Определение № 4303 от 09.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1045/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от М. М. Е. и Н. Т. Е., чрез адв. Е. Ф., и от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор А. П. – прокурор при Апелативна прокуратура – София, против решение № 1268 от 05.11.2025 г. по в. гр. д. № 688/2025 г. на Софийски апелативен съд. С обжалваното решение е потвърдено решение № 4341 от 17.07.2024 г. по гр. д. № 198/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявеният от М. и Н. Е. – наследници по закон на починалия в хода на производството ищец Т. Р. Е., иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата от 30 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство, образувано по сл. д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на Военноокръжна прокуратура – София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.01.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, като искът е отхвърлен за разликата над присъдения размер до пълния предявен размер от 120 000 лв. Със същото решение е потвърдено и първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищците срещу държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за сумата от 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в неизпълнение на задължението на държавата да разследва по ефективен начин нарушенията на правата по чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 7, вр. с чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, осъществени през периода 1985–1989 г. във връзка с т.нар. „възродителен процес“. Със същото решение е потвърдено и първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищците срещу държавата, представлявана от Народното събрание, иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за сумата от 250 000 лв., предявен като частичен за сума в общ размер на 1 000 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в неизпълнение на задължението на държавата да въведе и поддържа ефективна законодателна уредба, гарантираща адекватно обезщетение и ефективен достъп до справедлив процес при нарушени човешки права от незаконно задържане в периода 1985-1989 г. С въззивното решение е отменено и Решение № 17100 от 28.10.2024 г. по гр. д. № 198/2022 г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 250 ГПК, като първоинстанционното решение е допълнено с отхвърлителен диспозитив относно претендираната законна лихва за периода от 10.01.2019 г. до 10.01.2022 г. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторите – ищци обжалват въззивното решение в следните части: 1) в частта, с която е потвърдено решение № 4341 от 17.07.2024 г. по гр. д. № 198/2022 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения иск по чл. 2б ЗОДОВ за разликата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., както и в частта, с която като е отменено решение № 17100 от 28.10.2024 г. по гр. д. № 198/2022 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК, е допълнено първоинстанционното решение с отхвърлителен диспозитив относно претендираната законна лихва върху главницата за периода от 10.01.2019 г. до 10.01.2022 г.; 2) в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният срещу държавата, представлявана от Народното събрание, иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за сумата от 250 000 лв., предявен като частичен иск от общо вземане в размер на 1 000 000 лв.; 3) в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният срещу държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, иск с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ за сумата от 120 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се в неизпълнение на задължението на държавата да разследва по ефективен начин нарушенията на правата по чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 7, вр. с чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, осъществени през периода 1985–1989 г. във връзка с т.нар. „възродителен процес“. Поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По отношение на иска с правно основание чл. 2б ЗОДОВ поддържат, че въззивният съд неправилно е определил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като формално е отчел релевантните обстоятелства, без да им придаде необходимото значение при индивидуализацията на вредите. Според касаторите съдът е подценил значението на изключително дългия период на наказателното производство, изтичането на абсолютната давност и лишаването на наследодателя им Т. Р. Е., починал на 65-годишна възраст, от възможността приживе да получи достъп до правосъдие и справедливост по отношение на претърпените от него вреди. Поддържат, че съдът неправилно е приел, че продължителността на производството се дължи на фактическата и правна сложност на случая, а не на продължителни периоди на бездействие и неправилни действия на разследващите органи, довели до неприключване на наказателното производство и изтичане на давността. Излагат съображения, че при определяне на обезщетението не са съобразени в достатъчна степен стандартите на ЕСПЧ относно критерия за разумен срок и размера на справедливото обезщетение, както и конкретният залог на производството за наследодателя им, който поради забавянето е бил лишен от възможността да реализира правата си. Твърдят също, че въззивният съд неправилно не е взел предвид оплакванията им за предубеденост на прокурора при провеждането на наказателното разследване, което според тях е допринесло за неговото неоправдано забавяне. По отношение на произнасянето относно законната лихва върху присъденото обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ поддържат, че въззивният съд неправилно е определил началния момент на дължимостта й, като е приел, че същата се дължи от датата на предявяване на иска. Според касаторите определеният размер на обезщетението от 30 000 лв. не включва и периода от три години преди предявяването на иска, за който претендират законна лихва, тъй като този период не е намерил самостоятелно отражение при индивидуализацията на вредите. Излагат съображения, че при сходни производства за същото наказателно производство са присъждани обезщетения в същия размер, ведно със законна лихва за тригодишния период преди предявяване на исковете, поради което отхвърлянето на претенцията за този период води до непълно обезщетяване на претърпените вреди. Поддържат, че продължителността на производството след 2019 г. до предявяването на иска не е получила парично изражение при определяне на размера на обезщетението и не може да се приеме, че е включена в присъдената сума. По отношение на иска с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ срещу държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България поддържат, че въззивният съд неправилно е отхвърлил претенцията, като е приел, че наличието на множество извършени следствени действия само по себе си е достатъчно, за да обоснове ефективност на разследването. Според касаторите съдът е подменил съдържанието на критерия за „ефективно разследване“, който съгласно стандартите на ЕСПЧ изисква проверка за неговата независимост, безпристрастност, задълбоченост, своевременност и способност да доведе до установяване на истината и отговорността на извършителите, а не формално отчитане на броя на извършените действия. Излагат съображения, че въззивният съд не е обсъдил конкретните обстоятелства, сочещи на неефективност на разследването, включително дългите периоди на бездействие, организационните дефекти, връщането на обвинителни актове, късното извършване на действия по разследването, непълното участие на пострадалите и твърдяната предубеденост на наблюдаващия прокурор, обусловена от етнически предубеждения. Поддържат, че тези обстоятелства сочат на липса на независимо и безпристрастно разследване, като се позовават на практиката на ЕСПЧ относно задължението на държавата да проведе ефективно разследване при тежки нарушения на основни права. Твърдят, че въззивното решение е вътрешно противоречиво, тъй като, от една страна, съдът е установил в производството по чл. 2б ЗОДОВ прекомерна продължителност на разследването, периоди на бездействие, кампанийност и организационни пропуски, а от друга страна, е приел, че същото разследване отговаря на изискванията за ефективност.По отношение на иска с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ срещу държавата, представлявана от Народното събрание, поддържат, че въззивният съд неправилно е приел, че самото наличие на законова уредба по ЗПГРРЛ и предвидения в нея ред за изплащане на обезщетения изчерпва задълженията на държавата по правото на Европейския съюз. Според касаторите съдът не е приложил правилно изискването по чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80/ЕО за осигуряване на „справедливо и подходящо обезщетение“, като не е извършил преценка дали предвиденият механизъм реално гарантира адекватна компенсация с оглед тежестта на претърпените вреди. Излагат съображения, че определените по ЗПГРРЛ обезщетения са символични и явно недостатъчни, като посочват, че изплатеното на наследодателя им обезщетение за лишаване от свобода възлиза на 1,50 лв. дневно, което не отговаря на стандартите за ефективно обезщетяване съгласно практиката на Съда на ЕС и ЕСПЧ. Поддържат, че въззивният съд неправилно е ограничил проверката си до наличието на законодателен механизъм, без да анализира неговата ефективност и способност да осигури реално поправяне на вредите, причинени от тежки нарушения на основни права. Твърдят, че по този начин съдът е нарушил изискването на чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80/ЕО и е приел за изпълнено задължение на държавата, въпреки че действащата уредба не гарантира справедливо и подходящо обезщетение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка на доказателствата; 2/ Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС (разумен срок); В частност, как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението; 3/ Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и какво е значението им; 4/ Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник, и длъжен ли е съдът да отчете промените в икономическите условия и жизнения стандарт; 5/ Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл. 2б от ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му; 6/ От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС; 7/ Длъжен ли е националният съд, при разглеждане на иск по чл. 2в от ЗОДОВ за вреди от неефективно наказателно разследване, да приложи чл. 52, § 3 от Хартата на основните права (ХОПЕС), като тълкува релевантните права по Хартата – в частност чл. 4 и чл. 47 ХОПЕС – с най-малко същия „смисъл и обхват“ като съответните права по ЕКПЧ и в светлината на трайните критерии на ЕСПЧ за ефективно разследване, включително: (а) способност разследването да доведе до установяване и наказване на отговорните лица; (б) своевременност/разумна бързина; (в) независимост и безпристрастност; (г) участие на пострадалите; (д) достатъчна публичност/обществен контрол; 7.1/ Може ли национален съд да приеме, че наказателното разследване е „ефективно“ по смисъла на чл. 4 ХОПЕС/чл. 3 ЕКПЧ, когато: разследването е продължило десетилетия при „кампанийно“ извършвани действия и „дълги периоди на бездействие“, изготвените обвинителни актове са негодни и останали непоправени; постановление за прекратяване на наказателното производство е отменено от наказателния апелативен съд поради „съществени процесуални нарушения“, ограничили правата на пострадалите (вкл. липса на предявяване/достъп до материалите); на пострадалите е отказван достъп до делото по съображения за секретност/класифицираност; 7.2/ Следва ли при оценката на ефективността на наказателното разследване националният съд да отчете като решаващ критерий факта, че поради изтекла абсолютна давност и изключителна продължителност разследването обективно се обезсмисля и става неспособно да доведе до наказване на извършителите – т.е. губи качеството „годно да доведе до идентифициране и наказване на отговорните“; 8/ Достатъчно ли е за изпълнение на задължението по чл. 12, ал. 2 от Директива 2004/80/ЕО да съществува формална национална схема, която предвижда фиксирани еднократни плащания, или националният съд е длъжен да провери дали размерът и механизмът на обезщетяване реално гарантират „справедливо и подходящо“ обезщетение, което не е чисто символично и отчита тежестта на деянието и последиците за жертвата; 9/ Съответства ли на чл. 47 от Хартата национална уредба, при която размерът на обезщетението се определя предварително и фиксирано, административният орган действа при обвързана компетентност, а съдебният контрол не включва правомощие съдът да обсъжда справедливостта, адекватността и достатъчността на размера и да присъди обезщетение по справедливост, т.е. съдът няма пълни компетенции по съществото на спора за размера на обезщетението; 10/ При прилагането на чл. 6 от Хартата (право на свобода и сигурност) във връзка с чл. 52, § 3 от Хартата, допустимо ли е национален съд да приеме за „справедливо“ обезщетение, което е явно и драстично непропорционално ниско, без да съобрази минималния стандарт за защита, произтичащ от кореспонденцията между чл. 6 от Хартата и чл. 5 от ЕКПЧ; По всички поставени въпроси, с изключение на въпрос № 8, се поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са посочени конкретни съдебни актове на ВКС, с които според касатора въззивното решение е в противоречие. По въпроси № 3 и № 6, при условията на евентуалност, се поддържа и наличието на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроси № 7, 8 и 9 се поддържа и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а по въпрос № 10 – единствено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като въззивният съд е приел за справедливи обезщетения, които са в символичен размер, без да извърши реална преценка относно тяхната справедливост, адекватност и достатъчност с оглед тежестта на претърпените вреди. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационна жалба от ответника по иска с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ – Народното събрание на Република България, чрез главен юрисконсулт А. С. и главен юрисконсулт М. Г., в който е изложено становище, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, както и че изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение, са неоснователни. Излага съображения, че съгласно чл. 12, § 2 от Директива 2004/80/ЕО определянето на размера на обезщетението и на критериите за неговото определяне е предоставено на преценката на държавите членки, като правото на Европейския съюз не установява минимални стандарти или конкретен механизъм за определяне на размера му. Счита, че Директивата допуска националното законодателство да предвижда фиксирани размери на обезщетенията, доколкото те представляват принос за поправяне на претърпените вреди, а не тяхното пълно обезщетяване. Поддържа още, че изискванията на Директива 2004/80/ЕО и Директива 2012/29/ЕС са надлежно транспонирани в българското законодателство чрез Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления и с приемането на ЗИД НПК (обн. - ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г.), поради което не е налице нарушение на правото на Европейския съюз. Наред с това излага, че ищецът е разполагал и с възможността да предяви граждански иск по общия исков ред или в рамките на наказателното производство, както и че защитата на нарушените му права е гарантирана и от общите механизми на националното право, вкл. чл. 7 от Конституцията на Република България. Ответникът – Прокуратурата на Република България, не е подал отговор на касационна жалба в срока по чл. 287, ал. 1 НПК. Касаторът – ответник Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение, искът по чл. 2б ЗОДОВ е уважен за сумата от 30 000 лева, ведно със законната лихва от 22.01.2022 г. до окончателното изплащане. Поддържа се, че решението в тази част е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Намира за неправилен изводът на въззивния съд за наличието на причинно-следствена връзка между неприключилото в разумен срок наказателно производство и твърдените от ищеца неимуществени вреди, тъй като правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6 КЗПЧОС не гарантира правото да се преследват или осъдят за извършеното престъпление трети лица. Поради това счита, че вредите, изразяващи се в загуба на доверие, безсилие и разочарование от неналагането на наказание, не са в причинна връзка със забавянето на производството. Излага се становище, че пострадалият е разполагал с възможност да предяви иск за обезщетение на вредите от деликта пред гражданския съд, без това да е обусловено от приключването на наказателното производство и постановяването на осъдителна присъда.На следващо място поддържа, че за реализиране правото на обезщетение на Т. Е. за вредите, претърпени вследствие на „възродителния процес“, е приложим специалният ред по Закона за политическата и гражданската реабилитация на репресирани лица. Поради това счита, че последният не разполага с активна легитимация да претендира обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ. В условията на евентуалност поддържа, че присъденото обезщетение е прекомерно завишено и не съответства на действително претърпените неимуществени вреди, като съдът е нарушил принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД. Счита, че въззивният съд не е обсъдил всички релевантни за определяне на обезщетението обстоятелства, включително че след претърпените репресии Т. Е. е успял да възстанови нормалния си живот, да отгледа децата си, да изгради социални връзки и да създаде стабилна социално-битова среда. Сочи, че справедливият размер на обезщетението възлиза в размер на 12 000 лв. в съответствие с трайно утвърдената практика за този вид дела. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и със задължителна такава, по следните въпроси: 1) Когато пострадалият от престъплението е разполагал с възможността да предяви иск за обезщетение на неимуществени вреди, които е претърпял от деликта пред граждански съд, който има компетентността да установи всички факти от значение за правото му, но не се е възползвал от нея, приложим ли е чл. 2б ЗОДОВ, вр. с чл. 6, п. 1 КЗПЧОС?; 2) При определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да извърши задължителна преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД? По първия въпрос касаторът поддържа противоречие с Решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г. на IV г. о. на ВКС, а по втория – с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на касационната жалба от ответниците – М. М. Е. и Н. Т. Е.. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил следните факти и обстоятелства: наследодателят на ищците Т. Е. е пострадал от репресиите, осъществени по време на т.нар. „възродителен процес“, като е бил неоснователно лишен от свобода и въдворен в лагера „Б.“, а през 1989 г. е бил принудително изселен в Република Турция; на 31.01.1991 г. е образувано сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. на ВОП-София, а след това – в ДП № II-048/1999 г. на ВОП-София за разследване на извършените по време на т. нар. възродителен процес престъпления, като делото е висящо и към момента; следствено дело № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК; на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. са внесени обвинителни актове срещу обвиняемите в съда, но образуваните съдебни производства са прекратявани през 1995 г. и през 1998 г. поради допуснати съществени процесуални нарушения и делото е връщано на Прокуратурата за отстраняването им; междувременно част от обвиняемите са починали и производството по отношение на тях е прекратено; при провеждането на разследването са установени 446 пострадали лица; разпитани като пострадали са 369 към момента на постановяване постановление № 03/2001 от 08.10.2018 г. от прокурор при СВОП за спиране на наказателното производство до изпълнението на възложена съдебна поръчка; по делото са възложени няколко съдебни поръчки за разпит на пострадали лица с местоживеене в Република Турция; на 21.05.2019 г. Т. Е. е подал молба по чл. 75, ал. 3 НПК за конституирането му като пострадал в наказателното производство; след конституирането си той е извършвал процесуални действия, включително по обжалване на актове, постановени в хода на досъдебното производство, подавал е и множество молби, често е пътувал от Истанбул до България, като активно се е интересувал от производството по делото. За да уважи частично предявения иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че при така установената фактическа обстановка и позовавайки се на практиката на ВКС по сходни казуси, лицата, пострадали от възродителния процес и търсещи обезщетение за вреди поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, имат правата на пострадали от престъплението, предмет на разглеждане по сл. д. № 1/1991 г., доколкото висящото наказателно производство има значение за съдебната защита на граждански права, чиито титуляр е именно пострадалият от престъплението. Поради това е приел, че материалноправната легитимация на ищеца да претендира обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ е установена по делото. Посочил е, че ищецът, като потърпевш от възродителния процес, има правата на лице, при определяне на чиито граждански права, зависещи от производството по сл. д. № 1/1991 г. и преобразуваните от него дела, има право на правосъдие в разумен срок и съответно при неспазване на разумните срокове – на съответно обезщетение за претърпените вреди. Приел е, че Прокуратурата на Република България е материалноправно легитимираният орган, чрез който държавата при разглежданата хипотеза следва да отговаря за вреди от бавно правосъдие. С оглед установените в производството факти въззивният състав е приел, че наказателното производство, от което зависят граждански права на ищеца, в неговата досъдебна фаза е продължило за период, надвишаващ всякакви разумни срокове за приключване на наказателно дело, което е основание ищецът да получи обезщетение за претърпените от него вреди на заявените по делото основания. При определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ въззивният съд е съобразил продължителността на наказателното производство, образувано през 1991 г. и продължаващо повече от 30 години, като е приел, че независимо от фактическата и правната му сложност този срок значително надхвърля разумните граници и представлява нарушение на правото по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Отчетени са презумптивно настъпилите за ищеца неимуществени вреди от бавното правосъдие – чувството на несигурност, разочарование, загуба на доверие в правораздавателните органи и липсата на удовлетворение от невъзможността производството да приключи в разумен срок. При преценката на интензитета на вредите съдът е взел предвид и специфичния контекст на производството – че то се отнася до престъпления, извършени в рамките на т. нар. „възродителен процес“, както и значението, което приключването му има за пострадалите лица с оглед очакването за възмездие и морално удовлетворение. Същевременно съдът е съобразил, че в производството по чл. 2б ЗОДОВ подлежат на обезщетяване единствено вредите от нарушението на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, а не вредите, произтичащи от самото престъпление и преживените репресии. При определяне на справедливия размер на обезщетението съдът е отчел още активността на пострадалите лица, включително действията на ищеца за ускоряване на наказателното производство, както и неизпълнението на постановени от съда актове за ускоряване на производството. Взел е предвид и обстоятелството, че не са установени особени, надхвърлящи обичайните за подобни случаи вреди, свързани с отражение върху личния, семейния или професионалния живот на ищеца. Наред с това въззивният съд е съобразил и настъпилата обществена и държавна реакция по отношение на възродителния процес – приемането на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, както и декларацията на Народното събрание от 11.01.2012 г., с които е изразено осъждане на асимилационната политика и подкрепа към пострадалите лица. Въз основа на съвкупната преценка на тези обстоятелства и съобразявайки практиката на ВКС в сходни хипотези, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди от нарушаването на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок възлиза на 30 000 лв. За да потвърди решението на първата инстанция за отхвърляне на иска с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ срещу държавата, представлявана от Прокуратурата на Република България, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в неефективно разследване на твърдените нарушения на основни права по Хартата на основните права на Европейския съюз и КЗПЧОС. Съдът е съобразил, че за възникване на тази отговорност е необходимо кумулативното наличие на нарушение на норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, достатъчно съществен характер на нарушението и причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди. При преценката дали е налице нарушение на задължението за ефективно разследване въззивният съд е взел предвид правомощията и задълженията на прокуратурата като орган, ръководещ досъдебното производство и осъществяващ надзор за законосъобразното и своевременното му провеждане. Съдът е приел, че отговорността на държавата не може да бъде ангажирана само поради липсата на приключило наказателно производство или непостигането на конкретен резултат, доколкото следва да се преценява дали извършените действия по разследването отговарят на изискванията за задълбоченост, безпристрастност и ефективност съгласно практиката на Съда на ЕС и ЕСПЧ. При тази преценка съдът е съобразил предприетите в рамките на досъдебното производство действия – установяването на 446 пострадали лица, разпита на 369 от тях, възлагането на множество съдебни поръчки за събиране на доказателства, извършените издирвателни действия относно лица, намиращи се извън страната, както и значителния обем на наказателното дело, съдържащо 126 тома. Въззивният съд е приел, че тези действия сочат на активност от страна на прокуратурата и не позволяват да се направи извод за противоправно бездействие или за нарушение на задължението за ефективно разследване. Съдът е отчел също, че в рамките на наказателното производство са били предприети процесуални действия, насочени към изясняване на обективната истина и събиране на доказателства, въз основа на които прокурорът да прецени наличието на основания за повдигане на обвинение, прекратяване или спиране на производството. Поради това е приел, че не е доказано поведение на Прокуратурата на Република България, което да противоречи на изискванията на правото на ЕС за ефективно разследване. Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел, че липсва първата предпоставка за ангажиране на отговорността по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ – наличие на нарушение на правото на ЕС, поради което не е разглеждал останалите елементи от фактическия състав и е отхвърлил иска като неоснователен. За да потвърди решението на първата инстанция за отхвърляне на иска с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, предявен срещу държавата, представлявана от Народното събрание на Република България, въззивният съд е приел, че ответникът е предприел нужните законодателни действия за въвеждане и поддържане на законодателство, позволяващо получаване на ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив процес за нарушени човешки права. Посочил е, че на 25.06.1991 г. е приет Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, за обезщетяване на претърпените вреди, причинени от държавата на граждани, репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г. (ЗПГРРЛ), в който е предвиден специален ред за обезщетение, както на имуществени, така и на неимуществени вреди, чийто размер и ред за изплащане на обезщетението се определят от Министерския съвет. При преценката за съответствие на националната уредба с изискванията на правото на ЕС въззивният съд е взел предвид и практиката на Съда на ЕС по чл. 12, § 2 от Директива 2004/80/ЕО, като е приел, че тази разпоредба не установява конкретни минимални размери на обезщетенията, нито определя начина, по който те следва да бъдат изчислявани, а оставя на държавите членки свобода на преценка относно вида на вредите, подлежащи на обезщетяване, критериите за определяне на размера и самия размер на компенсацията. Съдът е съобразил, че националното законодателство предоставя и други възможности за защита на правата на пострадалите лица – чрез предявяване на граждански иск по реда на ГПК или чрез участие в наказателното производство като граждански ищци и частни обвинители. Поради това е извел извод, че не е налице законодателно бездействие или нарушение на задълженията на Народното събрание по правото на ЕС, което да обосновава отговорност на държавата по чл. 2в ЗОДОВ. За да отмени постановеното в производство по чл. 250 ГПК решение, въззивният съд е посочил, че ищецът е претендирал законна лихва върху присъденото обезщетение, считано от 10.01.2019 г., докато съдът е уважил претенцията само от 10.01.2022 г. – датата на подаване на исковата молба. Поради това е счел, че първоинстанционният съд е следвало да постанови изричен отхвърлителен диспозитив за периода от 10.01.2019 г. до 10.01.2022 г., тъй като съдът дължи произнасяне по всяко заявено искане, включително когато го намира за неоснователно. По същество относно началния момент на законната лихва въззивният съд е приел, че при искове по чл. 2б ЗОДОВ, когато обезщетението се претендира преди приключване на производството, дължимостта на лихвата не може да предхожда момента на предявяване на иска, тъй като продължителността на производството представлява част от фактическия състав на отговорността на държавата, а в процесния случай претендираният размер на обезщетението е обусловен от неговата продължителност от 30 г. Поради това въззивният съд е приел, че законната лихва се дължи от 10.01.2022 г. – датата на подаване на исковата молба, а не от по-ранния момент, посочен от ищеца. Като взе предвид решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. По поставените от касаторите – ищци въпроси: Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и да направи съвкупна преценка на доказателствата по делото отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за изхода на спора, но не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, предл. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Несъстоятелни са доводите на касаторите, че по иска с правно основание чл. 2б ЗОДОВ съдът не е обсъдил значението на изтичането на абсолютната давност за разследване на престъплението, тъй като това обстоятелство изрично е съобразено в мотивите на въззивното решение. Неоснователно е и възражението, че по иска с правно основание чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ срещу държавата, представлявана от Народното събрание, не са обсъдени доводите на касаторите за липса на ефективен механизъм за обезщетение на пострадалите, доколкото въззивният съд е изложил подробни съображения относно ефективността на предвидения от законодателя в ЗПГРРЛ механизъм за обезщетяване, включително неговия предмет, размер и начин на определяне и изплащане на обезщетението, както и възможността за съдебен контрол върху отказа му. При преценката за съответствие на националната уредба с изискванията на правото на ЕС въззивният съд е взел предвид и практиката на Съда на ЕС по чл. 12, § 2 от Директива 2004/80/ЕО, като е приел, че тази разпоредба не установява конкретни минимални размери на обезщетенията, нито определя начина, по който те следва да бъдат изчислявани, а оставя на държавите членки свобода на преценка относно вида на вредите, подлежащи на обезщетяване, критериите за определяне на размера и самия размер на компенсацията. По поставения от касаторите втори въпрос, отнасящ се до значението на продължителността на забавеното производство по иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за определяне размера и паричния еквивалент на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от нарушението на чл. 6, § 1 ЕКПЧОС, е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е обсъдил същия в решението си. Не е налице обаче соченият от касаторите допълнителен селективен критерий – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по гр. д. № 4038/2021 г. на III г. о., решение по гр. д. № 4227/2022 г. на III г. о., решение по гр. д. № 120/2020 г. на IV г. о., решение по гр. д. № 924/2019 г. на IV г. о., решение по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г. о. и решение по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о. Противно на доводите на касаторите, съдът не е подходил формално при отчитане на значението на продължителността на производството при определяне размера на обезщетението. Напротив, той изрично е съобразил, че наказателното производство е продължило значително по-дълго от законоустановените срокове, до степен че забавянето на разследването е довело още през 2000 г. до изтичане на абсолютната давност за деянията, предмет на обвинението. Наред с това съдът е извършил преценка на останалите относими обстоятелства и е приел, че по делото не са установени вреди, надхвърлящи обичайните вреди за лица, пострадали от бавно правосъдие, като е съобразил и високата фактическа и правна сложност на производството. Несъгласието на касаторите с извършената от съда преценка относно относителната тежест на продължителността на производството и с начина, по който същата е повлияла върху крайния размер на обезщетението, представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, попадащо извън обхвата на проверката по чл. 288 ГПК. Отделно от това, поставеният от касаторите подвъпрос относно начина на отчитане на продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението, не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос въззивният съд не е формирал правно разрешение и не се е произнасял, поради което същият няма характера на правен въпрос от значение за изхода на делото. Даденият във въззивното решение отговор на поставения от касаторите въпрос относно значението на вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното наказателно производство, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ е изцяло съобразен с практиката на ВКС, според която вредите, произтичащи от самото престъпление, не подлежат на обезщетяване по реда на чл. 2б ЗОДОВ. Те са относими единствено към преценката на значението, респ. залога, който производството е имало за пострадалия, а значението на делото представлява едно от обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени при определяне размера на обезщетението по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ – така решение № 245 от 20.04.2026 г. по гр. д. № 1719/2025 г., IV г. о., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г., IV г. о. и др. В настоящия случай въззивният съд изрично е приел, че в производството по чл. 2б ЗОДОВ не може да бъде присъждано обезщетение за вреди, произтичащи от самото престъпление – засягане на честта и достойнството, страх, стрес, унижение и други негативни преживявания, причинени от асимилационната политика и извършените спрямо ищеца репресии, като същевременно е отчел тяхното значение и интензитет при преценката за размера на дължимото обезщетение за вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. С оглед изложеното, не е налице сочената от касаторите допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по въпроса, съобразена с практиката на ЕСПЧ, според която в приложното поле на чл. 6, § 1 КЗПЧОС не се включва правото за наказателно осъждане на трети лица и обезщетението не цели да репарира претърпените вреди от деянието, предмет на забавеното наказателно производство, изключва наличието и на допълнителната предпоставка на т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения от касаторите четвърти въпрос, отнасящ се до критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и по-специално до изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика при сходни хипотези като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни по вид и източник неимуществени вреди, е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е обусловил решаващите изводи на съда при определяне размера на дължимото обезщетение по иска с правно основание чл. 2б ЗОДОВ. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване, доколкото даденото от въззивния съд разрешение е изцяло съобразено с практиката на ВКС по сходни случаи. В редица сходни хипотези – по предявени от наследници на лица, пострадали от престъплението по чл. 387 НК по време на т.нар. „възродителен процес“, искове по чл. 2б ЗОДОВ – различни състави на ВКС са приемали, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на производството по ДП № II-048/1999 г., е в размер между 10 000 лв. и 15 000 лв. Така, с определение № 2086 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2479/2024 г., III г. о. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, с което на наследник на пострадало лице е определено обезщетение в размер на 12 000 лв.; с решение № 140 от 29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III г. о. на наследник – дъщеря на пострадало лице, е присъдено обезщетение в размер на 12 000 лв., а с решение по гр. д. № 4037/2021 г. на III г. о. на тримата наследници на пострадало от престъплението лице, предявили съвместно иск по чл. 2б ЗОДОВ, е присъдено общо обезщетение в размер на 30 000 лв.; с решение по гр. д. № 4581/2023 г. на ВКС на съпруга на пострадалото лице е присъдено обезщетение в размер на 15 000 лв. Именно тази практика е съобразена и от въззивния съд при определяне размера на дължимото обезщетение в настоящия случай, като са взети предвид разрешенията, дадени в сходни хипотези, включително с решение № 667 от 08.11.2024 г. по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о., решение № 620 от 23.10.2025 г. по гр. д. № 461/2025 г., III г. о. и др. Ето защо, макар поставеният от касаторите въпрос да е обуславящ за изхода на делото, по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По петия повдигнат от касаторите въпрос, относно начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ и обстоятелствата, които съдът следва да съобрази при определянето му, настоящият състав приема, че е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото стои в основата на изводите на въззивния съд при определяне размера на справедливото обезщетение. Не е налице обаче противоречие с практиката на ВКС, включително с цитираната от касаторите. В практиката си ВКС многократно е потвърждавал постановките на ППВС № 4/1968 г. относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, приемайки, че размерът на обезщетението следва да бъде определен въз основа на преценката на конкретно установените по делото обстоятелства. При искове по чл. 2б ЗОДОВ релевантните обстоятелства са свързани с неизчерпателно посочените в ал. 2 критерии – общата продължителност на производството и степента, в която тя надхвърля разумния срок с оглед спецификите на конкретния случай, поведението на страната в производството, значението на делото за нея, както и поведението на компетентните органи. Въззивният съд изцяло се е съобразил с тези разрешения на задължителната практика на ВКС и с формираната в нейно приложение практика по чл. 52 ЗЗД, като е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, относими към определянето на справедливия размер на обезщетението за нарушаване на правото на разглеждане и приключване на производството в разумен срок. При определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ въззивният съд е съобразил на първо място продължителността на наказателното производство, образувано през 1991 г. и продължаващо повече от 30 години, като е приел, че независимо от фактическата и правната му сложност този срок значително надхвърля разумните граници и съставлява нарушение на правото по чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Отчетени са и презумптивно настъпващите от прекомерната продължителност на производството неимуществени вреди – чувството на несигурност, разочарованието, загубата на доверие в правораздавателните органи и липсата на удовлетворение от невъзможността производството да приключи в разумен срок. При преценката на интензитета на тези вреди съдът е взел предвид и специфичния контекст на наказателното производство – обстоятелството, че същото се отнася до престъпления, извършени в рамките на т.нар. „възродителен процес“, както и значението, което приключването му има за пострадалите лица с оглед очакването за възмездие и морално удовлетворение. Съобразена е и активността на пострадалите лица в производството, включително предприетите от ищеца действия за ускоряване на наказателното производство, както и неизпълнението на постановени от съда актове за неговото ускоряване. Наред с това въззивният съд е отчел, че по делото не са установени особени вреди, надхвърлящи обичайно настъпващите при подобно нарушение, които да са се отразили допълнително върху личния, семейния или професионалния живот на ищеца. Следователно въззивният съд е извършил конкретна преценка на всички относими към размера на обезщетението обстоятелства и е приложил именно критериите, установени в практиката на ВКС. Изложените от касаторите съображения, че отделните обстоятелства е следвало да получат различна относителна тежест и да обусловят присъждането на обезщетение в различен размер, представляват оплаквания по правилността на въззивното решение, попадащи извън предмета на проверката по чл. 288 ГПК. Шестият въпрос относно момента, от който се дължи законна лихва за забава върху вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ, е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 87 от 8.02.2024 г. по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о., решение № 30 от 3.02.2022 г. по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о. и решение № 50030 от 9.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о., според която самата бавност, както и разумният срок, в рамките на който следва да бъде разгледано и решено делото, се установяват от съда в производството по иска по чл. 2б ЗОДОВ, а паричното обезщетение за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се дължи за целия установен в производството период на забавяне, поради което, макар да не е необходима покана за изпадането на ответника в забава за плащането, тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период, за който се дължи обезщетението за неимуществени вреди. Ето защо, вземането за лихви за забава върху обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ започва да тече от датата на предявяване на иска, а не от датата на образуване на неприключилото наказателно производство. Посоченото от касатора решение № 107 от 29.07.2021 г. по гр. д. № 5914/2015 г. на IV г. о. на ВКС е постановено по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, поради което не обосновава противоречие с относима практика на ВКС. Не е налице и допълнителния селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по въпроса е формирана непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. По поставения от касатора седми въпрос, относно задължението на националния съд при разглеждане на иск по чл. 2в ЗОДОВ за вреди от неефективно наказателно разследване да приложи чл. 52, § 3 ХОПЕС и да тълкува правата по чл. 4 и чл. 47 ХОПЕС с най-малко същия смисъл и обхват като съответните права, гарантирани от ЕКПЧ, в светлината на критериите на ЕСПЧ за ефективност на разследването, не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният въпрос не е бил предмет на произнасяне от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи по делото. С подвъпрос 7.1 касаторите по същество питат дали при наличието на определени, предварително зададени от самите тях фактически и оценъчни предпоставки, разследването може да бъде определено като „ефективно“ по смисъла на чл. 4 ХОПЕС и чл. 3 ЕКПЧ. Установяването дали действията по разследването действително са извършвани „кампанийно“, дали обвинителните актове са „негодни“ и дали „разследването се е обезмислило“, касае възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства, поради което не отговаря на изискванията, посочени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По сходен начин, с подвъпрос 7.2 касаторите въвеждат собствените си изводи за „обезмисляне на разследването“ поради изтичане на предвидената в закона абсолютна давност и изразяват несъгласие с фактическите и доказателствените изводи на въззивния съд по съществото на спора, както и с начина, по който последният е оценил установените по делото обстоятелства. Това несъгласие може да бъде релевантно единствено