Определение № 1077 от 11.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1045/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадени две касационни жалби. С касационна жалба от ищеца В. Н. Л., подадена чрез пълномощник адв.Й. Д. от АК-Пловдив, се обжалва въззивно решение № 179 от 02.11.2022 г. по в.гр.д. № 349/2022 г. на AС – Пловдив, в частта по произнасяне по иска по чл.49 ЗЗД срещу ответника Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент – Екзюпери“, а именно отхвърляне изцяло на предявения от В. Л. против Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент – Екзюпери“ иск по чл. 49 ЗЗД за заплащане - солидарно с другия ответник, на обезщетение 60 000 лв. за неимуществени вреди - причинени физически и психически болки и страдания и дискомфорт, вследствие нанесена на ищеца тежка телесна повреда – загуба на слезка, за което има влязла в сила на 02.04.2020 г. присъда № 300/21.11.2019 г. по н.о.х.д.№ 3985/2018 г., ПРС, 10 н.с., поради неизпълнение от страна на служители на ответника на задълженията по чл.219, ал.2, т.2 от Закона за предучилищното и училищното образование за опазване живота и здравето на учащите се, ведно със законната лихва от увреждането. До отхвърляне изцяло на иска се е стигнало като последица от частична отмяна на решение № 260044/25.03.2022 г. по гр.д. № 2177/2020 г. на ОС – Пловдив за частично уважаване на иска срещу този ответник заплащане-солидарно с другия отвтеник, на сумата 10 000 лв. и потвърждаване на същото първоинстанционно решение в частта за отхвърляне на иска за разликата над 10 000 лв. до предявен размер 60 000лв. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в тази част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК (озаглавено „становище“), се твърди наличие на основания за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по тази касационна жалба - Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент – Екзюпери“, чрез пълномощник адв.Х. Х. – САК, оспорва същата с писмено становище в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, претендира разноски. С касационна жалба от ответника Л. М. М., подадена чрез пълномощник адв.Н. Г. от АК- Пловдив, се обжалва същото въззивното решение № 179 от 02.11.2022 г. по в. гр. д. № 349/2022 г. на AС – Пловдив, в частта, в която, като последица от частична отмяна на решение № 260044/25.03.2022 г. по гр.д. № 2177/2020 г. на ОС – Пловдив за отхвърляне на иска срещу него по чл.45 ЗЗД за разликата над 10 000 лв. до 54 000 лв., ответникът Л. М. М. е осъден да заплати на ищеца още 44 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди - физически и психически болки и страдания и дискомфорт, вследствие нанесена на ищеца тежка телесна повреда – загуба на слезка, за което има влязла в сила на 02.04.2020 г. Присъда № 300/21.11.2019 г. по н.о.х.д.№ 3985/2018 г., ПРС, 10 н.с. С касационната жалба се поддържа довод, че обжалваното въззивно решение в тази част е неправилно поради нарушения на материалния закон и необоснованост. В изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Ответната страна по тази касационна жалба- ищецът В. Н. Л., не е взел становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Съобразно тях, предмет на касационното производство е въззивното решение в частта, в която е отхвърлен изцяло искът за неимуществени вреди по чл.49 ЗЗД срещу ответника Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент – Екзюпери“ за сумата 60 000 лв., и в частта, в която искът за неимуществени вреди по чл.45 ЗЗД срещу ответника Л. М. е уважен за сумата над 10 000 лв. до 54 000 лв. Въззивното решение в частта, в която е отхвърлен иска по чл.45 ЗЗД срещу ответника Л. М. за разликата над 54 000 лв. до предявения размер 60 000 лв., не е обжалвано и е влязло в сила. Първоинстанциноното решение в частта, в която искът по чл.45 ЗЗД срещу ответника Л. М. е уважен за сумата 10 000 лв., не е било обжалвано пред въззивния съд, и също е влязло в сила в тази част. По делото е установено, че ищецът В. Л. и ответникът Л. М. са бивши съученици от Френска езикова гимназия „Антоан дьо Сент – Екзюпери“ /ФЕГ/ в гр. Пловдив, където през 2017 г. и двамата били в Х-ти „и“ клас. На 20.04.2017 г., в часа по английски език, воден от учителя Г. Г., е възникнал конфликт между ищеца и ответника, при който последният е нанесъл удар на ищеца в област на далака (слезката), ищецът постъпил същия ден с болки в спешното отделение на МБАЛ „Пълмед“АД, гр. Пловдив, където по-късно било установено спукване на въпросният орган, и въпреки усилията на лекарите да го спасят, далакът на ищеца бил отстранен. Установено е, че с влязла в сила на 02.04.2020 г. присъда № 300/21.11.2019г. по н.д. № 3985/2018 г. на РС-Пловдив, 10 н.с., ответникът Л. М., е признат за виновен за това, че на 20.04.2017 г., в [населено място], като непълнолетен, но като е могъл да разбира свойството ѝ значението на деянието и да ръководи постъпките си, е причинил на В. Л. тежка телесна повреда, изразяваща се в загуба на слезката, което съставлява престъпление по чл.128, ал.2, вр. ал.1 НК, за което му е наложено наказание 1 г. лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено за срок от 2 г., като спрямо Л. М. през изпитателния срок на наложеното наказание е постановена пробационна мярка по чл.42а, ал.2, т.4 НК –включване в програма за обществено въздействие - „Овладяване на гнева“. Позовавайки се на чл.300 ГПК, въззивният съд е приел, че присъдата е задължителна и изключва повторно установяване дали причинената на ищеца телесна повреда е в причинна връзка с виновно и противоправно поведение на ответника. Така е концентрирал мотивите си върху направеното от ответника М. с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредата от ищеца, и е приел същото за основателно, както е направил и първоинстанционния съд, но при значително по-малък принос на ищеца за собственото му увреждане. Въззивният съд е обсъдил последователността на действията на ищеца и ответника М. при процесната случка, приел е за установено, при детайлно обсъждане на събраните гласни доказателства на очевидци - съученици и учител (при изложени мотиви защо кредитира едни показания изцяло, а други кредитира частично), че ищецът, провокиран от вербалната атака на ответника към него докато четял съчинението си пред учителката и целия клас, е нанесъл само един шамар на ответника, след което е преустановил действията си спрямо ответника, при което инициираната от ответника след това насрещна физическа атака спрямо ищеца с удари с юмруци, един от които е попаднал в корема на ищеца (в областта на далака), явно не е имала за цел да възпре ищеца, а е целял да го удари, респ. да го нарани, за да му върне за получения шамар. Нанасянето на шамар от ищеца на ответника е определено като неправомерно поведение, предизвикало ответната реакция на М., поради което е прието, че ищецът е съпричинил вредоносното си увреждане по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, и дължимото му от ответника обезщетение следва да се намали с 10 %. Така определеният принос на ищеца в размер по-нисък от този, приет от първоинстанционния съд (75 %), е обоснован от въззивния съд с установеният от показанията на четиримата свидетели по делото факт, че изначално причина за възникналия конфликт е било поведението на ответника М., който е започнал конфликта вербално, и макар от събраните доказателствата да не можело да се изяснят точните думи на ответника към ищеца, те са счетени като годни да засегнат ищеца, защото са изречени пред класа и са целели да го изложат и смутят, поради което, и предвид прекратената от ищеца физическа атака към ответника след шамара, приносът на ищеца е определен на 10%, което е обусловило и съответно намаление на дължимото от причинителя на вредата обезщетение с 10 %, или на 54 000 лв. от прието за справедливо обезщетение в размер на 60 000 лв. За неоснователно е счетено възражението на ответника М., че при определяне на приноса на ищеца за настъпване на вредата, следва в негова тежест да бъде възложен и факта, че слезката на ищеца е била уголемена към датата на инцидента (20.04.2017 г.) и именно това е позволило същата да бъде засегната и разкъсана при нанесения от ответника М. удар в тази част на тялото. Въззивният съд е приел, че този безспорно установен факт касае физиологична особеност на ищеца, която не е в резултат на негови волеви действия или бездействия, и така не е в причинна връзка с настъпване на вредоносния резултат по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и не може да обуслови допълнително намаляване размера на дължимото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, извън и над определения по-горе процент на съпричиняване от 10%. Увреждането на ищеца е пряка последица от противоправното поведение на ответника М., установено с влязла в сила присъда, и ответникът не може да се освободи от отговорността за обезщетяването за това увреждане. При определяне на справедливия размер на обезщетението, въззивният съд се е позовал на заключението на приетата по делото съдебно –медицинска експертиза/СМЕ/ която е кредитирал изцяло, и на писмени доказателства- решение на ТЕЛК, присъдата по нохд, и установените от тях травматично увреждане на ищеца, неговия характер и интензитет, създадената временната опасност за живота на ищеца, последвалата операция и отстраняване на слезката, дългият период на възстановяване, който според СМЕ е поне 6 месеца, решението на ТЕЛК за 30 % временна нетрудоспособност за 1 г., трайните последици за здравето на ищеца, изразяващи се в перманентната загуба на слезката, с трайни последици за цял живот според СМЕ - невъзможността да се подлага на по-големи физически натоварвания. Тези обстоятелства и младата възраст на ищеца към датата на увреждането (на 17г.), са мотивирали определяне на справедливо обезщетение в размер на 60 000 лв., и при намаляването му с 10 % съпричинявяне от ищеца, е определен окончателен размер на дължимото от ответника М. обезщетение на 54 000 лв., и отвеникът М. е осъден да заплати на ищеца още 44 000 лв. над присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 10 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането 20.04.2017г., до окончателното изплащане. Съответно въззивният съд е преразпределил и отговорността за разноските. По отношение на предявения иск с основание чл.49 ЗЗД срещу ответника ФЕГ е прието, че учителят Г. Г. и администрацията на учебното заведение са изпълнили задължението си, регламентирано в чл.219, ал.2, т.2 ЗПУО, за опазване живота и здравето на децата и учениците по време на образователния процес. Въз основа на преценка на свидетелските показания е прието за установено, че учителят по английски Г. Г.- в чийто час е настъпил инцидента, е предприела достатъчно и адекватни действия за овладяване на конфликта между В. Л. и Л. М. - направила е забележка на двамата в началото на конфликта още преди да се стигне до прерастването му от вербален във физически, нищо не подсказвало ескалация, защото закачки между двамата ученици не били рядкост, ситуацията се е развила толкова бързо, че учителката е била в невъзможност да предприеме други мерки преди физическия сблъсък между двамата ученици, а след това тя е предприела незабавни действия за преглед на ищеца от медицинското лице в училището, и за своевременно уведомяване на родителите му и личния му лекар (баща му) за случилото се. В резултат на бързите и адекватни действия на учителя, а в последствие и такива на администрацията на самото училище (директор и зам. директор), пострадалият ищец е откаран много скоро след случилото се от баща му за по-задълбочен преглед в МБАЛ “Пълмед“ АД – гр. Пловдив, където лекарите са установи спукване на слезката и я отстранили оперативно. Тези установени факти въззивният съд е тълкувал като изпълнение от страна на ответника ФЕГ чрез учителя Г. Г. и администрацията на училището, на задължението по чл.219, ал.2, т.2 ЗПУО да се опазва животът и здравето на децата и учениците по време на образователния процес. Приел е още въззивният съд, че сам по себе си обективният факт на настъпило увреждане на ученик по време на учебни занятия на територията на учебното заведение не може да обоснове пряк и категоричен извод, че е налице бездействие от страна на училищната администрация при упражняване на задълженията по закон, без да се установят такива конкретни обстоятелства, сочещи на предотвратимост на увреждането на здравето на ученика, напр. ако се установи бездействие от страна на учител или друг служител от педагогическия, или непедагогическия персонал, на който учебното заведение е възложило определени функции, свързани с опазването на живота и здравето на учащите се, каквито обстоятелства по делото не са били установени. Крайният извод е, че няма основание за ангажиране обективната отговорност на ответното учебно заведение по чл.49 ЗЗД, и искът срещу ФЕГ за солидарно осъждане наред с ответника М. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, е изцяло неоснователен и подлежи на отхвърляне. Като последица от този извод, първоинстанционното решение е отменено в частта, в която ответникът ФЕГ е осъден да заплати на ищеца, солидарно с ответника М., сума от 10 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди със законната лихва от увреждането до плащането и съответни разноски, и е отхвърлен искът срещу този ответник за сумата 10 000 лв., както и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която искът срещу ответника ФУЕГ за заплащане обезщетение над 10 000 лв. до предявен размер 60 000 лв. е отхвърлен. От изложението на касатора-ищец В. Л. по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касационната инстанция, съгласно правомощието й, разяснено с ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се извежда правният въпрос „Вината на възложителя на работата - ЮЛ, елемент ли е от фактическия състав на отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД за вреди, причинени на трето лице?“. Този въпрос обаче не кореспондира с фактическата и правна рамка на делото, не се явява обуславящ изводите на въззивния съд и не удовлетворява общия селективен критерий по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Начинът на поставяне на този въпрос в изложението на касатора е израз на собствената му оценка на мотивите на въззивното решение и на извода на съда за липсата на основание да се ангажира отговорността на ФЕГ, а не произтича от конкретно направен извод от въззивния съд за липса на вина, защото мотивите на въззивния съд не съдържат позоваване на липса на вина на възложителя на работата ФЕГ. Характерът на отговорността по чл.49 ЗЗД, вкл. и на ЮЛ като възложител, за непозволено увреждане, е изяснен в съдебната практика, част от която е посочената от касатора задължителна практика на ВС (ППВС № 7 от 29.X..1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 7 от 1959 г., Пленум на ВС, Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС), според която отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия, тази отговорност има обезпечително гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица, като лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на изпълнителите и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност, текстът не съдържа презумпция за вина, за да се допуща оборването й, както това изрично е постановено в чл. 45, 47 и 48 ЗЗД. Съгласно ППВС № 9 от 28.12.1966 г., отговорност по чл.49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата другиму: а/ Когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата. б/ Когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него. В този случай вредите се явяват причинени по повод изпълнението на възложената работа. Отговорност по чл.49 ЗЗД съществува и когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа. Бездействието на възложителя на определена работа по чл. 49 ЗЗД, както и на този, на който е възложена работата /в случая учителя Г. като педагогически специалист/ би било основание за отговорност за увреждането, когато е установено, че е налице бездействие, изразяващо се в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа и когато това бездействие е в причинна връзка с увреждането. По настоящето дело въззивният съд не е установил нито наличието на противоправно бездействие, нито на причинна връзка на поведението на учителя Г. с увреждането. Без тези предпоставки отговорност за ФЕГ като възложител на работата не възниква, защото отговорността по чл.49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на което е възложено извършването на работата (а не от самия възложител-ЮЛ), и е в тежест на ищеца да установи елементите на непозволеното увреждане – действие или бездействие, противоправност на деянието, вреда и причинна връзка. В случая приетите за установени факти правилно са били подведени от въззивния съд към преценка на хипотезата на задължението на педагогическите специалисти, съгласно чл.219, ал.2 от Закона за предучилищното и училищното образование да опазват живота и здравето на децата и учениците по време на образователния процес, и към хипотезата на чл.49 ЗЗД в контекста на установената от задължителните разяснения на горепосочените ППВС, при което направеният извод, че тези факти не сочат, че учителя Г. не е изпълнила задължението си да въведе ред и дисциплина, нито че същата е могла обективно да предвиди опасността за живота и здравето на ищеца и да предотврати ескалацията на конфликта във физически, и така липсва основание да се ангажира отговорността на възложителя, се явява съобразен със съдебната практика по приложението на чл.49 ЗЗД. Така не е налице и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото не се разкрива противоречие на горния извод със съдебната практика. Дали направените от въззивния съд фактически изводи са обосновани, не е предмет на преценка във фазата по селекция по чл.288 ГПК. След като даденото от въззивния съд разрешение съответства на трайно установената съдебна практика и не се обосновават от касатора основания за нейното осъвременяване или изменение по смисъла на т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, то не е налице и релевираното от касатора-ищец основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора - ответнник Л. М., в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са поставени въпроси: 1. За задължението на въззивния съд, при прилагане на чл.52 ЗЗД за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, да съобрази указанията по т.ІІ на ППВС № 4/1968 г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка- противоречие с ППВС № 4/1968 г., и решения на ВКС: решение № 127/29.10.2015 г. по т.д.№ 1882/2014 г., решение № 35/12.04.2016 г. по т.д.№ 3515/2014 г., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. 486/2012 г., решение № 130/9.07.2013 г. по т.д.№ 669/2012 г., решение № 213/19.11.2019 г. по гр.д.№ 714/2019 г., ІІІ г.о., решение № 18/9.03.2018 г. по т.д.№ 1512/2017 г., І т.о., и 2. За предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице - противоречие с ППВС № 17/1963 г., ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение № 60173/15.12.2021 г. по т.д.№ 2147/2020 г., ІІ т.о., ВКС, решение № 60168/10.01.2022 г. по т.д.№ 2082/2020 г., ІІ т.о., ВКС, решение № 207/17.03.2021 г. по гр.д.№ 165/2020 г., ІV г.о., ВКС. Първият въпрос е изведен от оплакването на касатора М., че въззивният съд е изключил физиологично уголемения размер на далака на ищеца като факт в причинна връзка с увреждането, както и че не е отчел в достатъчна степен при определяне размера на обезщетението преодоляната липса на далака в период след 6 месеца от отстраняването му и непродължаване на временната намалена нетрудоспособност на ищеца след 27.09.2018 г. В ППВС № 4 от 23.12.1968 г. е разяснено, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В случая въззивният съд, в съответствие с посочената задължителна практиката на ВС и каузална практика на ВКС, е извършил преценка на всички факти и обстоятелства, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като същите са посочени в мотивите на съдебния акт. Отчетено е, че въпреки компенсиране функциите на далака от други органи в период 6 месеца след отстраняването му, то за ищеца е налице и трайна негативна последица от липсата на този орган- ограничение за прекомерно физическо натоварване, което, в съчетание с младата му възраст (17 години при увреждането), правилно е съобразено като фактор за размера на справедливото обезщетение. В съответствие с цитираната съдебна практика, въззивният съд е обсъдил и възражението на ответника М. за значението на физиологично уголемения далак на ищеца към момента на увреждането към размера на обезщетението. Посоченото от касатора решение № 18/9.03.2018 г. по т.д.№ 1512/2017 г., І т.о. се явява неотносима съдебна практика. Различният изход на спора по това друго дело е обоснован от различната фактическа обстановка, установена с конкретните доказателства по него - причинената вреда (смърт на пострадалия), не е била елемент от фактическия състав на престъплението, за което е осъден делинквента- осъден е бил за причиняване на средна телесна повреда при ПТП, поради което предшестващото заболяване на пострадалия е обсъждано от касационния съд като допринасящо 75% за леталния изход при 25% принос на травмата от ПТП, за разлика от настоящия спор, при който вредата- тежка телесна повреда (загуба на орган) е елемент от фактическия състав на престъплението, за което е осъден ответника М.. Следва да се отчете и обстоятелството, че по това друго дело на ВКС въпросът за необсъждане на всички установени по делото обстоятелства и всички възражения на ответника са обусловили допускането до касационно обжалване, какъвто настоящия случай не е. Ето защо по първия въпрос няма основание за допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос също не обосновава допускане на касационно обжалване. Не е налице твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение със сочената съдебна практика на ВС и ВКС. Според нея съпричиняването има обективен характер, и принос по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД е налице, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяването на деликта и за настъпването на вредите, или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. Както е изяснено в цитираното решение № 60168/10.01.2022 г. по т.д.№ 2082/2020 г., ІІ т.о. на ВКС при отговора на въпроса, обусловил допускане касационното обжалване по него, „за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице, е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и на водача на увреждащото МПС, въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. При определяне степента на съпричиняване е необходимо да се направи сравнение на поведението на участниците в ПТП, като съразмерността на действията /бездействията/ на пострадалия с останалите фактори, причинили произшествието, ще определят и приноса му за настъпването на вредите… Съдът трябва да отчита също поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пътуващите в МПС лица по отношение поставянето на предпазен колан. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците, включително съпричиняване от страна на пострадалия и да разпредели отговорността за причиняването на деликта“. В съответствие с тези разяснения, съотнесени към настоящия случай, въззивният съд е подложил на анализ и съпоставка всички установени по делото факти относно механизма на възникване на конфликта между ищеца и ответника М., преценил е преимуществената тежест на извършените от делниквента действия, вкл. за предизвикване началото на конфликта, при което тежестта на извършеното от ищеца противоправно деяние- нанесен един шамар, е счетено за несъразмерно малка на приноса на ответника М. за началото на конфликта и за вредоносния резултат-загуба на орган. Не е налице основание за допускане касационното обжалване и в контекста на соченото от касасторът М. основание по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, т.е. такъв квалифициран състав на неправилност ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Такива пороци не се констатират. Логичен на приетите за установени от показанията на свидетелите Д. и А. факти, посочени в решението, за характера и насочеността на думите на ответника М. към ищеца, и обстановката, в която са казани, е изводът, че думите на ответника М. към ищеца са били годни да засегнат последния, макар и самото съдържание на думите да не е установено, с исковата молба такива твърдения са и направени. Съответно при преценката на несъразмерността на поведението на двамата участници в конфликта, въззивния съд е съобразявал тежестта на причинената вреда от ответника на ищеца, а не броят удари, наред и с другите приети за установени факти относно поведението на двамата. Не се констатират при извършената служебна проверка нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. При този изход на настоящето производство, касаторът Л. М. няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. Касаторът В. Л. няма искане за разноски. Касаторът В. Л. следва да заплати на насрещната страна по неговата касационна жалба-ФЕГ, сумата 4087,50 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК