Определение № 191 от 12.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1367/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ обжалва решение № 55 от 14.04.2020 г. по в.гр.д. 45/20 г., Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 1068 от 27.11.2019 г. по т.д. 1001 /19 г., Окръжен съд – Варна, като с последното касаторът е осъден да заплати на С. Г. Г. сумата от 35 000 лв, предявена като частична претенция от 49 000 лв, представляваща обезщетение за обезвреда на претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени телесни увреждания, психически шок и емоционален стрес, вследствие на същото ПТП, настъпило на 14.09.2016 г. на Автомагистрала А2 в района на [населено място] по вина на водач на товарен автомобил „Скания“ с рег. № NXY 3341 с прикачено ремарке „Кьогел“ с рег. № Р 22200, управляван от гръцкия гражданин Г. К., както и сумата 4 835,60 лв, предявена като частична претенция от 6 908 лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в претърпени загуби – изразяващи се в разходи за медицински консумативи за стабилизация с 4 винта, импланти за тибията и такса за болничен престой, вследствие на ПТП, ведно със законната лихва върху присъдените плащания от 22.11.2018 г. – датата на предявяване на иска до окончателното плащане на сумата.

Сочи, че неправилно е възприета въззивната жалба в частта относно обжалване на имуществените вреди. Счита, че въззивната жалба обхваща изцяло уважените искове и не било ограничено само до иска за неимуществени вреди, извършеното оплакване във въззивната жалба.

Излага съображения за незаконосъборазност на въззивното решение по отношение на възприетото от съда, че аварийната лента е служела за ускорителна. Счита, че е нарушена разпоредбата на чл. 34, ал.1 т. 1 от Наредба 2 от 17.1.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътна маркировка, а също така и необосновано по отношение на това къде точно е започвала ускорителната лента, а именно след изхода на бензиностанцията.

Оспорва изводите относно приетото от съда, че вина за настъпване на пътно-транспортното произшествие има Г. К., управляващ тир-камиона. Счита, че виновна е изцяло С. Г., управлявала лекия автомобил.

Сочи необоснованост на решението по отношение на приетото, че бензиностанцията е била в ремонт.

Въззивният съд не бил обсъдил движението в забранената лента, съгласно чл. 57 и чл. 58 т. 3 от ЗДвП, движението на ППС в тези ленти било абсолютно забранено. Въззивният съд бил приел, че спирането в лентата е неправилно, но не е обсъдил по-силното основание, че е забранено.

Водачът на лекия автомобил е могъл да възприеме опасността, освен това не е изпълнил задължението си да кара със съобразена с пътните условия скорост, с което е нарушил чл. 20, ал. 2 от ЗДвП.

Решението било и немотивирано, като не било отговорено на всички доводи и възражения на страните.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства? Обосновава допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, мотивирайки, че обжалваното в настоящия случай решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение от 17.7.2015 г. по т.д. 674/14 г. ВКС, ТК и решение № 210 от 8.10.2018 г. по т.д. 4971/17 г., ВКС, ГК, решение 24.6.2020 г. по гр.д. 2763/19 г. ВКС, ГК и решение № 800 от 2.6.2020 г. по гр.д. 4021/19 г. на ВКС, ГК и решение № 212 от 1.2.2012 г. по т.д. 1106/10 г. на ВКС, решение № 200 от 23.12.2019 г. по гр.д. 3779/18 г., ВКС, ГК. Възраженията, които не били обсъдени, били, че пострадалата е изгубила контрол върху автомобила, показанията й в досъдебното производство, неправомерното движение на ищцата в лентата за принудително спиране, вследствие на което е настъпило ПТП, обстоятелството, че пострадалата е предприела маневра за включване в движението по магистралата, без да се увери, че няма да създаде опасност за другите участници на пътя, като се съобрази с тяхното положение, посока и скорост на движение.

2. Допустимо ли е съдът да ползва документи по приобщено наказателно дело, когато те съдържат извънсъдебни признания на страните по делото по релевантнтни факти за гражданското дело? Счита, че е налице противоречие по този разрешен правен въпрос с константната практика на ВКС – решение № 262 от 28.1.2020 г. по гр.д. 1413/19 г. ВКС, ГК, решение № 210 от 19.09.2016 г. по гр.д. 861/16 г. ВКС, ГК, с което мотивира допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

3. Когато и двамата участника в ПТП са нарушили правилата на движение при обсъждане на въпроса относно вината, следва ли съдът да отчете поредността, съставомерността и тежестта на нарушенията и кое от двете противоправни поведения е първопричина за настъпване на ПТП? Счита, че решението противоречи на практиката на ВКС, израз на която е решение № 343 от 30.09.2011 г. по гр.д. 1260/10 г., ВКС, ГК. Моли да се допусне касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба С. Г. Г. оспорва изложеното от касатора. Счита, че липсват сочените основания за допускане касационно обжалване, а по същество представляват оплаквания от постановеното съдебно решение. Подробно обсъжда сочените основания за допускане касационно обжалване. Моли да не се допуска касационно обжалване. Моли да й се присъдят разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от решението е връчено на касатора на 29.05.2020 г. Касационната жалба е подадена на 29.06.2020 г. Следователно е спазен срокът, предвиден в чл. 283 от ГПК. Касационната жалба е подадена от легитимирано да обжалва решението на въззивния съд лице.

За да потвърди изцяло първоинстанционното решение, въззивният съд е обсъдил фактическия състав на чл. 511, ал. 3 от КЗ и отговорността на „НБАЗ“ и е приел, че на 14.09.2016 г. около 00,05 часа на автомагистрала Хемус, на територията на община Нови пазар, в района на бензиностанция „Шел Енево Юг”, е настъпило ПТП между товарен автомобил „Скания” с прикачено ремарке, управляван от гръцкия гражданин К. и лек автомобил „Пежо”, управляван от ищцата.

По отношение на фактите, въззивният съд е приел, че товарният автомобил е бил паркиран в обслужващата пътна лента за вход и изход от бензиностанцията. Тази лента е различна от аварийната лента на магистралата, която е била организирана като спомагателна - за отделяне на трафика в дясно към входа на бензиностанцията. Пътното платно е било съставено от три ленти за движение – лява и дясна скоростни, разделени с единична бяла прекъсната линия и дясна отделителна лента за десен завой към бензиностанцията, маркирана в началото си с единична прекъсната линия, след което с двойна непрекъсната линия при дъгата на завоя. След завоя за бензиностанцията аварийната лента е била защрихована с цел забрана за използване в района на бензиностанцията – включително до изхода към магистралата. Предназначението на тази част от платното е да бъде използвана като ускорителна лента за включване в общия трафик на магистралата. Товарният автомобил е бил паркиран на тази защрихована част.

Пътният участък, по който се е движил лекият автомобил, е бил прав в разстояние от около 1000 м, със суха пътна настилка. Преди входа на бензиностанцията са били разположени информационни табели, както следва: „Опасен участък”, намаляване на скоростта до 70 км/ч при дъжд и сняг, наименование на бензиностанцията. В района на самата бензиностанция ограничението на скоростта било 40 км/ч. Такава е била и критичната скорост, при която водачът на лекия автомобил е имал възможност да вземе безопасно завоя към бензиностанцията и да продължи към колонките за зареждане.

Лекият автомобил е направил опит да навлезе в бензиностанцията, престроявайки се в локалната пътна лента, но се оказало, че достъпът до нея е бил преустановен поради ремонтни дейности. Затова ищцата предприела маневра за връщане обратно в активното платно на магистралата, при която обаче настъпило стълкновение с паркиралия точно пред лицето на бензиностанцията товарен автомобил.

Отчетено е, че произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието, при ясно време, добра видимост, частично осветление от светлини на бензиностанцията, в дясно от пътното платно. Отстоянието, от което водачът на лекия автомобил е могъл да възприеме технически спрелия с включени аварийни светлини товарен автомобил е 70 м, преди точката на удара. При разстояние, нощното забелязване на примигващи светлини, при ясно време с насложени със светлини от осветлението на бензиностанцията е 150-360 м, с оглед техническите възможности на автомобила и водача като напр. пречупване на светлината с оглед качеството и замърсеността на предното стъкло, острота на зрение и конкретна умора на водача. Съдът с оглед заключението на вещото лице е приел, че критичната скорост, с която водачът на лекия автомобил може да вземе завоя е 40 км/ч.

В резултат от удара, лекият автомобил се вклинил под ремаркето, което предизвикало смачкване на предната му част, а ищцата получила контузия на главата и гръдния кош, счупване на V, VI, и VII ребра, многофрагментно компресивно счупване на 12-ти гръден прешлен, двуглезенно счупване в областта на десен глезен, счупване на дясна тибия (голям пищял) в областта на тибио-фибиларната синдесмоза (тъканна връзка между двете кости), разкъсно-контузни рани на лявото коляно и лявата ръка. Въззивният съд е отчел продължителния период на лечение, включително операциите, съпътстващите ги болки и страдания. Състоянието на ищцата било подобрено, била възстановена опорната функция на краката, но трайно било затруднено движението и усещането за болка. Въззивният съд с оглед установеното е приел, че по вина на водача на товарния автомобил, изразяваща се в паркирането му на място, където това е абсолютно забранено, непоставянето на светлоотразителен триъгълник, са настъпили вреди, както и че е налице причинно-следствена връзка между поведението на водача на товарния автомобил, осъществил спиране на забранено място и вредите, причинени на водача на лекия автомобил.

По отношение възражението за съпричиняване е отчел скоростта на движение на лекия автомобил, видимостта, възможността да се забележи своевременно препятствието, което представлявало спрелия товарен автомобил, възможностите за маневра, която да позволи ударът да бъде избегнат. Прието е, че произшествието е станало в тъмната част на денонощието. Скоростта на движение на лекия автомобил е била 90 км/ч, с оглед установеното в заключението на вещото лице, че километражът на автомобила е от система „VDO”, за която система вещото лице е посочило, че при прекъсване на електрическото захранване на автомобила стрелките на километража остават в положението, в което са били преди удара. Тъй като при удара първоначално е бил увреден акумулаторът, респ. електрическата система на автомобила е била прекъсната, скоростта, която е останала на индикатора е 90 км/ч.

Тези факти са обосновали извод, че виновен за настъпване на пътно-транспортното произшествие е водачът на товарния автомобил. С оглед функционалната отговорност на НБАЗ е прието, че отговаря за виновното и противоправно действие на водача на товарния автомобил. Определил е, че обезщетението следва да се определи в размер на 50 000 лв.

Приемайки, че водачът на лекия автомобил е нарушил ограничението на скоростта при навлизане в бензиностанцията, управлявайки с несъобразена скорост, въззивният съд е приел за основателно възражението за съпричиняване. Скоростта, при която е могъл се движи при маневра, според заключението на вещото лице, била 40 км/ч, а установената 90 км/ч. С оглед на преценка на обема на съпричиняване, съдът е определил същия в размер на 30 %.

След определеното намаление е потвърдил извода на първоинстанционния съд за следващото се обезщетение от 35 000 лв.

Предвид липсата на конкретни доводи по отношение на иска за имуществени вреди, е преценил, че и в тази част решението следва да се потвърди.

Допускането на касационно обжалване се извършва при условията, определени от законодателя в нормата на чл. 280 от ГПК. Служебно касационната инстанция може да допусне до обжалване въззивно решение, по отношение, на което е налице вероятност решението да е нищожно – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 или да е налице вероятност да е недопустимо – 280, ал.2, пр. 2 от ГПК. В настоящия случай, не се установява при извършената служебна проверка, да е налице вероятност решението да е нищожно.

Въззивният съд в съответствие с посочените основания във въззивната жалба е приел, че се обжалва в осъдителната част изцяло, следователно и по иска за имуществени, и по иска за неимуществени вреди, първоинстанционното решение. Това, което е посочил във въззивното решение, че следва да приложи разпоредбата на чл. 269 от ГПК, доколкото няма конкретни оплаквания по отношение на решението конкретно за уважаване на иска за имуществените вреди. Но всички основания, изложени във въззивната жалба, засягащи възникване на отговорността на застрахователя, са отнесени и към двата обективно съединени иска. В този смисъл няма недопустимо произнасяне на въззивния съд. Не се установиха основания за недопустимост на съдебното решение.

По отношение на основанията по чл. 280, ал. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК законодателят е въвел изискване касаторът да мотивира основания за допускане касационно обжалване.

С оглед поставените от касатора правни въпроси в изложението в чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира следното:

1. По отношение на първия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е описал точно механизма на ПТП, който е възприел чрез обсъждане заключението на вещото лице по отношение на всички релевантни факти, отразени в протокола на ПТП, обсъдени с оглед специалните знания на вещото лице с оглед ориентацията на автомобилите по отношение на пътя, пътните знаци, видимостта, белезите за установяване скоростта на движение на лекия автомобил. Обсъдени в съвкупност всички доказателства и възприетия механизъм на ПТП, са изключили сочените от касатора и представляващи негова защитна тези, факти и обстоятелства, с които е мотивиран и поставеният първи правен въпрос. Така изброените в изложението на основанията за допускане касационно обжалване, възражения и обстоятелства, са изключени посредством възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд с оглед събраните по делото доказателства и преценката им в тяхната съвкупност. Въззивният съд, възприемайки за установени определени факти е отговорил и на поставените възражения. Подробно с помощта на вещото лице е обсъдено мястото на спиране на автомагистрала, забраната да се извършва спиране и причината за настъпване на пътно-транспортното произшествие, както и конкретните действия на водача на лекия автомобил, задължението му да съобрази скоростта си на движение и неизпълнение на това задължение. Невъзприемането на доводите на въззивния жалбоподател, не означава неизпълнение на задължението за обсъждане на всички възражения и доводите на страните, както и подробен анализ на доказателствата и установяване на релевантните факти В случая, поставеният въпрос за неизпълнение на задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, да възприеме фактите спрямо доказателствата и тяхната преценка, съответна на закона и да даде отговор на всички доводи и възражения, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, израз на която е Тълкувателно решение 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с константната практика на ВКС по поставените въпроси.

2. Вторият правен въпрос, не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд на практика е обсъдил всички възможни факти, включително фактите, включително възможността да има умора и да не се възприеме товарният автомобил. Въззивният съд е обсъдил всички доводи на страните, посредством конкретно възприетите факти чрез изследване на обективните признаци на произшествието, конкретната пътна обстановка, време, място, разположение на пътя на автомобилите. Не са обект на отделен анализ от въззивния съд изявленията на водача на лекия автомобил при разпита й като свидетел в хода на наказателното производство. С помощта на вещите лица, въззивният съд е установил точния механизъм на пътно-транспортно произшествие, като е отчел движението на лекия автомобил с несъобразена скорост, 90 км/ч. Възможността през нощта да се прецени разстоянието на примигваща светлина, пречупване на светлината, остротата на зрението и натрупаната умора. Всички фактори са установени, изследвано е, че няма следи от простъргване и протриване на гуми, при което е възприет извода на експерта, че спирачната система на лекия автомобил не е задействана, т.е възможността изобщо да не е възприет товарния автомобил от водача на лекия автомобил. По този начин, е изследвано възражението за обективното състояние на водача на лекия автомобил към момента на настъпване на пътно-транспортното произшествие. Въззивният съд е преценил всички възможни варианти за настъпване на произшествието, като при определяне на конкретния механизъм е включил и възможните възприятия на водача на лекия автомобил и възможната умора и съответно недобро възприятие. В този смисъл не може да се приеме, че така формулираният правен въпрос представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Поради това не следва да бъдат изследвани и допълнително сочените основания.

3. Поставеният трети правен въпрос е разрешен от въззивния съд, но разрешението не е в противоречие с постоянната практика на ВКС. Въззивният съд е изследвал механизма на ПТП и съобразно същия, е посочил, че вина за пътно-транспортното произшествие има водачът на товарния автомобил. А също така е отчел, че е налице съпричиняване и от страна на пострадалата. Подробно са обсъдени доказателствата, обосноваващи извода за наличие на вина у водача на товарния автомобил, както и механизма на съпричиняване. Подробно е обяснено кои действия на водача на лекия автомобил са съпричинили вредоносния резултат. Отчетен е обективният принос при наличието на пътно-транспортното произшествие, като конкретно е прието, че управлението със скорост над допустимата за възможността да се извърши безопасно маневра, е допринесла за настъпване на пътно-транспортното произшествие. Разрешението, дадено от въззивния съд не е в нарушение на задължителната практика – ППВС 17/63 г. и трайна практика на ВКС.

Поради изложеното касационно обжалване не следва да се допуска.

На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ответника по касационна жалба следва да се присъдят направените разноски. Установява се от представения договор за правна защита и съдействие, че С. Г. Г. е платила в брой 4 000 лв на С. Й..

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България