок, установено с разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ, не изключва правото на иск за вредите, причинени от дейността на правозащитните органи, т.е. при определяне на неговите граждански права и задължения по чл.6, §1 КЗПЧОС е без значение дали ищецът е „пряко пострадал" от деликта или придобива това качество след като е починал неговият наследодател, а за предходния период има качеството на „непряко пострадал" от същия деликт, за да се присъди глобално парично обезщетение от забавеното производство. В случая, не е налице неясна правна норма, нито неправилна съдебна практика, която да бъде изоставена поради промяна на законодателството или обществените отношения, налагащи създаване на нова съдебна практика, поради което липсва допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение