Определение № 60639 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1024/2021 г.

от договора същият служи и за разписка за предаване на сумата, а разписката съгласно чл.77 ал.1 ЗЗД се явява предвидено в закона доказателство за задължението на длъжника. Позовал се е на практиката на ВКС, в която се приема ,че частен документ, подписан от лицето, което го издава, съставлява доказателство, че съдържащото се изявление е направено именно от това лице,т.е. всеки неоспорен /или при недоказано оспорване/ частен писмен документ от гледна точка на подписа документ, е автентичен, а доколкото не е спорен от гледна точка на съдържание, то този документ е истински и следва да се зачете формалната му доказателствена сила относно съдържащото се признание. Само по себе си "признанието" на факт писмено или устно, за разлика от съдебното признание на иска, не налага неговото доказване с други доказателствени средства, но като елемент на доказателствения материал по делото, следва да се цени от съда в рамките на всички събрани доказателства /Решение № 261 от 22.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2354/2013 г., III г. о., ГК/. Въззивният съд е приел, че получаването на заемната сума от Т. се доказва както от посочената по-горе разписка, така и от показанията на свидетелите ,които показания е посочил, че по същество не се оспорват от ответната страна. Пред районния съд са разпитани и свидетели, които дават показания ,че ищецът М. е предал на ответника В.Т. сумата от 10 000 лв.на три пъти –два пъти по 3 000 лв. и един път 4 000 лв.; че сочат също така ,че сумите са предадени като заем ,поради което съдът е приел за неоснователен развитият във въззивната жалба довод,че свидетелите не посочвали основанието за даване на сумите. Позовал се е на решение № 253 от 17.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2902/2014 г., III г. о., ГК при наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания като ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, е неприложимо. Приел е за неоснователен развитият във въззивната жалба довод относно това ,че свидетелите установявали само предаването на сумите,но не и основанието. Посочил е, че действително съгласно задължителната съдебна практика (напр. решение № 390/20.05.2010 г. по гр. д. № 134/2010 г. по описа на ВКС, IV г. о., Решение № 97/22.03.2011 г. по гр. д. № 417/2010 г. ВКС, IV г. о., Решение № 69/24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г. ВКС, III г. о., Решение № 52/22.05.2009 г. по т. д. № 695/2008 г. ВКС, I т. о. и др.) „не може да се приеме, че всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор за заем между тях. Правните субекти си предават парични суми на различни основания. Може предаването на сумата да е свързано с погасяване на предходен дълг, може да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален договор /например парична вноска по договор за гражданско дружество/ и т. н. При наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира че страните сключват договор за заем. Аналогично е положението, когато едно лице издава разписка, че дължи определена сума пари. При липса на други данни не може да се презумира от самия факт на признанието на задължението, че то е възникнало от заемен договор. Възможно е това задължение да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. Съдът е приел, че в конкретния случай по несъмнен начин се установява ,че ответникът е получил сумата от 10 000 лв. в заем-такова е неговото изрично волеизявление в договора за заем ,в този смисъл са и показанията на разпитаните пред Районния съд свидетели.Действителността на договора за заем и получаването на сумата от 10 000 лв.се доказват по несъмен начин и от банковите преводи /лист 8 и 9 от делото / по сметна на ищеца,в които ответникът изрично е посочил ,че сумите се превеждат „по договор“. Във въззивната жалба ,както и пред районния съд са развити доводи относно това ,че е нарушен чл. 3, ал. 1, т. 1, предложение първо от Закона за ограничаване на плащанията в брой ,поради което договорът се явявал нищожен ,а оттам не се дълало връщането на взетите в заем суми.Въззивната инстанция е намерила довода за неоснователен поради следното: действително съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1, предложение първо от Закона за ограничаване на плащанията в брой плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност, равна на 10 000 лв. Последната разпоредба обаче не се отразява на редовността и доказването на извършеното плащане, а има за последица само реализиране на административнонаказателна отговорност на нарушителя. В този смисъл е и константната практика на ВКС,обективирана в определения № 120 от 6.03.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 1709/2016 г. на II ТО и № 1193 от 11.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4396/2015 г., III ГО, Определение № 731 от 5.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1657/2019 г., III г. о., ГК и др.Според тази практика разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой не се отразява на редовността и доказването на извършеното плащане, а има за последица само реализиране на административнонаказателна отговорност на нарушителя. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпроса: 1“Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните като конкретно ясно и точно изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотиворано да каже защо и на кои дава вяра и на кои не, кои възприема и кои не“; 2“Преклудирано ли е представянето на писмени доказателства и правенето на доказателствени искания непосредствено след доказването на факта на предаване на парична сума между страните, когато същите са насочени към установяването на основанието за предаване на паричната сума“; 3“По иск с правно основание чл.240 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за коетоэ де твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена така и на обстятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението на установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание – ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр.“; на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:4“Нищожно ли е на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД клаузата на чл.2, ал.1 от процесния договор в частта …, като настоящият договор служи и за разписка за предаване на сумата“ като противоречаща на закона или заобикаляща го?“; 5“Възможно ли е договорът да служи за разписка, при положение, че към момента на сключването му сумата по договора за заем не е предадена, а заемателят се е задължил да я предаде в бъдещ момент?“; 6“Допустимо ли е по договор за заем заемодателя да претендира обезщетение в размер на законната лихва върху непредадената сума по договора за заем, при положение, че с договора е уговорено, че заемателят дължи лихва по заема, но не е предвидено дали заемодателят дължи нему обезщетение при забава с предаването на сумата?“. Първият от поставентие въпроси касаторът отнася кам оплакванията си във въззивната жалба за неправилност на извода на въззивния съд, че писмените доказателства съответстват на гласните доказателства. Евентуална неправилност на изводите на съда биха обусловили неправилност на въззивния акт, както е разяснено и в посоченото от касаторите Тълкувателно решение по т.д.№1/2001г. на ОСГТК на ВКС, т.12, и подлежат на проверка само след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, саразлични от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Въпросите са израз на оплакванията на касатора за допуснати съществени процесуални нарушеня от въззивния съд при преценката си за предаване на сумата по договора за заем. Проверката им е извън приложното поле на производството по селекция на касационните жалби. Вторият от поставените въпроси не кореспондира с конкретно оплакване в касационната жалба, а и видно от съдържанието на въззивната жалба, с нея не е поискано събирането на нови доказателства в някоя от хипотезите на чл.266, ал.2 и 3 ГПК. Поради това, неоснователно се иска допускане на касационно обжалване по този въпрос. Неоснователно се иска допускане на касационно обжалване и по третия от поставените въпроси, тъй като въззивното решеине е в съответствие с посочената от касатора съдебна практика. Въззивният съд е изложил подробни съображения защо приема, че по делото е установено, че предаването на сумата е въз основа на сключения договор за заем. Несъгласието на страната с изводитеи на съда не обосновава достъп до касационно обжалване. По поставените от четвърти до шести въпрос касаторът е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 КТ, но не е аргументирал успешно поставените въпроси да е от значение за точното прилагане на закона, както и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това по четвърти въпрос има формирана практика на ВКС, ненуждаеща се от промяна, вкл. посочената във въззивното решение, с която въззивното решение е съобразено; петият въпрос не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя в себе си различна от приетата за установена фактическа обстановка в обжалваното решение, а последният от пъставените въпроси не кореспондира с конкретно оплакване в касационната жалба. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.