Определение № 1147 от 11.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1703/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 1386 от 15.11.2023 г. по в. гр. д. № 1861/2023 г. на Пловдивския окръжен съд е отменено решение № 260004 от 05.04.2023 г. по гр. д. № 512/2020 г. на Първомайския районен съд, в частта, с която е допусната делба с участието на С. С. К., починал на 06.11.2022 г., и вместо това делбата е допусната с участието на наследниците му Д. С. Л., гражданка на България и САЩ; Р. Ш., гражданка на САЩ и А. К., гражданин на Република Южна Африка; при квота по 1/6 ид. част на всеки един от тях.

Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която е била допусната съдебна делба с участието на Р. С. С., при квота 1/2 идеална част, на 7 бр. поземлени имота в [населено място], местност „Яса тепе“, един поземлен имот в [населено място], местност „Харман тепе“ и един имот в [населено място], [община], местност „Мранчово“.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването на жалбоподателката Р. С. С. за недопустимост на първоинстанционното решение по причина, че съдът се произнесъл по нередовна искова молба, подадена от адвокат без представителна власт. Обсъдени са подробно данните по делото за приложени заверени копия от пълномощно от 20.08.2015 г. с нотариална заверка на подпис, извършена от завеждащия консулската служба при посолството на Република България в Претория, с която първоначалният ищец С. С. К. е упълномощил дъщеря си Д. Л. да го представлява пред всички съдилища в Република България с право да образува съдебни производства за защита на правата му, както и пълномощно от 19.06.2017 г., с което Д. Л. е преупълномощила адв. Т. С. да образува и води граждански дела в защита правото на собственост на ищеца върху недвижими имоти, намиращи се в землищата от района на Районен съд- Карлово.

Прието е за недоказано твърдението, че дъщерята на първоначалния ищец Д. Л. /Л./ не била българска гражданка и не знаела български език, като са изложени съображения и по този въпрос.

Приети са за неоснователни и доводите, че липсват доказателства за смъртта на първоначалния ищец. По делото пред първоинстанционния съд е било представено удостоверение за наследници на С. С. К., в което е посочена датата на смъртта му - 06.11.2022 г., както и номера и датата на съставения акт за смърт, като същите данни са отразени и в изисканата от първоинстанционния съд справка /л. 325/. Така представеният документ е редовен от външна страна и удостоверява както факта на смъртта на лицето, така и кръга на неговите наследници. От страна на жалбоподателката не са изложени твърдения, нито са ангажирани доказателства посочените в удостоверението факти да са неверни, т. е. посоченият като починал С. С. К. да е жив или посочените като негови низходящи Д. Л., Р. Ш. и А. К. да не са такива или да са налице и други лица, които имат качеството на негови наследници, но не са посочени в удостоверението. Правоприемниците да починалата страна С. С. К. са надлежно установени посредством представеното удостоверение за наследници. Същите са упълномощили надлежно адв. Т. С. да ги представлява по делото, видно от представените в първоинстанционното дело пълномощни /л. 329-331/.

По съществото на спора е прието следното:

Приет е за недействителен поради невъзможен предмет отказът на първоначалния ищец С. С. К. от наследството на общата наследодателка Е. И. С., вписан в особената книга на Районен съд- Карлово по чл.49, ал.1 ЗН под № 21/29.10.2014 г.

Прието е, че С. С. К., заместен в процеса от Д. С. Л., Р. Ш. и А. К., и ответницата Р. С. С., са наследници на Е. И. С.. По силата на извършена реституция С. К. и Р. С. са се снабдили с нотариални актове за собственост при равни права върху земеделските земи, възстановени по реда на ЗСПЗЗ в качеството им на наследници на Е. С..

Със заповед № 815 от 21.09.2010 г. и заповед № 634 от 15.04.2013 г. на кмета на [община] на наследниците на Е. С. са били възстановени още два земеделски имота, намиращи се в землището на [населено място].

Прието е, че писменото изявление за отказ от наследство е направено от С. К. на 06.03.1992 г. Преди това обаче той е извършил действия по приемане на наследството. С нотариален акт от 06.03.2003 г. С. К. и Р. С. са били признати за собственици при равни права по наследство от Е. С. и реституция на ливада от 2, 200 дка. в м. „Мно“ в землището на [населено място]. На 13.09.2011 г. С. К., чрез пълномощника си П. П., се е разпоредил с притежаваните от него права върху посочения имот, като ги е дарил на трето лице. Така извършеното от него действие на разпореждане с идеалните му части от наследствения имот представлява приемане на наследството съгласно чл.49, ал.2, изр.1 ЗН. Към датата на сделката в Районен съд- Карлово не е бил вписано направеното от него изявление за отказ от наследството на Е. С., поради което и последното не е породило правни последици, тъй като такива се пораждат след вписването му, което има конститутивно действие. След като С. К. е извършил действия по приемане на наследството, то впоследствие вписаният отказ от същото е нищожен поради невъзможен предмет. Ето защо искът за прогласяване на нищожността му е основателен и следва да се уважи.

Извършеният от С. К. отказ от наследството на Н. И. С. е бил вписан в Районен съд - Карлово на 03.03.1980 г. Съгласно разпоредбата на чл. 91а ЗН при наследство, в което влизат имоти, одържавени или включени в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, собствеността върху които се възстановява, отказът от наследство, извършен след одържавяването, съответно включването на имотите, няма действие по отношение на тези имоти. Затова извършеният от С. К. отказ от наследството на Н. С. не поражда действие за одържавените и включени в ТКЗС имоти, собствеността върху които се възстановява, какъвто характер имат процесните имоти.

Прието е за неоснователно направеното от Р. С. възражение за придобивна давност върху притежаваната от С. К. идеална част от процесните имоти. По делото липсват доказателства тя да е упражнявала давностно владение върху тази идеална част. Имотите имат наследствен характер, поради което даже и върху тях да е била упражнявана фактическа власт от жалбоподателката, то тя е била държател, а не владелец на идеалните части на другия сънаследник. Обстоятелството, че последният не е живял в България, само по себе си не води до загубване на владението върху имотите и на притежаваното от него право на собственост. Предвид горното това възражение също е неоснователно.

Прието е, че след даване ход на устните състезания пред първоинстанционния съд е починал първоначалният ищец С. К., като видно от представеното по делото удостоверение за наследници /л. 328/ е оставил за свои наследници трите си деца – Д. С. Л.; Р. Ш. и А. К.. Настъпилото наследствено правоприемство е отчетено от въззивния съд при определяне на съделителите и техните квоти, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, като на основание чл.5, ал.1 ЗН делът на наследодателя С. К. е разпределен по равно между децата му, на всеки от които е определена квота по 1/6 идеална част от делбените имоти.

Срещу въззивното решение е подадена по пощата на 22.01.2024 г. от Р. С. С. касационна жалба вх. № 3333 от 29.01.2024 г. Допълнението към тази жалба вх. № 8469 от 08.03.2024 г. е извън срока за обжалване на въззивното решение.

Жалбоподателката поддържа, че неправилно въззивният съд отказал да уважи искането й за издаване на съдебно удостоверение, по силата на което тя да се снабди от СО-район Витоша с данни дали в общината е било представено удостоверение за наследници на С. С. К., издадено в чужда държава, или еквивалентен документ; ако е издадено – да бъде представено; ако не е представен такъв документ – въз основа на какъв документ е издадено удостоверение за наследници на С. К..

Поддържа се, че събирането на поисканите доказателства е от важно значение за изхода на делото, тъй като жалбоподателката не разполага с документи за правоприемство на страната на ищеца и не е могла да ги оспори по реда на чл.193 ГПК, а при съдействието на съда би се преградила евентуалната възможност да бъде постановен недопустим акт срещу лица, които нямат качеството на наследници. Съдът трябвало да събере исканото доказателство заради съмненията на жалбоподателката по отношение на издаденото удостоверение за наследници. Съдът не спазил основен принцип в гражданския процес да съдейства на страната за установяване на релевантните за делото факти. Мотивът на въззивния съд, че жалбоподателката не е ангажирала доказателства за невярност на данните по удостоверението за наследници, бил необоснован, при липсата на съдействие от страна на съда за събиране на необходимите доказателства.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Следва ли при починала страна след приключване на устните състезания и при постановяване на решение от първоинстанционния съд спрямо починалата страна, а не спрямо нейните наследници, въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение.

