Определение № 381 от 12.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4838/2021 г.

Производството по делото е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена адв. Т. Т. в качеството му на назначен особен представител на А. М. Ш. и Ф. И. Ш. срещу въззивно решение № ІV-37 от 03.06.2021 г. по в.гр.д. № 21/2021 г. на Бургаския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че въззивният съд не е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните, поради което е направил необоснован извод, че ищците не са били държатели, а владелци на имота, и като такива са придобили правото на собственост върху него по давност. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за задължението на въззивния съд при постановяване на решението си да обсъди и изложи мотиви по всички представени по делото доказателства, по всички възражения и доводи на страните. В писмен отговор ответниците по касация М. Х. М., Ф. Ш. Ш. и М. Ш. Ш. изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 260030 от 02.11.2020 г. по гр.д. № 1180/2019 г. на Районен съд-Карнобат, и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на А. М. Ш. и Ф. И. Ш., че М. Х. М., Ф. Ш. Ш. и М. Ш. Ш. са собственици на основание давностно владение на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. С.: дворно място с площ 747 кв.м, съставляващо УПИ.......... в кв. .... по плана на селото, заедно с построената в него масивна жилищна сграда на два етажа със застроена площ 82 кв.м, масивна стопанска постройка със застроена площ 33 кв.м, паянтова второстепенна постройка-летен навес със застроена площ 20 кв.м, при квоти: 4/6 ид. части за М. Х. М. и по 1/6 ид. част за Ф. Ш. Ш. и М. Ш. Ш.. За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с предварителен договор за покупко-продажба от 05.07.1990 г. ответникът А. М. Ш. /с български имена А. М. З./ продал на наследодателя на ищците Ш. Ш. М. /с български имена Ш. Ш. К./ недвижим имот, находящ се в [населено място], Бургаска област, съставляващ дворно място с площ от 725 кв. м., за което е отреден УПИ .......... в кв. .... по плана на селото, заедно с построената в него масивна жилищна сграда със застроена площ от 80 кв. м., стопански постройки и навес, за сумата от 3000 лева, която сума е изплатена на продавача от купувача в момента на сключване на предварителния договор изцяло. След сключването на предварителния договор цялото семейство на ищците се е преместило да живее в имота. Продавачът А. Ш. със семейството си заминал да живее в Република Турция и се устроили да живеят там. С нотариален акт № ......../2000 г. купувачът Ш. М. и съпругата му М. М. били признати за собственици на този имот на основание придобивна давност. С влязло в сила Решение № 240/30.09.2002 г., постановено по гр. дело № 155/2002 г. по описа на Р. съд-К. в производство по иск с правно основание чл. 108 ЗС, Ш. М. и М. М. са осъдени да предадат на ответниците владението на имота. С протокол от 15.05.2003 г. по изп. д. № 23/2003 г. на съдебен изпълнител при Карнобатския районен съд ответниците били въведени във владение. През м. юли 2003 г. ищците се върнали да живеят в имота, като се считали за собственици, тъй като по техни твърдения ответниците отказали да им върнат дадената от тях престация по предварителния договор-пари и лек автомобил. От тогава владеният имота явно, необезпокоявано, непрекъснато със знанието на ответниците, като са извършили в него множество подобрения. След преценка на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е намерил за недоказано твърдението на ответниците за наличие на уговорка за прехвърляне на имота по нотариален ред. Дадените от св. М. С. показания, според които тя се запознала с ответниците в кантората на своята майка, когато те дошли да я ангажират като техен адвокат за покупко-продажба на къщата, и тогава те споделили, че са продали къщата си на ищците, които през годините обещавали, че ще заплатят цената, за да се извърши сделката, но все отлагали плащането, въззивният съд е преценил като неубедителни и недостатъчни да оборят презумпцията на чл. 69 ЗС. Мотивирал се е с това, че свидетелката не е присъствала на разговори между страните и не е възприела пряко уговорките между тях, а свидетелства за факти и обстоятелства, които е узнала от ответниците. Свидетелката не познава ищците и пред нея те не са направили признание, че имат намерение да купят имота. Поради това съдът е приел, че въз основа на тези показания не може да се направи извод, че ищците са упражнявали фактическа власт не като владелци, а като държатели за собственика, до момента, когато ще заплатят цената и ще придобият собствеността. В обобщение въззивният съд е направил извод, че от 2003 г. ищците владеят имота за себе си, като са обективирали намерението си за своене пред собствениците. Владението им е било явно, необезпокоявано, не е прекъсвано, поради което са придобили правото на собственост по давност. Поставеният в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към предмета на делото, и всички доводи и възражения на страните, е релевантен за изхода на делото, но не се установява в случая той да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Въззивното решение съдържа обсъждане на събраните по делото доказателства във връзка с твърденията на страните. Съдът е посочил кои факти и обстоятелства от значение за спора приема за доказани, въз основа на кои доказателства, защо кредитира показанията на едни свидетели и не дава вяра на други, какви правни изводи прави въз основа на тях. Доводите, с които жалбоподателите обосновават твърдението си за неизпълнение на задължението на съда да обсъди доказателствата и да мотивира решението си, всъщност изразяват несъгласието им с направените решаващи изводи относно характера на упражнявана от ищците фактическа власт, която съдът е квалифицирал като владение, а не като държане, както считат жалбоподателите. Тези доводи са относими към правилността на обжалвания съдебен акт, която не може да се обсъжда в тази фаза на касационното производство. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не е осъществено соченото от жалбоподателите основание по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Водим от гореизложеното съдът