Определение № 1451 от 03.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1130/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Нордпрайм Логистик“ ЕООД, [населено място] обжалва решение № 177 от 13.02.2023 г. по в.гр.д. № 2949/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, X състав, с което е потвърдено решение № 2755 от 19.07.2022 г. по гр.д. № 3964/2021 г. на Районен съд - Пловдив, XIX граждански състав, с което е признато за установено, че настоящият жалбоподател дължи на „Харика 2007“ ЕООД, [населено място] сумата от 21 715,22 лв., представляваща цена на доставени стоки – горива по договор за покупко-продажба, ведно със законната лихва от подаване на молбата в съда до изплащане на вземането, както и сумата от 6755,80 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода – 04.10.2017 г. – 27.10.2020 г. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Включването на фактура в счетоводството и отразяването ѝ в подадената към НАП информация, представлява ли признание за доставка на стоките, ако фактурата е съставена преди фактическото извършване на доставката? 2.Следва ли въззивният съд в мотивите си да даде отговор на наведените в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционния акт, и следва ли да обсъди всички доказателства събрани по надлежния процесуален ред? Счита, че по тези въпроси, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 46 от 06.04.2017 г. по гр.д. № 60140/2016 г. на ВКС, I гр.о. и в решение № 20 от 09.02.2017 г. по гр.д. № 2885/2016 г. на ВКС, IV гр.о. Не е постъпил отговор от ответната страна „Харика 2007“ ЕООД, [населено място]. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че „Харика 2007“ ЕООД претендира, на основание чл. 422 от ГПК установяване на вземане за продажната цена на доставено гориво по договор за продажба, за който е издадена фактура на 04.10.2017 г. на стойност 21 715,22 лв., ведно със законната лихва от подаване на молбата в съда до изплащане на вземането, както и сумата от 6755,80 лв. обезщетение за забавено плащане за периода 04.10.2017 г. - 27.10.2020 г. За посочените суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 261624/11.11.2020 г. по ч.гр.д. № 14305/2020 г. по описа на Районен съд - Пловдив, II граждански състав. Посочено е, че във възражението, подадено по реда на чл. 414 от ГПК длъжникът не е посочил обстоятелства, поради които счита, че не дължи сумите по издадената заповед. Въззивният състав е констатирал, че е представена фактура № [ЕГН]/04.10.2017 г., в която е отразено, че „Харика 2007“ ЕООД доставя на „Нордпрайм Логистик“ ЕООД бензин и дизел на обща стойност 21 715,22 лв. с ДДС. Въззивният съд е посочил, че е вярно, че фактурата не е подписана от представител на получателя, но от неоспорените констатации на счетоводната експертиза с вещо лице Д. се установява, че посочената фактура е осчетоводена от жалбоподателя като стоките са заприходени като задължение към доставчици. Осчетоводен е и данък и заедно с данъчната основа са отнесени като задължение към доставчици. От аналитичния регистър на с/ка 401 „доставчици“ вещото лице е установило, че за периода 01.01.2017 г. - 31.10.2017 г. задължението към „Харика 2007“ ЕООД по фактура № [ЕГН]/04.10.2017 г. не е погасено. Поради това е прието, че „Харика 2007“ ЕООД само е осчетоводило обсъжданата фактура и така всъщност е потвърдило сключването на договора за продажба на процесните горива, в каквато насока е налице трайна съдебна практика (решение № 160 от 07.11.2017 г. по т.д. № 2217/2016 г. на ВКС, I т.о.). Въззивният съд е посочил, че доколкото така сключеният договор за продажба е консенсуален, то той се счита сключен с постигането на съгласие, а предаването на вещта (горивата) не са елемент от фактическия състав на търговската продажба. Въззивният съд е посочил още, че доколкото от заключението на счетоводната експертиза се установява, че след датата на съставянето на обсъжданата фактура са извършвани продажби на горива, то твърдението, че реална доставка на горива няма, остава недоказано. Според съда, след като е налице продажбено правоотношение, за купувача е възникнало задължение за заплащане на цената и доколкото не са установени други уговорки, съгласно нормата на чл. 327, ал.1 от ТЗ цената се дължи при предаване на стоката, което в процесния случай е датата на съставянето на фактурата - 04.10.2017 г., от която дата се дължи обезщетение за забава до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, която при служебно извършената от въззивния състав проверка на размера на претендираното обезщетение за периода 04.10.2017 г. - 27.10.2020 г. е прието, че възлиза на 6 755,80 лв. Така въззивният съд е достигнал до извод, че исковете са доказани и следва да се уважат в претендираните размери. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. Касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че с извършените действия по осчетоводяване на задължението, произтичащо от продажба, касаторът е извършил извънсъдебно признание относно това, че е възникнало задължение за заплащане на цената на доставените горива, независимо от факта към кой момент на това признание е предадена стоката, с оглед на обстоятелството, че договорът за продажба е консенсуален. Прието е, че осчетоводяването, включването в дневника за покупки на задължението за заплащане на цената представлява признание, че стоката е получена и е възникнало задължение за заплащане на цената. Въззивният съд е обсъдил всички доказателства, при направеното оспорване на фактурата и с оглед твърдението, че стоката не е била предадена. В съвкупна преценка на доказателствата – оспорената неподписана фактура, като удостоверяваща продажба на движими вещи, вписването й в дневниците за покупки на купувача и отразяването в справки-декларации по ЗДДС и ползване на данъчен кредит, са дали основание на съда да направи заключение, че собствеността върху стоките е преминала по съгласие на страните и се дължи заплащане на цената. Изводът е направен с оглед осъщественото извънсъдебно признание на оспорващата страна. В случая въззивният съд не се е отклонил от тълкуването на чл. 327 от ТЗ, съгласно трайната практика на ВКС, изразена в множество решения на ВКС, съгласно която „фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба на движими вещи, ако отразява съществените елементи от съдържанието на сделката - вид на закупената стока, стойност, начин на плащане, имена на купувача и продавача, респ. на техните представители, време и място на сключване на продажбата. Дори фактурата да не съдържа всички предвидени в Закона за счетоводството реквизити, в т. ч. и подпис на купувача, или да е оспорена в процеса, съдът е длъжен да прецени доказателственото й значение за удостоверените в нея факти заедно с всички останали доказателства по делото, включително вписването й в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, отразяването на стойността й в справките-декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит.“ Така в решение № 50076 от 02.11.2023 г. по т. д. № 1233/2022 г., II ТО на ВКС и множество други. По отношение на втория поставен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е обсъдил всички твърдения, доводи и възражения на страните. В случая, въззивният съд е изпълнил задълженията си като инстанция по същество да разреши материално-правния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на твърденията на страните. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно посочените законови изисквания – чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения в страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора съгласно чл. 263, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд следва да отговорни на всички доводи и възражения относно спорните факти, като при оспорване на доказателствата въззивният съд дължи анализ и отговор на всички становища на страните. В случая въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС ППВС 1/53 и ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/20-13 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2-14 г. по т.д. 1245/13 г. и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1 ,т. 1 от ГПК. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България