2. Следва ли възивният съд да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, включително непосочени пред първоинстанционния съд.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 260421 от 3.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 13401/2020 г., решение № 79 от 19.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 824/2009 г., I т. о., и решение № 262368 от 14.07.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 11501/2020 г., а по втория въпрос – с решение № 65 от 7.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4208/2019 г., I г. о., решение № 60326 от 14.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 623/2021 г., IV г. о. и решение № 60114 от 28.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1751/2020 г., II т. о.

Ответниците Д. С. Л., Р. Ш. и А. К. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС решение по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

По първия въпрос:

Данните по настоящото дело са следните: Последното съдебно заседание пред районния съд, в което съдебното дирене е обявено за приключено и е даден ход на устните състезания, е било на 18.05.2022 г.; ищецът С. К. е починал на 06.11.2022 г.; решението на първата инстанция е постановено на 05.04.2023 г.; ищецът С. К. е заличен като страна по делото с определение от 21.04.2023 г. и със същото определение, основано на удостоверение за наследници от 19.04.2023 г., са конституирани наследниците му Д. С. Л., Р. Ш. и А. К.. Участието на наследниците е продължило във втората инстанция чрез упълномощения от тях адвокат Т. С. С. – пълномощно от 23.11.2022 г., заверено в посолството на Претория, РЮА.

При тези данни първоинстанционното решение не е недопустимо, като съдът е действал изцяло съобразно установената практика на ВС и ВКС. Приема се, че смъртта слага край на процесуалната правоспособност на физическите лица; че когато страната е починала след приключване на устните състезания, не е налице пречка за постановяване на съдебно решение, тъй като делото е разгледано с нейно участие; че решението би било недопустимо само в случай, че е постановено спрямо страна, починала преди края на устните състезания. В този смисъл са решение № 96 от 27.IX.1985 г. по гр. д. № 67/85 г., ОСГК, решение № 23 от 16.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2564/2019 г., II г. о., решение № 22 от 1.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2288/2021 г., II г. о., решение № 60096 от 26.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3869/2020 г., II г. о., решение № 9 от 21.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1821/2009 г., I г. о., определение № 37 от 18.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3011/2017 г., II г. о. и др. С. К. е починал след даване на ход на устните състезания в първата инстанция, т.е. той е участвал при разглеждане на делото в тази инстанция и постановеното с негово участие решение на районния съд не е недопустимо. След това са конституирани наследниците му, които са участвали във второинстанционното производство.

Посоченото от жалбодателката решение № 79 от 19.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 824/2009 г., I т. о., не обосновава противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка и по тази причина резултатът е друг. По това дело една от страните е починала в хода на процеса и на нейно място съдът е конституирал наследници й, които са участвали във въззивното производство, но въпреки това в диспозитива на въззивното решение е фигурирала починалата страна, а не наследниците. По тази причина ВКС е обезсилил въззивното решение и е върнал делото за ново произнасяне. Случаят по настоящото дело е друг – в производството пред първата инстанция е участвал ищецът С. К.; неговите наследници са конституирани едва след смъртта му, която е настъпила след приключване на устните състезания в първата инстанция и затова първоинстанционното решение не е недопустимо, както следва и от посочената по-горе постоянна практика на ВС и ВКС. Що се отнася до другите две решения на СГС, които са посочени в изложението към касационната жалба, те не съставляват практика, която може да обуслови допускане на касационно обжалване. След изменението на чл.280, ал.1, т.2 ГПК с ДВ, бр. 86/27.10.2017 г., практиката на съдилищата не е основание за допускане на касационно обжалване.

Не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по втория въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения и доводи на страните. Въпреки че Р. С. не е могла да оспори удостоверението за наследници на своя брат в първата инстанция, тя на практика е сторила това с въззивната си жалба и въззивният съд се е произнесъл по това оспорване. Приел е, че по делото има редовни от външна страна доказателства както за смъртта на първоначалния ищец, така и за неговите наследници. Прието е също, че жалбоподателката не е изложила твърдения, нито е ангажирала доказателства посочените в удостоверението за наследници факти да са неверни.

Действително, въззивният съд е отказал да издаде съдебно удостоверение, въз основа на което Р. С. да се снабди от СО-район Витоша с данни дали в общината е било представено удостоверение за наследници на С. С. К., издадено в чужда държава, или еквивалентен документ; ако е издадено – да бъде представено; ако не е представен такъв документ – въз основа на какъв документ е издадено удостоверение за наследници на С. К.. С този отказ въззивният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС по чл.7, ал.1, изр.2 ГПК. Представеното по делото удостоверение за наследници № РВТ23-УГ01-4595/19.04.2023 г. на СО-район Витоша е издадено въз основа на Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението. Съгласно чл.10, ал.1 от Наредбата, удостоверение за наследници се издава само за лица, които към датата на смъртта си са подлежали на вписване в регистъра на населението и за които има съставен акт за смърт. В чл.24, ал.2 от Наредба № РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. за функциониране на Единната система за гражданска регистрация е предвидено, че актът за смърт се съставя въз основа на един от следните документи: 1. писмено съобщение за смърт по образец съгласно чл. 2 от Наредба № 42 от 2004 г. за въвеждане на международната статистическа класификация на болестите и проблемите, свързани със здравето - десета ревизия; 2. съдебно решение; 3. препис или извлечение от акт за смърт, съставен от български дипломатически или консулски представител или от чуждестранен местен орган по гражданското състояние; препис от акт за смърт по чл. 63 и 66 от Закона за гражданската регистрация. При спор относно записаните в акта за раждане/акта за смърт факти с правно значение, спорът се решава по съдебен ред – чл.38, ал.4 от Закон за гражданската регистрация /ЗГР/. В този смисъл е и практиката на ВКС – определение № 4219 от 21.12.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5152/2023 г., IV г. о., определение № 424/17.06.2015 г. по ч. гр. д. № 2482/2015 г. на IV г. о.; решение № 157/3.07.2018 г. по гр. д. № 1666/2017 г. на IV г. о.; определение № 181/30.04.2018 г. по ч. гр. д. № 663/2018 г. на III г. о. Такъв спор за неистинност на факти, отразени в акт за смърт, не може да бъде разрешен инцидентно в рамките висящо дело за делба в първа фаза, тъй като не е включен в обхвата на оспорванията по чл.343 ГПК и тъй като съдебното решение по този спор няма да включва диспозитив по чл.38, ал.4 и съответно няма да съставлява основание по чл.73 ЗГР за промяна на данните в съставения акт за смърт.

В рамките на висящ спор за материално право съдът може да провери верността на представено удостоверение за наследници дори и без изричното му оспорване като официален свидетелстващ документ, като бъдат съобразени всички останали данни по делото относно релевантните факти и обстоятелства – решение № 100 от 2.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1820/2009 г., I г. о., решение № 234 от 18.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1108/2011 г., I г. о. В настоящия случай въззивният съд не е отказал да се съобрази с тази практика на ВКС, напротив, той е отчел обстоятелството, че по делото няма нито твърдения, нито доказателства, че кръгът на наследниците на С. К. е друг, различен от този, който се сочи в удостоверението за наследници. Към тези мотиви може да се добавят и изявленията на ответницата Р. С. в молба вх. № 260201 от 03.05.2023 г. /лист 338 от първоинстанционното производство/, според които още преди официално да бъде уведомена, че е настъпило правоприемство на страната на ищеца, само от справка в уеб сайта на районния съд и въз основа на посочените в него инициали е разбрала, че са конституирани като страна в процеса децата на нейния брат /ищецът С. К./.

Практиката на ВКС, която жалбоподателката свързва с въпрос № 2, не обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Отказът на въззивния съд да издаде исканото от Р. С. съдебно удостоверение е продиктуван от съображението, че снабдяването с доказателства по това удостоверение няма да има значение за правилното решение на спора, а не защото въззивният съд не е съобразил чл.266, ал.3 ГПК и невъзможността това искане да се направи своевременно пред районния съд, какъвто е бил случаят в решение № 65 от 7.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4208/2019 г. Затова няма и противоречие между тези решения- Другите две решения № 60326 от 14.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 623/2021 г., IV г. о. и решение № 60114 от 28.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1751/2020 г., II т. о., затвърждават практиката на ВКС, че въззивният съд следва да се произнесе по всички възражения и доводи на страните. По изложените по-горе съображения в случая въззивният съд се е съобразил с тази практика.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,