Определение № 219 от 17.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 860/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Б. Х., срещу решение № 261402/26.04.2022 г. по гр. д. № 11602/2020 г. на Софийския градски съд.

С това решение е потвърдено решение № 316940/18.01.2018 г. по гр. д. № 45063/2014 г. на Софийския районен съд, с което по реда на чл. 247 ГПК е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 219515/20.09.2017 г., абзац първи, вместо „Отхвърля ...“ да се чете: „Приема за установено по иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Столична община, [улица], срещу Н. Б. Х., че ищецът е собственик на имот с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри за землището на [населено място], СО-Район „Панчарево“, одобрени със заповед № РД-18-51/03.11.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, идентичен с микроязовир с площ от 20 146 кв. м., м. „Капрал“, землище на [населено място], СО-Район „Панчарево“; решение № 219515/20.09.2017 г. е отменено в частта, с която по иска с правно основание чл. 108 ЗС е отхвърлено искането за ревандикация, като вместо това Н. Б. Х. е осъден да предаде на Столична община владението на имот с идентификатор [№]; присъдени са разноски в полза на Столична община, както и държавна такса по сметка на въззивния и на първоинстанционния съд.

Касаторът е обжалвал въззивното решение като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация - ищец по делото, е подал отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от легитимирана страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:

С акт за частна общинска собственост [№]30.09.1996 г. ищецът Столична общшина е признат за собственик на микроязовир и прилежащи площи от 20 146 кв. м., находящ се в землището на [населено място], местност „Капрал“, на основание пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА. Впоследствие за същия имот е съставен акт за публична общинска собственост [№]/25.08.2004 г., в който като основание на правото на собственост е посочена разпоредбата на чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗОбС.

С влязло в сила решение от 25.05.2004 г. по гр. д. № 8222/2003 г. на Софийския районен съд е отхвърлен предявеният от Т. Б. Н. срещу Столична община положителен установителен иск за право на собственост върху недвижим имот, съставляващ микроязовир, състоящ се от водоем - водна площ, дига и преливник, в землището на [населено място], без прилежащата земя, съставляваща по скица парцел I по плана на стопанския двор на [населено място] - София, район „Панчарево“. Ищецът е твърдял, че е придобил имота по реда на пар. 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ вр. чл. 27 ЗСПЗЗ чрез разпределение на имуществото на ТКЗС „Витоша“, прекратено по силата на пар. 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с договор за продажба № 513/31.03.1998 г., сключен с лица, упълномощени от общото събрание на правоимащите, след взето решение, обективирано в протокол № 45/27.03.1997 г.

В хода на висящия съдебен процес, като се легитимирал за собственик с констативен н. а. № 7/23.08.2000 г., Н. продал имота с н. а. № 95/20.07.2005 г. на „Техкомп“ ЕООД, което от своя страна се разпоредило с него в полза на ответника Х. с н. а. № 55/14.02.2006 г. В този нотариален акт имотът е описан като микроязовир, състоящ се от водоем - водна площ, дига и преливник, изграден върху имот пл. № 000572, находящ се в [населено място], СО, район „Панчарево“, в землището на [населено място], към стопански двор на ТКЗС - „Витоша“ /в ликвидация/, без прилежащата към микроязовира земя - нерегулирано място, представляващо по скица УПИ [№] по плана на стопанския двор на [населено място] - София, район „Панчарево“.

Като се позовал на разпоредбите на пар. 6 и 7, ал. 1, т. 2 от ПЗР на ЗМСМА и чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „в“ от Закона за водите от 2000 г. /ЗВ/, тълкувани в съдебната практика на ВКС - решение № 468/02.07.2010 г. по гр. д. № 921/2009 г. на I-во г. о., въззивният съд е приел, че след влизане в сила на ЗМСМА ищецът по силата на закона е придобил правото на собственост върху процесния микроязовир, който не е сред посочените в Приложение № 1 към ЗВ.

Въззивният съд е приел за неоснователен довода на ответника за липса на идентичност между микроязовира, предмет на акта за публична общинска собственост, и спорния по делото, поради липса на скици и графични данни към акта, като е кредитирал оспорените от ответника заключения на техническата експертиза по този въпрос по съображения, че вещото лице е съпоставило границите на двата обекта, а и по делото не са събрани никакви доказателства, които да разколебаят или опровергаят изводите на експерта. Приел е, че актът за публична общинска собственост, който не поражда права, а единствено констатира придобитото на друго правно основание право на собственост, не е оборен от ангажираните от ответника доказателства, на които последният основава принадлежността на правото, както и че оспорването на датата на съставяне на акта не рефлектира върху материалноправната легитимация на ищеца.

Ответникът е възразил, че не е обвързан от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, тъй като не е участвал в исковото производството и диспозитивът не съдържа описание на имота, както и че по делото не са ангажирани доказателства исковата молба, по която е постановено влязлото в сила съдебно решение, да е била вписана. Въззивният съд е приел възраженията за неоснователни. Посочил е, че разрешеният спор е иницииран през 2003 г., а прехвърлителната сделка, на която ответникът се позовава, е извършена на 14.02.2006 г., т. е. в хода на висящия съдебен процес. При липса на доказателства за неизпълнение на задължението на съда да впише исковата молба по предявения установителен иск за собственост, следва да се приеме, че изискването на чл. 114, ал. 4 ЗС е спазено и исковата молба е своевременно и надлежно вписана в годината на образуване на делото - 2003 г. Тъй като ответникът е приобретател на недвижимия имот, по отношение на който съдебно е отречено правото на собственост на праводателя Т. Б. Н., то на основание чл. 121, ал. 3 ГПК /отм./ и чл. 226, ал. 3 ГПК същият е обвързан от силата на пресъдено на нещо на постановеното съдебно решение. На основание чл. 297 ГПК съдът следва да съобрази съдебно отреченото право на собственост на праводателя на ответника и доколкото никой не може да прехвърли права, които няма, ответникът не се легитимира като собственик на процесния микроязовир въз основа на договора за покупко-продажба от 14.02.2006 г., който не е произвел вещноправно действие.

За неоснователно въззивният съд е приел и правопрекратяващото възражение на ответника, че е придобил спорния имот на основание придобивна давност, по съображения, че имотът е публична общинска собственост и е приложима забраната на чл. 86 ЗС. Отделно от това свидетелят И. П. не е установил осъществяването на фактическата власт върху имота да е постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително. Свидетелят има спорадични впечатления относно стопанисването на язовира от ответника, като същите противоречат на ангажираните писмени доказателства, което рефлектира върху доказателствената стойност на свидетелските показания.

Тъй като с решение № 219515/20.09.2017 г. първоинстанционният съд е достигнал до извода, че ищецът е собственик на процесния микроязовир, но е пропуснал в диспозитива да признае за установено това субективно право на ищеца, въззивният съд е приел, че правилно с обжалваното решение от 18.01.2018 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка. Посочил е, че решението е съобразно със задължителните разяснения по т. 2 на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, като е постановен отделен диспозитив за принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищеца. Ето защо решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК, е потвърдено.

Въззивният съд е приел за безспорен в отношенията между страните факта на упражняване на фактическата власт от ответника, а и свидетелят И. П. е установил упражняването й, като е имало интерес микроязовирът да бъде отдаден под наем, в каквато насока е и представеният доклад до кмета на Столична община относно статута, състоянието и предприетите действия, касаещи микроязовир в землището на [населено място]. Ето защо за необоснован е приет изводът, че по делото не е установено упражняването на фактическа власт от страна на ответника, при което основното решение от 20.09.2017 г. е отменено в частта, с която искането за ревандикация е отхвърлено, и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху микроязовира.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът посочва на първо място, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС в решение № 468/02.07.2010 г. по гр. д. № 921/2009 г. на I-во г. о.

