Определение № 158 от 16.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2724/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на пълномощника на Й. П. Й. ЕГН: [ЕГН], В. И. Г. ЕГН: [ЕГН], Рая И. Г. ЕГН: [ЕГН] и трите в качеството им на законни наследници на починалия в хода на процеса ищец Г. К. Й. ЕГН [ЕГН] против определение №688 от 23.10.2024 г. п на АС-Велико Търново по ч.гр.д. № 506/2024 г., с което е потвърдено о пределение № 856/13.08.2024 г., постановено по гр. д. № 561/2022 г. по описа на Окръжен съд – Русе, с което е било отменено протоколно определение № 321/09.05.2024 г., в частта, с която е допуснато изменение чрез увеличение като същият да се счита за предявен за сумата от 150 000 лв размера на предявения от ищеца, починал в хода на процеса и заместен от своите правоприемници, иск за неимуществени вреди, и е била оставена без разглеждане молбата на конституираните в хода на процеса наследници, в качеството им на правоприемници на ищеца Г. Й.- поч. на 01.11.2022 г. за увеличение размера на предявения от наследодателя им иск с правно основание чл. 432 ГПК на 150 000 лв. като недопустима. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са релевирани основанията за допускане на касационно обжалване по т.1 и т. 3 на чл.280 ал.1 ГПК по следния въпрос: „Могат ли правоприемниците на починалия в хода на процеса ищец по иск за обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия при ПТП да поискат увеличение на размера на иска и има ли значение за допустимостта на това действие размера на извънсъдебната претенция до застрахователното дружество?“ Ответникът по частната касационна жалба ЗД“Бул Инс“АД изпраща писмен отговор от пълномощника на страната, в който изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в законовия срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд е приел следното: При възникване на правоприемство в процеса правоприемниците са обвързани от положението на праводателя (в случая починалия ищец), в което същият се намира в момента на встъпването им като страни. При обезвреждането на неимуществените вреди се касае за строго лична претенция, чието предявяване е резултат от преценка на самия увреден – в случая наследодателя, и която може само да бъде продължена от неговите наследници по силата на законното процесуално правоприемство в хипотезата, когато при висящност на процеса ищецът е починал. Т. е. когато процесът е продължен от правоприемниците на ищеца, искът не може да бъде изменян по размер и страни именно поради строго личния характер на претенцията. Съдътн се е позовал на практика на ВКС: Определение № 50844/15.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1442/2022 г., III г. о., ГК; Определение № 455/17.05.1993 г. по гр. д. № 1810/92 г. на ВКС, ІV г. о.; Определение № 290/12.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1982/2020 г., I т. о., ТК; Определение № 169/31.03.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 11/2009 г., I т. о., ТК и др.). Това е така, тъй като претенцията за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди представлява иск за защита на лични нематериални права, изразяващи се във възможността да бъдат оценени парично и обезщетени по този начин лично изживени болки и страдания. Болките и страданията съставляват субективни състояния и изживявания, чиято оценка в парично изражение принадлежи единствено и само на пострадалия, както само негово е правото да претендира парична обезвреда. Ако такава претенция не бъде предявена приживе, тя не може да бъде предявена от законните наследници на правоимащия след неговата смърт, тъй като не е част от наследствена маса. След смъртта на пострадалия в хода на иницииран от него съдебен процес обезщетението за неимуществени вреди става наследимо само в размера, определен него, тъй като той е този, който ги е търпял, оценил и претендирал с предявяването на иска за парично обезщетение. Доколкото искът на първоначалният ищец-праводател на жалбоподателите не е предявен като частичен, увеличаването на размера на претендираното от него обезщетение за неимуществени вреди от неговите правоприемници е недопустимо. Съгласно ТР №1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, респ. определението на съда. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивния акт, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на последния. Поставените от касаторите въпроси се се свеждат до това допустимо ли е процесуалните правоприемници на починалия в хода на делото ищец по иск за обезщетение на неимуществени вреди да го изменят относно неговия размер при предпоставките на чл. 214, ал. 1 ГПК. Питането е обуславящо за изхода по делото, тъй като касае правните изводи на въззивния съд по обжалваната част от решението и удовлетворява общо основание за селектиране на касационната жалба (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК). Не е налице обаче специалната предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, доколкото не се установява твърдяното от касаторите противоречие с практиката на ВКС и ВС. Правната теория и съдебна практика, както цит. в обжалвания акт, така и допълнителни такива,: определение № 455/17.05.1993 г. по гр. д. № 1810/1992 г. на ВС, IV г. о., както и определение № 290/12.05.2021 г. по т. д. № 1982/2020 г. на ВКС, I т. о., определение № 169/31.03.2009 г. по ч. т. д. № 11/2009 г. на ВКС, I т. о., определение № 325/19.06.2015 г. по т. д. № 59/2015 г. на ВКС, II т. о., определение № 756/04.07.2017 г. по гр. д. № 929/2017 г. на ВКС, IV г. о., и Опр. № 50844/ 03.11.2022 г. по гр.д. №1442/22 на Трето гр.о. са последователни в разбирането, че претенцията за обезщетение на неимуществени вреди е строго лична по своя характер; че ако приживе пострадалият е предявил такъв иск процесът може да бъде продължен от неговите наследници; съотв.: ако приживе не го е предявил, наследниците могат да претендират обезщетение само за собствените си болки и страдания, а не и за тези на непосредствено увредения. При смърт на ищеца след завеждане на исковата молба процесът може да бъде продължен от неговите наследници по силата на законното процесуално правоприемство, но само в рамките на вече заявеното спорно право – очертано със страни, предмет и размер, без да може да бъде изменян по размер и страни. Искът за обезвреда на засегнатите нематериални блага – болки, страдания, неудобства и др., произтекли от непозволено увреждане е строго личен, защото е свързан пряко със субективните преживявания на пострадалия, който именно е търпял болките, страданията и неудобствата. Затова процесуалните правоприемници на ищеца по чл. 227 ГПК по такъв иск са обвързани с положението на процеса към момента на възникване на правоприемството, включително със страните и размера на заявената претенция. Те встъпват в границите на упражненото от първоначалния ищец, а не и възможно, но неупражнено право на иск, поради което последващото му изменение от тях при условията на чл. 214, ал. 1 ГПК е недопустимо. Въззивният съдебен акт в обжалваната му част е постановен в пълно съответствие с горните правни разрешения, а цитираното от касаторите решение, с което се обосновава наличието на противоречие в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК представлява изолирана съдебна практика. Ддоминиращо в доктрината и установената съдебна практика е именно становището, че изменение на иска за неимуществени вреди от конституираните наследници на починал в хода на делото ищец е недопустимо, тъй като би се достигнало до подмяна на оценката, която пострадалият е извършил (дал е) за търпените от него чисто субективни преживявания – болки, страдания и неудобства, произтекли от деликта при съдебното предявяване на паричното вземане – търсената сума. Наличието на съдебна практика по въпроса изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК, поради което същото не е налице. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК на обжалваното определение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение