Определение № 1004 от 29.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1730/2014 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени от Е. И. П., чрез адв. П. И., и от Ц., представлявана от директора Е. П., чрез адв. П. И., срещу въззивно решение № 834/10.12.2013 г. на Русенския окръжен съд, постановено по гр.д. № 1020/2013 г., в частта, с която са уважени исковете на И. Д. К., и в частта на присъдените съдебноделоводни разноски. Излагат се доводи за недопустимост на решението, както и за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна И. Д. К., чрез адв. Т. В., е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Въззивният съд, като е изменил частично решението на първостепенния Русенски районен съд, осъдил солидарно Е. И. П. и Ц., представлявана от директора Е. П., да заплатят обезщетение от 1000 лв. за причинени й неимуществени вреди в резултат на пряка дискриминация, по признак „възраст”, при уволнението й със заповед № 1835/259 от 16.07.2010 г., както и сумата от 2637,54 лв. обезщетение за имуществени вреди от същото дискриминационно действие, представляващи разликата между дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ и получената пенсия за осигурителен стаж и възраст за същия период. Съдът осъдил Е. И. П. да заплати на ищцата още 6623,62 лв. обезщетение за имуществени вреди, съставляващи разликата между нетния размер на трудовите възнаграждения и изплатената на ищцата пенсия за осигурителен стаж и възраст за периода 19.07.2010 г. – 20.12.2012 г., като отхвърлил иска за солидарно осъждане и на Ц.. Ответниците са осъдени да заплатят съдебноделоводните разноски по делото съразмерно уважената част от исковете, както и дължимите такси и разноските, поети от бюджета на съда. Съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението към касационната жалба е поставен въпросът за правната квалификация на иска за обезщетение за вреди от дискриминация, която е установена по реда на Глава ІV, раздел І от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр), с решение на Комисията за защита от дискриминация (КЗД). Той е от значение за постановения резултат, защото въззивната инстанция квалифицирала претенциите за имуществени вреди от уволнението, съответно по чл. 49 и чл. 45 ЗЗД. Приела, че отговорността на работодателя, на осн. чл. 49 ЗЗД е до размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, а това на длъжностното лице, на осн. чл. 45 ЗЗД – за всички причинени вреди. Разрешението на въззивния съд по поставения въпрос противоречи на приетото в приложеното от касаторите решение № 73/12.06.2013 г. по гр.д. № 311/2012 г. на ІV ГО ВКС, в което по реда на чл. 290 ГПК е изяснено, че в случаите, когато действието по уволнението е признато и за дискриминационно, тогава за причинени вреди – било имуществени или неимуществени, се прилага специалният Закон за защита от дискриминация, а не ЗЗД или КТ. Когато дискриминацията е установена с решение на КЗД, искът за обезщетение е с правно осн. чл. чл. 74, ал. 1, съответно ал. 2 ЗЗДискр и няма ограничение за вида на вредите, за които може да се претендира обезщетение – важи общият принцип на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, че подлежат на обезщетение всички вреди, пряка последица от увреждащото действие. Следващите въпроси, обобщени и уточнени от състава на Върховния касационен съд, са - кога има имуществено увреждане от уволнение, признато за дискриминационно и какъв е обемът на отговорността на работодателя и на конкретния служител, извършил акта на дискриминация. Те са също от значение за постановения резултат, като приетото от въззивния съд разрешение противоречи на тълкуването, дадено с цитираното по-горе решение от състав на Върховния касационен съд. От значение за постановения резултат, а също и за точното приложение на закона, както и за развитие на правото е процесуалноправният въпрос, уточнен от касационната инстанция – ако в исковата молба се претендира пасивна солидарност, а съдът приеме, че такава, предвид материалното правоотношение, не е налице, допустимо ли е да се произнесе разделно, като осъди за част или за цялата търсена сума, само материалноотговорният ответник. В заключение, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по всички поставени въпроси, тъй като са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Мотивиран от горното, съдът