На следващо място, при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът е поставил следните въпроси:

1. Собственик ли е община на микроязовир по силата на пар. 7, ал. 1, т. 2 от ПЗР на ЗМСМА вр. чл. 2, ал. 1 ЗОбС и чл. 19, т.т. 1 и 4, б. „в“ ЗВ в случаите, когато микроязовирът представлява дълготраен актив на ТКЗС по смисъла на чл. 48 ППЗСПЗЗ вр. пар. 12, ал. 1, т. 1 и 4, б. „б“ от ПЗР на ЗВ вр. пар. 3, ал. 1 от ПЗР на Закона за сдружения за напояване /ЗСН/ и чл. 49а, ал 2, т. 1 ППЗСПЗЗ?;

2. Собственик ли е община на микроязовир по силата на пар. 7, ал. 1, т. 2 от ПЗР на ЗМСМА в случай, че е сключен договор за покупко-продажба с физическо лице-наследник на правоимащ, на основание пар. 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ по реда и условията на пар. 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ вр. чл. 27 ЗСПЗЗ, след протокол по чл. 52, ал. 2 ППЗСПЗЗ преди приемането на Закона за водите от 2000 г. и преди приемането на Закона за сдружения за напояване от 2001 г.?;

3. Възможно ли е да бъде придобит по давност микроязовир, който представлява дълготраен актив на ТКЗС, тъй като земята, придобита от ТКЗС, е принадлежала на член-кооператорите му, а микроязовирът е изграден със средства на ТКЗС?;

4. Следва ли при спор за собственост общината да докаже правното основание и извършената процедура по актуване, въз основа на които е издаден акт за общинска собственост; следва ли оспорващият да носи доказателствената тежест за оспорване на акта за общинска собственост или общината следва да докаже фактите, от които черпи претендираното право на собственост, в случаите, когато актът за общинска собственост е съставен преди, но вписан след като оспорващият и неговите праводатели са придобили правото на собственост върху оспорения недвижим имот?

На последно място в изложението касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като счита обжалваното въззивно решение за очевидно неправилно, тъй като въззивният съд неправилно е тълкувал придобивното основание - актовете за публична собственост, от които общината извежда правото си на собственост, както и неправилно е тълкувал и приел, че общината е собственик по силата на пар. 7, ал. 1, т. 2 от ПЗР на ЗМСМА вр. чл. 2, ал. 1 ЗОбС.

За да се произнесе, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., съобразява следното:

Противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е налице тогава, когато се констатира разминаване в правните изводи на съда по отношение приложимото право в хипотезата на формирани идентични фактически констации относно правнорелевантните факти. Когато касаторът, за да обоснове така релевираното основание за допускане на касационно обжалване, изхожда от фактически положения, каквито не са приети за установени от съдебния състав, постановил обжалваното решение, то тогава се касае за довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято обоснованост не подлежи на проверка в настоящото производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК - аргумент от т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. В случая се поддържа противоречие с решение № 468/02.07.2010 г. по гр. д. № 921/2009 г. на ВКС, I-во г. о., но без да е формулиран конкретен правен въпрос, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване в приложното поле на посоченото основание.

Независимо от изложеното, следва да бъде изрично подчертано, че по смисъла на цитираното решение на ВКС разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „в“ ЗВ няма за цел и не посочва изчерпателно кои правни субекти могат да са собственици на язовири. Тя посочва само кои язовири са собственост на общината, като изхожда от остатъчния принцип - че собственост на общината остават онези язовири, които не са посочени като публична държавна собственост в нарочния списък по приложение № 1 от ЗВ и които не са собственост на други юридически или физически лица. Прието е, че изградените върху земя на член-кооператори на ТКЗС и със средства на ТКЗС язовири са част от имуществото на ТКЗС. В настоящото производство ответникът е поддържал теза именно в посочения смисъл, която обаче не е споделена от съда. Констатацията е за влязло в сила съдебно решение, с което се приема, че процесният водоем е изграден чрез доброволен труд на членове на ТКЗС в [населено място] върху общински имот /дере/ и следователно по отношение на него намират приложение пар. 7, ал. 1, т. 2 от ПЗР на ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС - станал е общинска собственост по силата на закона, а не такава на бившето ТКЗС „Витоша“. Зачитайки това решение, съдебните инстанции са приели, че ответникът не се легитимира като собственик на имота, доколкото го е придобил в хода на висящия съдебен процес, с който са отречени със сила на пресъдено нещо правата на неговия праводател.

Даденото от въззивния съд разрешение на спора е в пълно съответствие с установеното в практиката на ВКС разбиране, че когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали той е бил известен на страната, в полза на която поражда изгодни правни последици /така напр. решение № 314/15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 179/26.01.2016 г. по гр. д. № 2207/2015 г. на ВКС, I-во г. о./. Следователно, когато дадено обстоятелство или правоотношение е било включено в спорното право по отхвърлен установителен иск и е обхванато от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, то в последващ процес между същите страни или техни правоприемници е недопустимо да се разглежда наново спорът, касаещ това обстоятелство или правоотношение /решение № 55/22.02.2012 г. по гр. д. № 812/2011 г. на ВКС, II-ро г. о./.

В тази връзка и с оглед оплакванията относно невписване исковата молба по влязлото в сила решение следва да бъде разяснено още, че правоприемникът замества изцяло праводателя и основава своето правно положение на правното положение на своя праводател. Вписването на исковата молба по иск за собственост върху недвижим имот има само оповестително, но не и защитно действие - то има за последица само уведомяване на третите лица за възникналия гражданскоправен спор. Невписването на исковата молба по такъв иск не изключва възможността собственикът на имота да ревандикира този имот от трети лица, които са го придобили от ответника по делото, дори това придобиване да е било вписано преди вписването на исковата молба по иска с правно основание чл. 108 ЗС. Вписването на актове за придобиване на собственост защитава само лицата, които са придобили един имот и са вписали придобивното си основание по-рано от лицата, които валидно са придобили същия имот от същия праводател, тоест в случаите на конкуренция на права между лица, които са придобили един и същ имот от едно лице, но не защитава лица, които са придобили имот от праводатели, които не са собственици, спрямо действителните собственици на този имот.

Изложените съображения налагат извода за това, че поставените въпроси от т. 1 до т. 3 от изложението на касатора, поради своята неотносимост, не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като са формулирани в контекста на поддържаната теза, че язовирът е бил изграден със средства на ТКЗС и върху земя, придобита от ТКЗС като принадлежала на член-кооператорите му, който факт е отречен с влязлото в сила съдебно решение и не подлежи на пререшаване.

Що се касае до въпроса по т. 4, не може да се приеме, че същият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на дадените разяснения в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Трайно установената съдебна практика на ВКС безпротиворечиво приема, че актът за общинска /държавна/ собственост не поражда права, а единствено удостоверява придобитото на съответно правно основание право на собственост. И след като в случая въззивният съд е приел за доказано наличието на такова основание, то процедурата по съставянето, включително и вписването на акта, не се отразява на съществуването на правото. Освен това въпросът за правата на оспорващия акта за общинска собственост - в случая касатора, е бил изключен от предмета на настоящия правен спор с оглед изложените по-горе съображения относно действието на влезлите в сила съдебни решения.

По същите съображения не може да бъде споделен и доводът за наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, мотивиран отново с оплакването за неправилно тълкуване на придобивното основание - актовете за публична собственост, от които общината извежда правото си на собственост, както и неправилност на извода, че общината е собственик по силата на пар. 7, ал. 1, т. 2 от ПЗР на ЗМСМА вр. чл. 2, ал. 1 ЗОбС.

При този изход, в полза на ответната по касация Столична община, защитавана от гл. юрк. Л. В. Д., следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в определен от съда размер, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.