като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, доколкото касае правилността на решението, но не обосновава достъп до касационно обжалване. Поставените от касаторите осми, девети и десети въпрос не обосновават общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат характер на правни въпроси от значение за изхода на делото. Твърденията, че присъжданите по ЗПГРРЛ обезщетения са „символични“ и „не отчитат тежестта на деянието и последиците за жертвата“, а конкретно определеното обезщетение е „явно и драстично непропорционално ниско“, отразяват собствената оценка на касаторите относно законоустановения размер на обезщетението, която не е възприета от въззивния съд. Напротив, последният е изложил подробни съображения, въз основа на които е приел, че предвидените в ЗПГРРЛ обезщетения съответстват на принципа на справедливост и не са в нарушение на чл. 4, 5, 6, 7 и чл. 47 от ХОПЕС. Несъгласието на касаторите с тези изводи касае правилността на въззивното решение и не обосновава допускането му до касационно обжалване. За пълнота следва да се посочи, че поставените въпроси са обвързани с твърденията на ищеца за нарушение на чл. 12, пар. 2 от Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 г. относно обезщетението на жертвите на престъпления. Още в края на 2006 г. Република България приема Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления, с който транспонира изискванията на Директива 2004/80/ЕО и създава специален режим за подпомагане и финансова компенсация от държавата на пострадали от престъпления, включително механизми за трансгранично сътрудничество. В тази връзка следва да се отчете и докладът на Европейската комисия от 20.04.2009 г. относно прилагането на Директива 2004/80/ЕО, в който е посочено, че България е приела необходимите национални мерки за транспониране в определения срок и спрямо нея не е откривана процедура за нарушение по чл. 226 ДЕО (понастоящем чл. 258 ДФЕС) във връзка с транспонирането на директивата. Поради това не е налице твърдяното от касаторите нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в бездействие на Народното събрание да въведе и поддържа ефективна законодателна уредба, уреждаща процедури за справедливо и подходящо обезщетение на жертвите на тежки умишлени престъпления. Т акава законодателна уредба съществува, като съгласно чл. 3 ЗПФКПП при условията и по реда на закона подпомагане могат да получат пострадалите и членовете на техните семейства, претърпели имуществени и неимуществени вреди от престъпления от общ характер. Следователно, не може да се извършва преценка за съответствие на ЗПГРРЛ с чл. 12, пар. 2 от Директива 2004/80/ЕО, тъй като този закон не е приет в изпълнение на задълженията за транспониране на директивата, а престъпленията, за които предвижда обезщетение за вреди, изобщо не попадат в нейния предметен обхват. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че Директивата изрично допуска държавите членки да ограничат приложението на мерките по транспонирането й до жертви на престъпления, извършени след 30 юни 2005 г. Именно тази възможност е възприета от българския законодател с § 4 от ДР на Закона за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления. Доколкото репресиите от страна на държавата спрямо българските граждани от турски произход обхващат периода 1984-1989 г., престъпленията, за които се претендира обезщетение по ЗПГРРЛ, не попадат и в темпоралния обхват на директивата. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК също не е налице. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. В конкретния случай касаторите не са обосновали порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, който да е довел до прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, да са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика. По поставените от касатора-ответник въпроси: Първият поставен от Прокуратурата на Република България въпрос отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е обусловил решаващите изводи на съда, че ищецът е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ за вреди от бавно правосъдие. Не се констатира обаче твърдяното противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС, а именно – решение № 69/29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г., ІV г.о. С него се отрича активната легитимация на пострадал от престъпление да води иск за обезщетяване вредите от забавено извън разумния срок висящо наказателно производство, когато последното не е такова за „определяне на неговите граждански права“ по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Тази хипотеза е неотносима към конкретния случай, доколкото безспорно гражданският съд не е компетентен да установи престъплението по чл. 387, ал. 2, вр. с, ал. 1 от НК, поради което и образуваното за него наказателно производство има характера на дело по определяне на гражданските права на пострадалия ищец по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС. Вторият поставен въпрос относно задължението на съда да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД също е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Както бе посочено по-горе при обсъждането на петия поставен от касаторите – ищци въпрос, в мотивите си въззивният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, относими към определянето на справедливия размер на обезщетението за нарушаването на правото на разглеждане и приключване на производството в разумен срок. Съдът е съобразил продължителността на производството, активността на органите на досъдебното производство, конкретно извършените следствени действия, както и фактическата и правната сложност на делото. По отношение на доводите за липса на мотиви относно причинно-следствената връзка между установените по делото обстоятелства и претендираните неимуществени вреди също не се установява отклонение от практиката на ВКС. Както въззивният съд е отбелязал, съгласно практиката на ЕСПЧ съществува силна, макар и оборима, презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди. Поради това поначало не е необходимо ищецът да доказва обичайните и типични неимуществени вреди, които е нормално да се търпят от лице, засегнато от бавно правосъдие. Ответникът не е провел обратно доказване, чрез което да обори тази презумпция. С оглед гореизложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по двете касационни жалби. Водим от горното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,