Определение № 2520 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4477/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Г. Н. и М. Г. Н. чрез пълномощника им адвокат К. Д. против решение № 261554 от 9.05.2022 г., постановено по гр. д. № 92 по описа за 2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 10435 от 7.07.2016 г. по гр. д. № 13442/2012 г. на Софийски районен съд за допускане на съдебна делба на магазин с идентификатор ***** в [населено място], [улица], с площ от [улица], площ от 28 кв. м., при съседи и притежавани идеални части от общите части на сградата и от дворното място, описани според нотариален акт № 17, том 34, регистър 6809, дело № 2137/1936 г. между съделителите и при права в съсобствеността: И. Т. Т. (починала на 27.03.2022 г., в чиито права са конституирани В. К. Т. и В. К. К.) с 1/3 ид. ч. и Л. Л. А. С.-Ф. (починала на 25.04.2022 г., в чиито права са конституирани С. М., П. Ф. и И. Ф.) с 2/3 ид. ч., като искът за делба е отхвърлен по отношение на Р. Г. Н. и М. Г. Н. (лично и като правоприемници на починалата в хода на делото Н. Р. В.). С касационната жалба са оспорени само изводите на съда, че към момента на откриване на наследството на Н. Т. С. (В.) бракът й с наследодателя на касаторите Р. Г. В. е бил прекратен с развод, поради което и последния не е наследник на Н. С. (В.). В. К. Т., В. К. К., конституирани С. М., П. Ф. и И. Ф. не са подали отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Предмет на делбата е магазин, който е бил одържавен от Г. С. и чиято собственост е възстановена по ЗВСОНИ. Г. С. е починал на 01.05.1958 г. и е оставил за наследници двамата си синове А. С. и К. С.. К. С..е починал през 1967 г. и неговата 1/2 ид.ч. от магазина е наследена от преживялата съпруга Н. С. (бракът, с която е продължил повече от 10 години) и брат му А. С.. Н. С. е починала през 1983 г. В издаденото от Столична община - ТОА „Оборище“ през 1992 удостоверение за наследници на Г. С. С. е посочено, че преживялата го съпруга Н. Т. С. е починала през 1983 г. като вдовица и е била наследена от брат си Н. Т. Г.. Че Н. Т. С. е починала като вдовица е посочено и в акта й за смърт № 736 от 15.08.1983 г. С влязло в сила на 3.12.2013 г. решение № 167 от 21.10.2013 г. по гр.д. № 317/2013 г. на РС-Кнежа по молба на Р. Н. против община Ябланица е признато за установено, че Р. В. и Н. В. са сключили граждански брак на 27.05.1979 г. в [населено място], община Я. с акт № 2/27.05.1979 г. По делото е представено и копие от дубликат на удостоверение за граждански брак от 20.08.1979 г., удостоверение за наследници, издадено от Столична община - район „Лозенец“ на 12.09.2012 г. на Н. Т. В., в което като неин наследник освен брат й Н. Т. Г. е посочен и съпруг Р. Г. В.; удостоверение от Общинска администрация гр. Ябланица регистрите за сключен граждански брак в кметство [населено място] за периода 1910-1980 г. не са предадени за съхранение в община Ябланица, като са унищожени при пожар, поради което община Ябланица не може да издаде дубликат на акт за сключен граждански брак № 2/27.05.1979 г.; съдебно удостоверение от 03.04.2013 г. на Софийски градски съд – Обща архива, че с решение от 23.04.1979 г. по гр.д. № 430/1979 г. на СГС, бракът между Н. В. и Р. В. е прекратен; копие от личния регистрационен картон на Н. С., съдържащ отбелязване на прекратения с решение от решение от 23.04.1979 г. по гр.д. № 430/1979 г. на СГС втори брак. Въззивният съд е посочил, че решение № 167 от 21.10.2013 г. по гр.д. № 317/2013 г. на РС-Кнежа е постановено в охранително производство по чл. 546 ГПК и не се ползва със сила на пресъдено нещо, а доказателствената му сила не важи по отношение на неучаствалите в производството заинтересовани лица, които го оспорват. Първоначалната ищца И. Т. Т. и първоначалната ответница Л. Л. А. С.-Ф., чиито отношения с молителя зависят от наличието на факта, чието установяване е било предмет на охранителното производство пред РС-Кнежа не са участвали в това производство, като липсват и твърдения в тази насока от главно встъпилите лица, поради което и постановеното решение не се ползва с доказателствена сила спрямо тях. По повод откритото производство по оспорване автентичността и верността на представения дубликат на удостоверение за граждански брак от 20.08.1979 г., съдът е посочил, че тежестта да установи автентичността и съдържанието на акта е на ползващата се от него страна. Дубликатът е представен в копие, като оригиналния документ е унищожен. Съдебно-графическата експертиза е единственото доказателствено средство, с което може да се докаже оспорването на автентичността на документа. При отсъствието на оригиналния документ обаче оспорващият е в обективна невъзможност да докаже, че не е негов автор, тъй като копието като обект на изследване не позволява на графическата експертиза да изключи евентуално извършена техническа подправка на подписа върху първообраза. Налице са обективни пречки за провеждане на пълно и главно доказване на оспорената автентичност, което подкрепя тезата, че доказателствената тежест да установи автентичността е възложена на ползващата се от документа страна. При доказано унищожаване на оригинала на удостоверението за граждански брак съдът е счел, че не трябва да обсъжда приетите в първоинстанционното производство заключения на съдебно-почеркова (СПЕ) и съдебна документно-техническа експертиза (СДТЕ), тъй като допускането и приемането им от районния съд, е станало в нарушение на разпоредбата на чл. 193 ГПК, а останалите доказателства по делото. Съдът е кредитирал показанията на единствения разпитан по делото свидетел Г., че на 27.05.1979 г. Н. С. събрала роднините в дома си на курбан, като свидетелят помагал в организирането му и присъствал на него. Курбан правила поне две години подред в последната неделя на месец май. Отчел е, че с решение от 23.04.1979 г. по гр.д. № 430/1979 г. на СГС, бракът между Н. В. и Р. В. е прекратен, което води до категоричния извод, че дубликатът има невярно съдържание относно датата на сключения брак между двете лица. Аргументирал се е и със саморъчното завещание от 25.01.2970 г., в което завещателката Н. е посочила за свое фамилно име В.. Формирал е извод, че брак между Н. В. и Р. В. е бил сключен, но на неустановена дата и е прекратен с развод на 23.04.1979 г. преди смъртта на Н. С. на 15.08.1983 г. Това опровергава отразеното в удостоверение за наследници от 12.09.2012 г., че Р. В. е наследник на Н. С.. Р. Н. и М. Н. не са оборили материалната доказателствена сила на личния регистрационен картон на Н. С., от който е видно, че бракът й с Р. В. е прекратен с развод на 23.04.1979 г., като не е посочена дата на сключване на техния брак. Съдът е посочил, че между Н. С. и Р. В. може да е бил сключен втори, последващ брак след прекратяването на първия брак между тях, но доказателства в тази насока не се събрани по делото, а и Р. Н. и М. Н. не са изложили твърдения в такъв смисъл. По тези съображения е формирал извод, че главно встъпилите лица Р. Н. и М. Н., като наследници на Р. В. не се легитимират като съсобственици на делбения имот и е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за делба спрямо тях. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Р. Г. Н. и М. Г. Н. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) във връзка с обсъждане на доказателствата, установяващи наличието на повторно сключен брак между Н. Т. и Р. В., съдът следва ли да направи преценка на всички доказателства, като ги съпостави едно с друго и ги анализира съобразно техния действителен смисъл. Мотивите на въззивния съд трябва ли да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, включително и по отношение обсъждането на решеното, постановено в охранително производство; 2) когато в рамките на спорното съдебно производство се установи, че факт с правно значение, който се доказва само с официален документ, който не може да бъде представен, тъй като е погинал не по вина на лицата, които се ползват от него, то за неговото доказване при условията на чл. 165, ал. 1 ГПК допустими ли са всички доказателствени средства и те следва ли да бъдат обсъдени и съпоставени, дори, ако решението, произнесено по реда на охранителното производство е протекло в нарушение на чл. 544, ал. 2 ГПК без участие на заинтересованите лица, които оспорват неговото съществуване, но които са били известени за неговото провеждане, тъй като разглеждането на иска за делба е било спряно до постановяване на решението по чл. 542 ГПК; 3) постановеното решение в охранителното производство по чл. 542 и сл. ГПК, инициирано по молба на Р. и М. Н. за установяване на факт с правно значение – сключването на граждански брак на наследодателя им Р. Г. В. с Н. Т. В., официалният документ – акт за граждански брак, за който факт е унищожен не по тяхна вина и произнасянето по което е станало без участие на заинтересована страна, има характера на нищожен или недопустим съдебен акт и следва ли да бъде зачетено от съда по реда на чл. 297 ГПК. Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване. Първата част на първия въпрос е свързана с доводите във въззивната жалба, че представените по делото доказателства установяват, че към момента на смъртта на Н. В. същата е била в брак с Р. В.. Тези доводи са обосновани с изброяване на събраните доказателства, включително и заключението на съдебно-почерковата експертиза (установяваща, че длъжностното лице подписало дубликата на удостоворението за граждански брак, представено в копие по делото, е било през 1979 г. кмет на [населено място] и при изследване на копието от документа и сравнителния материал са налице съвпадение по шест общи признака, като длъжностното лице се е подписвало по начина, по който подписа фигурира в изследваното копие), което заключение съдът не е обсъдил. С оглед посочената обосновка по тази част от първия въпрос не се констатира противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, включително и тази, която касаторите са посочили. От една страна въззивният съд изрично е посочил, защо счита, че при изследване копие на документ с оспорена автентичност графичната експертиза е негодно доказателствено средство, като същевременно по делото експертизите са допуснати в нарушение на чл. 193 ГПК и не следва да се обсъждат. Въпрос относно тези изводи на съда касаторите на са поставили. От друга страна при обосновка на въпроса касаторите се позовават само на експертното заключение от 2.10.2013 г., но не и на експертизата на същия експерт от 2.12.2013 г., че подписът на длъжностното лице в изследвания документ (копие от дубликат на удостоверение за граждански брак) напълно съвпада с подписа по акт за смърт от 1979 г., от който документ (акт за смърт) подписът е пренесен в изследвания документ и не е положен лично от лицето, което би трябвало да го положи, като същевременно това лице никога не е било кмет на [населено място]. Втората част на първия въпрос е неотносима към данните по делото, доколкото видно от мотивите на въззивното решение, същите отразяват именно решаващата дейност на съда. По втория въпрос касаторите не са удостоверили, противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Изводите на съда съответстват на Решение № 240 от 28.10.2014 г. по гр. д. № 2926/2014, І г. о. на ВКС (даващо тълкуване, че ако в исковото производство страната, която се позовава на правните последици на факт, за който законът изисква официален удостоверителен документ докаже, че няма вина за унищожаването на документа, отпада забраната за установяване на факта със свидетелски показания (чл. 165, ал. 1 ГПК). За доказването на факта в такъв исков процес стават допустими всички доказателствени средства. В решението съдът се произнася по осъществяването на факта като част от фактическите (и доказателствените) констатации, необходими за решаването на правния спор.), тъй като въззивният съд също е приел, че са допустими всички доказателствени средства. Решение № 460 от 15.11.2011 г. по гр. д. № 912/2011, ІV г. о. на ВКС дава тълкуване, че производство по чл. 542, ал. 1 ГПК могат да инициират само съпрузите, но не и трети лица, а такива са и наследниците на съпрузите, които следва да установят правата си по исков ред, като правният интерес, който молителят следва изрично да обоснове съгласно чл. 543, т. 1 и т. 2 от ГПК, в никой случай не може да се изразява и изчерпва само с това, че фактът на сключване на брака е спорен по висящо исково производство, като поради изгубване, унищожаване или изобщо несъставяне на акт за женитба, респ. на акт за сключване на граждански брак, същият не може да бъде представен като доказателство по това висящо гражданско дело. В тези случаи, дори и съпрузите или единият от тях (респ. лицата или лицето, които твърдят да са такива), макар поначало да са процесуално легитимирани да започнат охранително производство по реда на чл. 542 и сл. от ГПК за установяване на факта на сключване на брак, нямат правен интерес от него, поради което то е процесуално недопустимо. Посоченото тълкуване е изцяло неотносимо в настоящия случай, доколкото решение № 167 от 21.10.2013 г. по гр.д. № 317/2013 г. на РС-Кнежа е влязло в сила, а изводите на въззивния съд са формирани в настоящото исково производство. Решение № 163 от 26.10.2017 г. по гр. д. № 213/2017 г., І г. о. на ВКС дава тълкуване, че постановеното в охранително производство решение не се ползва със сила на пресъдено нещо, има само обвързваща доказателствена сила за участвалите в производството заинтересовани лица, но е и по отношение на неучаствалите заинтересовани лица, които го оспорват. Изводите на въззивния съд изцяло съответства на това тълкуване. В нито едно от посочените решения не е отдадено правно значение на обстоятелството дали неучаствалите в охранителното производство заинтересовани лица са знаели за него. Третият въпрос, изискващ отговор дали решение в охранително производство, постановено без участие на заинтересовани лица е нищожно или недопустимо е неотносим по настоящото дело, тъй като решение № 167 от 21.10.2013 г. по гр.д. № 317/2013 г. на РС-Кнежа е влязло в сила, а по настоящото дело не е наведено възражение за неговата нищожност, поради което и въззивният съд не се е произнасял по този въпрос. По отношение питането дали това решение следва да бъде зачетено по реда на чл. 297 ГПК, отговор на въпроса се съдържа в практиката на ВКС по решение № 163 от 26.10.2017 г. по гр. д. № 213/2017 г., І г. о., която е изяснила доказателственото значение на този охранителен акт. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение