Определение № 37 от 19.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 2722/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат Р. Т. срещу решение № І-24/21.03.2012 г. на Бургаски окръжен съд /БОС/ по в.гр.д. № 2351/2012 г., с което е потвърдено решение на Бургаски районен съд /БРС/ в частта му, с която е прието за установено по отношение на [фирма], че същият дължи на Д. Я. и Р. Я. 18000 лв. – представляваща дължима през м. декември 2010 г. и неплатена част от продажна цена на 54 броя дружествени дялове от капитала на [фирма] със законната лихва върху главницата от 13.01.2011 г. до окончателното й изплащане, които вземания са част от предмета на заповед за изпълнение № 156/14.01.2011 г., издадено по ч.гр.д. № 250/2011 г. по описа на БРС, както и в частта, с която са присъдени съдебни разноски. Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост и неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване сочи разпоредбите на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответниците по касационната жалба – Д. П. Я. и Р. Н. Я. не взимат становище. ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, поради следните съображения: С решение на БОС е потвърдено решението на БРС в обжалваната му част, с която е прието за установено по отношение на [фирма], че дружеството дължи на Д. Я. и Р. Я. сумата 18000 лв. – неплатена част от продажна цена на 54 броя дружествени дялове на капитала на [фирма] със законната лихва върху главницата от 13.01.2011 г. до окончателното плащане – част от предмета на заповед за изпълнение № 156/14.01.2011 г., издадена по ч.гр.д. № 250/2011 г. БОС е приел, че БРС е бил сезиран от Д. Я. и Р. Я. с иск по чл.422 ал.1 ГПК за установяване по отношение на ответното дружество и втори ответник –физическо лице, че същите дължат солидарно на ищците сумата 18000 лв. – неплатена трета вноска от продажна цена на дружествени дялове в [фирма]. Искът е уважен от БРС срещу [фирма] и е отхвърлен срещу физическото лице, като в тази му част /за физическото лице/ първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. За да потвърди уважителното решение на БРС срещу [фирма] БОС е обсъдил и е изложил подробни съображения във връзка с поддържаните от въззивника [фирма] възражения за нарушения на материалния и процесуалния закон при издаване на заповедта за изпълнение, която според въвззивника е нищожна при поддържани нарушения на исковата молба по чл.422 ГПК, както и нарушения на материалния и процесуалния закон при разглеждане на спора по тази молба. БОС е приел, че разпореждането за незабавно изпълнение е инкорпорирано в заповедта за изпълнение и е с визираното съдържание на чл.418 – 419 ГПК при направена констатация за редовност от външна страна на представения документ по чл.417 ГПК, удостоверяващ подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжника /чл.418 ал.2 ГПК/. БОС е обсъдил и доводите на въззивника във връзка с неговото възражение за прихващане, посочил е различния характер на установителния иск по чл. 422 ГПК и на осъдителен такъв за обезщетение на вреди поради неизпълнение, във връзка с което е направеното възражение за прихващане, но наред с това е посочено, че след сключване на окончателния договор между страните и анекса към него от 20.01.2010 г. с предоговаряне начина на плащане на продажната цена и предаване на оборотна ведомост и баланс, не са поети други задължения от продавачите. От друга страна е посочено, че доколкото купувачът /настоящ касатор/ не е използвал правото си да развали предварителния договор /раздел 7 точка 2/ и е сключил окончателен такъв, не би могло да се говори за неизпълнение на задължения на продавачите и тяхна неизправност. По отношение на присъдената лихва и възраженията на въззивника и настоящ касатор е посочено, че се касае за законна лихва върху главницата от деня на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, а не за мораторна лихва като обезщетение за забава на плащането, което би било недопустимо, с оглед договорената в договора неустойка. Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. В настоящия случай касаторът под формата на въпроси излага доводи, свързани с редовността и допустимостта на иска по чл.422 ГПК при твърдяна от него нищожна, поради неспазена форма, заповед за изпълнение /раздел І от изложението/, проверката на съда по установителния иск от гледна точка правилата на чл.127 и чл.128 ГПК /раздел ІІ от изложението/, процесуални въпроси по допустимостта на възражението за прихващане в производството по чл.422 ГПК /раздел ІІІ от изложението/, въпросите отнасящи се до правилата за тълкуване на договорите – чл.20 вр. чл.8 и чл.9, чл.20а ал.1 чл.63 и чл.79 ЗЗД и съотношението на правото на обезщетение по чл.79 ЗЗД и правото на разваляне на договора по чл.87 ЗЗД /раздел ІV от изложението/ и допустимостта и основателността на иск по чл.86 ал.1 ЗЗД при наличие на уговорена неустойка за просрочено плащане на цената /раздел V от изложението/. Всички въпроси, според настоящия състав на ВКС имат връзка със спора само доколкото касаят предявен иск по чл.422 ГПК, но са поставени при некоректна интерпретация на установената фактическа обстановка, приета от БОС и изложените съображения в обжалваното решение. Разрешението на тези въпроси от БОС не навежда на вероятна недопустимост на въззивното решение, за която касационният съд следи служебно /т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Сочените в изложението въпроси са поддържани от настоящият касатор и във въззивната му жалба и по тях са изложени съображения от БОС, които по същество съответстват, а не противоречат на междувременно приетото ТР № 4 на ОСГТК на ВКС/2014 г. /т.1, т.2а, т.11в – относно възражението за прихващане БОС е изложил съображения, свързани освен с различния характер на установителния и осъдителния иск, и с липса на упражнено право за разваляне на предварителния договор при сключен окончателен такъв, което съответства и на постановките в т.4 на ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, към които препраща т.11в от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, не са изложени съображения, свързани със съотношение между право на обезщетение и право на разваляне на договор, както поддържа касаторът, а е констатирано, че купувачът и настоящ касатор не е използвал правото си да развали предварителния договор - раздел 7 т. 2 и е сключил окончателен такъв /. БОС е обсъдил и оплакването във връзка с присъдената лихва и е посочил, че в случая не се касае за мораторна лихва, присъждането на която би било недопустимо при договорена неустойка, а за законна лихва, считано от деня на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, поради което така формулираните въпроси във връзка с присъдената лихва са неотносими към изложените съображения от БОС по тази претенция. Неотносими са и въпросите, свързани с тълкуване на договорите при констатацията на БОС за сключен окончателен договор между страните за продажба на дружествени дялове, в който не са възпроизведени всички клаузи от предварителния договор. При междувременно приетото ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, с което обжалваното решение на БОС не е в противоречие, няма основание да се приеме твърдяното от касатора наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.1, т.2 или т.3 ГПК, няма и основание за обсъждане на приложената от касатора съдебна практика, постановена преди ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на БОС. Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски на ответната страна, тъй като не са поискани такива, нито има доказателства за направени разноски от тази страна пред ВКС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът: