Определение № 50034 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 670/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на К. И. К. и К. К. К. срещу решение № 183 от 9.12.2021 г. по в. т. д. № 385/2021 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 260031 от 05.03.2021 г. по т. д. № 81/2020 г. на Добрички окръжен съд в частта, с която е прието за установено по предявения иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че К. К. К., чрез нейния настойник К. И. К., и К. И. К. дължат солидарно на „Банка ДСК“ АД, [населено място] следните суми: 165 897, 52 лв. – главница по договор за ипотечен кредит от 05.09.2007 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 15.10.2019 г. до окончателното плащане; 36 281, 78 лв. - договорни лихви за периода от 15.10.2016 г. до 26.09.2019 г.; 976, 37 лв. – лихвена надбавка за забава за периода от 15.10.2016 г. до 26.09.2019 г.; 276, 49 лв. – законна лихва за периода от 10.10.2019 г. до 15.10.2019 г. и 1 429, 60 лв. – такси и разноски, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 3746/2019 г. на ДРС. С определение от 2.03.2023 г., след констатация, че касаторката е починала на 14.07.2022 г. и нейният наследник по закон синът й К. И. К. е направил отказ от наследството на К. производството по настоящото дело е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК, като на ищеца „Банка ДСК“ АД е указано да посочи наследниците на К.. Призованата към наследяване след отказа от наследство сестра на К. Е. К. К. не е заявила приемане на наследството в определения от съда срок. С определение от 20.02.2024 г. на ищеца „Банка ДСК“ АД са дадени указания в шестмесечен срок от съобщението да посочи следващите по ред призовани да наследят К. К. К., както и адресите им. Срокът по чл. 230, ал. 2 ГПК е изтекъл на 5.09.2024 г. и на основание чл. 230, ал. 2, изр. 2 ГПК с влязло в сила определение № 50055 от 17.10.2024 г. по т. д. № 670/2022 г. на ВКС производството по делото в частта по иска срещу К. К. К. е прекратено, а постановените по иска срещу К. въззивно и първоинстанционно решение – обезсилени. Производството по настоящото дело в останалата му част – по касационната жалба на К. К. срещу въззивното решение в частта по предявения срещу него иск е възобновено. В касационната жалба на К. И. К. се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът обосновава недопустимостта на въззивния акт с разрешаването на идентичен правен спор между същите страни с влязлото в сила решение по т. д. № 90/2017 г. на Добрички окръжен съд. Счита, че въззивното решение противоречи на материалния закон, тъй като в договора, от който ищецът извежда правата си, е отразено, че К. е съдлъжник, без това качество да е дефинирано или да е налице клауза, от която може да се направи извод, че касаторът е встъпил в задълженията на кредитополучателите или се е задължил като поръчител. Налице били само уговорки, по силата на които К. и съпругата му са се задължили да обезпечат изпълнението на задълженията по договора за кредит с ипотека върху техен недвижим имот. Касационният жалбоподател оспорва и изводите във въззивния акт за неоснователност на възражението за погасяване на вземането за главница по давност. Релевира се и оплакване, че съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните. Касаторът моли атакувания акт в обжалваната от него част да бъде отменен. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което е постъпило в съда на 31.01.2022 г. – датата на постановяване на разпореждане на въззивния съд за оставяне на касационната жалба без движение за представяне на изложение на основанията за достъп касация, се поставят следните въпроси: „1. Когато в договор за ипотечен банков кредит трето лице е посочено като съдлъжник в неговата титулна част, но от съдържанието на договора е видно, че той поема единствено задължение да учреди ипотека върху собствен имот за обезпечаване на кредита и в заключителната му част се е подписал единствено като дал съгласие за учредяване на ипотеката, може ли да се ангажира пълната му солидарна отговорност наред с кредитополучателите, или за да се отговори на този въпрос съдът трябва да тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?; 2. Когато в един договор за банков кредит страните са договорили, че ще се прилагат общите условия на банката, които следва да бъдат неразделна част от него, но те не са подписани от тях, нито съдържанието им е утвърдено в предвидената за действителността на договора за банков кредит писмена форма, налице ли е завършен фактически състав на договора, съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за вземането на кредитора – от падежа на договора, вкл. когато е обявен за предсрочно изискуем или съобразно правилата на неоснователното обогатяване – от момента, в който е станало ясно, че няма да се осъществи основанието /завършване на фактическия състав на договора за кредит/, с оглед на което е извършено плащането?“. Касаторът твърди, че първият въведен с изложението въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 46 от 7.03.2018 г. по гр. д. № 2489/2017 г., ІV г. о., решение № 10 от 7. 09.2010 г. по т. д. № 241/2009 г., ІІ т. о., решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г., ІІ т. о. и решение № 74 от 9.07.2019 г. по т. д. № 1698/2018 г., ІІ т. о. Счита, че вторият формулиран въпрос не е бил обект на дискусия в съдебната практика, поради което отговорът му би бил от значение за развитието на правото. С изложение, изпратено по пощата на 14.02.2022 г. - в срока за отстраняване посочените от въззивния съд нередовности на касационната жалба, К. К. е поставил и следните въпроси: „1. Какъв по естеството си следва да е правораздавателният акт по искова молба, с която кредиторът е потърсил съдебна защита на свое изискуемо притезание – решение или определение за прекратяване на делото?; 2. Ако със свое решение по чл. 422 ГПК съдът е отхвърлил претенциите на кредитора за установяване на вземания, формирани на базата на предсрочно обявената изискуемост именно поради липсата на предпоставки за обявяването й, може ли да се приеме, че падежиралите и изискуеми на свое основание анюитетни вноски не се покриват от силата на пресъдено нещо на отхвърлителното решение, с което делото е приключило?; 3. Може ли кредиторът да се позове на последиците от прихващане, което не е извършено чрез предвиденото в чл. 104, ал. 1 ЗЗД компенсаторно волеизявление, адресирано до другата страна?“ Във връзка с тези въпроси касаторът не се позовава на никое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. На 1.11.2024 г. касаторът К. К. е депозирал молба, с която, във връзка с възобновяване на производството, е изложил допълнителни доводи за съществуването на основанието чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, които не следва да се обсъждат, тъй молбата е депозирана извън срока за касационно обжалване и предоставения на касатора срок за отстраняване нередовностите на депозираната от него касационна жалба. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респ. – че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за съществуването на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съгласно представения по делото писмен договор за ипотечен кредит от 05.09.2007 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД в качеството на кредитор и К. К. К. и И. Д. К. като кредитополучатели и К. И. К. като съдлъжник банката е предоставила на кредитополучателите кредит в размер на 200 000 лв. със срок за издължаване 300 месеца, считано от датата на неговото усвояване. Установил е, че е договорена лихва, формирана от базов лихвен процент, определен от банката и надбавка, като при подписване на договора са посочени базов лихвен процент 3,69 %, стандартна надбавка в размер на 3,6 %, намалена с отстъпка 0,5 %, съответно лихвен процент по кредита в размер на 6,79 %; при усвояването на кредита на 18.09.2007 г. е изготвен и погасителен план. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза в обжалваното решение е прието, че длъжниците са извършвали плащания на задълженията си по договора, които са в общ размер на 142 406, 31 лв. като последното плащане е от 18.01.2015 г. В решението е установено, че с покани, връчени чрез ЧСИ на кредитополучателката К. чрез настойника й К. К. и на съдлъжника К. К. на 26.09.2019 г. банката ги е уведомила за наличието на забава в плащанията на дължими погасителни вноски и е упражнила правото си да обяви целия размер на кредита за предсрочно изискуем, като се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу тях по ч. гр. д. № 3746/19 г. на Добрички районен съд. С оглед така установеното от фактическа страна, въззивният съд е намерил, че страните по делото са валидно обвързани от правоотношение по договор за ипотечен кредит от 05.09.2007 г. Като е съобразил представения писмен договор за кредит и подписването му от ответника К. в качеството му на съдлъжник по чл. 101 ЗЗД въззивният съд е счел възражението на К. К., че не е страна по договора за кредит за неоснователно. Изложил е, че той следва да отговаря солидарно с кредитополучателите за поетите от тях задължения към кредитора. Съставът на апелативния съд е формирал извод, че е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, тъй като банката е упражнила правото да обяви предсрочната изискуемост с изявления, достигнали до кредитополучателя и съдлъжника на 26.09.2019 г., към който момент е било налице неизпълнение на задълженията на кредитополучателите за заплащане в срок на дължимите месечни погасителни вноски след 18.02.2016 г, представляващо предпоставка за изгубване преимуществото на срока. В решението е разгледано и възражението на ответника за погасяване по давност на вземането на кредитора, като съдът е приел, че по отношение на неплатените анюитетни вноски за периода от 18.02.2016 г. до 26.09.2019 г. - датата на настъпване на предсрочната изискуемост, погасителната давност тече отделно за всяка вноска от датата на падежа й. Решаващият състав е посочил, че по отношение на частта от погасителната вноска, представляваща договорна лихва, и по отношение на наказателната лихва е приложима кратката тригодишна давност, поради което задълженията за заплащане на договорни лихви и наказателни лихви до 15.10.2016 г. са погасени по давност. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора К. част. Доводите за недопустимост на обжалваното въззивно решение в касационната жалба и въпросите по т. 1 – т. 3 от изложението на касатора, изпратено по пощата на 16.02.2022 г., които са поставени във връзка с тях, следва да бъдат разгледани заедно. Не се установява да съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, съответно да е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г ., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В случая са налице предпоставките за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател за недопустимост на въззивното решение поради наличието на сила на пресъдено нещо относно недължимостта на претендираното вземане, формирана с влязло в сила съдебно решение за отхвърляне на иск с правно основание чл. 422 ГПК, предявен от същия кредитор въз основа на същия договор за кредит. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 118 от 11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 147 от 10.02.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г. на ВКС, II т. о., правото на иск не съществува и предявеният иск е недопустим, ако е налице визираната в чл. 299, ал. 1 ГПК процесуална пречка – същият правен спор да е решен с влязло в сила съдебно решение. Силата на пресъдено нещо на решението по предходния спор е пречка за съществуването на правото на иск по повторно заведеното дело относно същото материално право. Меродавният момент, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или не съществува, е денят, когато е приключило съдебното дирене, след което решението е влязло в сила. На основание чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да вземе предвид всички факти, релевантни за спорното право, настъпили след подаване на иска до момента, когато те могат да бъдат съдебно предявени. Обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат искането и основанието на спорното право /чл. 298, ал. 1 ГПК/. Съгласно решение № 60102 от 06.10.2021 г. по т. д. № 1922/2020 г. на ВКС, I т. о. при отхвърлен с влязло в сила решение иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, по съображения за ненастъпване на предсрочната изискуемост на кредит, на която ищецът се позовава, силата на пресъдено нещо относно отречения факт /отсъствие на предпоставките за отнемане на преимуществото на срока/ се формира към датата на приключване на устните състезания по делото на съдебната инстанция, чието решение е влязло в сила. В тази хипотеза е установено, че правото на ищеца за предсрочно изискуемо вземане не е възникнало към момента на влизане в сила на съдебното решение. Със сила на пресъдено нещо между страните е отречено съществуването на предявените вземания на банката като неизискуеми към момента на приключване на съдебното дирене. В този смисъла са и решение № 132 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 60118 от 15.10.2021 г. по т. д. № 2848/2019 г. на ВКС, I т. о., съгласно които няма пречка в хипотезата на отхвърляне на исковете не поради отричане възникването на спорното право, а поради неизискуемост на претендираните вземания /преждевременно предявени претенции/, същите вземания да бъдат предмет на нов иск при твърдение за нов непреклудиран факт – настъпване на изискуемостта на вземанията след края на съдебното дирене по предходното дело. В случая с влязлото в сила решение от 20.09.2018 г. по т. д. № 90/2017 г. на Добрички окръжен съд е отхвърлен искът, предявен по реда на чл. 422 ГПК на банката ищец срещу касатора и К. К. за установяване задълженията на ответниците с източник процесния договор за кредит поради ненастъпване на предсрочната изискуемост на кредита. Със сила на пресъдено нещо е отречено не съществуването на вземането на банката по процесния договор за кредит, а неговата изискуемост към момента на приключване на съдебното дирене. Не съответстват на мотивите на съда твърденията на касатора, че с влязлото в сила решение по предходното дело на страните е установена недействителността на договора за кредит. В него е направен извод за неравноправност и нищожност на клаузи от Общите условия на банката, които са довели до увеличение на лихвите, и въз основа на него е прието, че са надвнесени суми, поради което не е налице неизпълнение, представляващо основание за упражняване правото на банката да превърне кредита в предсрочно изискуем. По настоящото дело изискуемостта на вземането на кредитора по същия договор за кредит е обоснована с настъпването на предсрочната изискуемост на кредита с оглед обявяването на същата на длъжниците през 2019 г., поради което е налице допустимо позоваване на нов факт. Що се отнася до дължимостта на вноските с настъпил падеж към момента на приключване на съдебното дирене по предходното дело, то тя не е била предмет на изследване от съда. Въпросът по т. 1 от изложението от 31.01.2022 г. на касатора не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй няма характера на правен въпрос, а изисква преценка на съдържанието на договора за банков кредит, от които ищецът извежда спорното материално право, и по-конкретно дали касаторът е поел по договора само задължение да учреди ипотека върху собствен имот за обезпечаване на задълженията по договора. Доколкото въпросът може да бъде свързан с приложението на чл. 20 ЗЗД и касаторът се позовава на практика на ВКС относно критериите за тълкуване на договора, следва да бъде посочено, че този релевантен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираните от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите, че прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля и че не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В случая решаващият състав на апелативния съд е приел, че волята на страните е ясна, като ответникът К.-касатор в настоящото производство се е задължил да отговаря солидарно за задълженията по договора като съдлъжник. Поради това не може да се приеме, че съдът се е отклонил от практиката на ВКС относно критериите за тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД. Вторият въпрос в изложението от 31.01.2022 г. не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е твърде неясно формулиран. Освен това при поставянето му е допуснато смесване на въпросите за сключването на договора за банков кредит и погасителната давност за вземане по договор за банков кредит, като касаторът е въвел и неподдържана в инстанциите по същество и невъзприета от съда теза, че в случая се касае до извъндоговорен източник на вземането, а именно неоснователно обогатяване. Въпросът не съответства и на установеното по делото, че съгласно процесния договор неразделна част от него са Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити на физически лица, които кредитополучателите са получили и приели с подписването на договора, както и на подписването на общите условия от кредитополучателите. Извън това, не може да се приеме за осъществено и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. С Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 год. по тълк. д. № 3/2023 г. се прие, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. Дадените от въззивния съд разрешения във връзка с възражението за погасяване по давност на вземането на ищеца в частта за главница и лихви напълно съответстват на задължителните указания по тълкувателното решение, което изключва въведеното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по последния въпрос от изложението от 14.02.2022 г. на касатора, който се отнася до приложението на чл. 104 ЗЗД, тъй като този въпрос не съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е включен в предмета на делото и не е обсъждан от въззивния съд. По изложените съображения касационното обжалване на въззивния акт не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение