Определение № 50407 от 19.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1458/2022 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 1000307 от 10.02.2022 г., подадена от Г. Е. Б. чрез адвокат А. М. от АК – В. Т. против Решение № Р-15 от 17.12.2021 г., с което е поправено въззивно Решение № Р-107 от 06.08.2021 г. – и двете, постановени по в.гр.д.№ 152/2020 г. на Окръжен съд – Велико Търново. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Ответниците по касация Й. З. Б. и Г. З. Х. са подали отговор чрез адвокат И. М. – Г. от АК – В. Т., с който възразяват срещу допускане на обжалването. Ответникът Г. З. Х. претендира разноски. Ответникът по касация Й. С. Й. не е подал отговор. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: С въззивно Решение № Р-107 от 06.08.2021 г. по в.гр.д.№ 152/2020 г. на ОС – Велико Търново е потвърдено Решение № 1650 от 30.12.2019 г. по гр.д.№ 1908/2019 г. на РС – Велико Търново, с което е отхвърлен предявеният от Й. С. Й. срещу З. Х. С. иск за делба на недвижим имот, находящ се в [населено място]. Ответникът по иска З. Х. С. е починал в хода на въззивното призводство, в което участие са взели неговите правоприемници, както следва: универсалните (неговите наследници по закон) - Й. З. Б. и Г. З. Х., конституирани като страни на основание чл. 227 ГПК, както и частния му правоприемник Г. Е. Б. (сега – касатор), конституирана като страна на основание чл. 226, ал. 2 ГПК. За да отхвърли иска за делба, съдът е приел, че е основателно своевременно въведеното в процеса от З. Х. С. възражение за изтекла в негова полза придобивна давност за претендираната от ищеца Й. С. Й. 1/4 ид.част от процесния имот. В мотивите на въззивното Решение № Р-107 от 06.08.2021 г. е прието, че заявеното в хода на устните състезания пред въззивния съд искане от Г. Е. Б. да се допусне делба между нея и останалите въззиваеми при квоти 1/2 ид.част за първата и по 1/4 ид.част за всеки от наследниците по закон на З. Х. С., не може да бъде разгледано във въззивното производство. Произнасяне по това искане е процесуално недопустимо. Предмет на делото е претенцията на Й. С. Й. против З. Х. С., а не спор между правоприемниците на едната от страните по иска. Това решение е съобщено на всички страни в производството, като Г. Е. Б. последна е получила своето съобщение - на 17.09.2021 г. Срещу това решение не е подадена касационна жалба от никоя от страните. С молба от 04.10.2021 г. Г. Е. Б. е поискала да се отстрани очевидна фактическа грешка, като бъде постановен диспозитив по заявеното от нея искане, прието с мотивите на въззивното решение за процесуално недопустимо. Последвало е постановяването на Решение № Р-15 от 17.12.2021 г. по в.гр.д.№ 152/2020 г. на ОС – Велико Търново, с което е прието, че в мотивите на въззивно Решение № Р-107 от 06.08.2021 г. е формирана изрична воля относно недопустимостта на направеното от Г. Е. Б. искане за допускане на делба. Тази воля не е намерила отражение в диспозитива, което е преценено като очевидна фактическа грешка, подлежаща на отстраняване от състава, който е постановил основното решение. По тези съображения е постановено, че се допуска поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № Р-107 от 06.08.2021 г., като в диспозитива да се чете и текст, съгласно който се оставя без разглеждане искането на Г. Е. Б. да бъде допусната делба на процесния имот между нея и останалите въззиваеми при квоти 1/2 ид.част за първата и по 1/4 ид.част за всеки от наследниците по закон на З. Х. С.. Срещу това решение е подадена касационната жалба, въз основа на която е образувано настоящото производство. В представеното от касаторката изложение на касационните основания се поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: Задължен ли е съдът в производството за допускане на делба на съсобствен имот при смърт на страна /съделител/ в хода на въззивното призводство да приложи разпоредбата на чл. 227 ГПК и именно на това основание да конституира всички нейни правоприемници, независимо дали те са универсални или частни такива ? В същата тази хипотеза допустимо ли е съдът по реда на чл. 226, ал. 2, изр. 2 във връзка с чл. 222 ГПК да „замести” и „освободи” починалата страна с нейния частен правоприемник, придобил част от спорното материално право чрез възмездна сделка, извършена след завеждане на производството за допускане на делба и преди смъртта на праводателя ? По същите въпроси поддържа като евентуално основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК В контекста на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са и въпросите: При смърт на страна в хода на производство по допускане на съдебна делба и конституиране като страни по делото на неговите правоприемници (независимо по кой ред и на какво основание), следва ли съдът да разреши повдигнатия към момента на предявяване на иска правен спор, т.е. принадлежи ли на първоначалните страни право на делба по отношение на процесния имот и какви са техните дялове или е задължително да зачете настъпилите след предявяване на иска, но преди приключване на съдебното дирене факти (смърт на съделител и придобиване на собственически права върху съсобствената вещ от негови универсални и частни правоприемници) и въз основа на тях да се произнесе по допускането на делбата между правоприемниците в съответствие с придобитите от тях в хода на делото имуществени права върху делбената съсобствената вещ ? Обуславя ли се потестативното право на страната да иска делба на съсобствена вещ от обстоятелството дали тя е или не е инициатор на производство по допускане на делбата ? Касаторката се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – „очевидна неправилност”. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: Предмет на обжалване е решение, постановено по реда на чл. 247 ГПК. Същностна черта на този тип актове е, че имат за последица отстраняването на порок, при който е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Касае се за действие, допустимо да се извърши от съда, който е постановил основния акт, по причина, че не става дума за изменение или отменяне на формираната воля на съда, която е ясна (в противен случай приложим би бил способа по чл. 251 ГПК – тълкуване на решението), но е отразена неточно. Решението, с което поправката се допуска, премахва несъответствието между волята на съда и нейния външен израз, а не подменя съдържанието на поправения акт. Ето защо, при обжалване на решението относно поправката, горната инстанция е ограничена да провери дали са били налице предпоставките по чл. 247 ГПК, като не разполага с правомощия да упражнява контрол върху основния, поправения акт. По тази причина, когато наред с констатацията за несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване, страната също така счита, че основното решение страда от неотстраним от самия съд порок (нищожност, недопустимост или неправилност), пътят за защитата й е не само да подаде молба по чл. 247 ГПК, но също така да подаде жалба (въззивна или касационна) срещу основното решение. При отсъствието на такава основното решение влиза в сила, а след влизане в сила и на решението за поправката, основното решение ще важи с поправеното съдържание, при това считано от деня на постановяването му, а не от деня на поправката. Предвид изложеното се налага извод, че при касационно обжалване на постановено от въззивен съд решение за поправка на очевидна фактическа грешка, като релевантни от гледна точка разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК се явяват само въпроси, които касаят провеждането на производството по чл. 247 ГПК (като това дали визираното от страната несъответствие представлява очевидна фактическа грешка; спазен ли е процесуалният ред за отстраняването й; произнасянето на съда в рамките на правомощията по чл. 247 ГПК ли е). Нито едно от формулираните с изложението към касационната жалба питания не поставя правен проблем, относим към проведеното производство за отстраняване на поправим от самия въззивен съд порок на неговия акт. Поставените от касаторката въпроси имат отношение към волята на въззивния съд, но не тази, формирана с решението за поправката, а тази формирана с основното решение – това с № Р-107 от 06.08.2021 г. Върху неговото съдържание обаче касационната инстанция не би могла да въздейства, тъй като срещу него не е подадена касационна жалба и то е влязло в сила на 19.10.2021 г. Ето защо съставът на ВКС приема, че отсъства общото основание за допускане на касационното обжалване на решението за поправка на очевидна фактическа грешка, предвид което е безпредметно обсъждането дали по отношение на някой от цитираните въпроси е налице допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК. При отсъствието на питане в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК обжалването на решението за поправка на очевидна фактическа грешка не може да бъде допуснато. Липсва и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивния акт – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила или наличие на явна необоснованост. Решението за поправка е постановено в съответствие със закона и практиката по приложението му, което изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК. С оглед настоящото произнасяне ответникът Г. З. Х. има право на разноските, направени за защитата му пред ВКС – сумата 700 лева, представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат (л. 55). Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение