Определение № 938 от 01.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2905/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ОББ“ АД против решение № 42/24.02.2023 г., постановено по гр.д.№ 572/2022 г. от състав на Окръжен съд – Ловеч. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел предявения иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД за неоснователен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на Районен съд – Троян. Съдът е приел, че не се установява наличието на първия елемент от фактическия състав на чл.135, ал.1 от ЗЗД – ищецът „ОББ“АД да има качеството на кредитор спрямо първия ответник. Прието е, че ищецът е прехвърлил вземанията си от първия ответник И. Ц. на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с двата договора за цесия – от 31.08.2018 г. и 25.06.2019 г. Посочено е, че в чл.1 от Анекс № 3 от 05.12.2019 г. към Договор за прехвърляне на вземания от 31.08.2018 г., страните са постигнали съгласие, че цедентът прехвърля на цесионера в цялост вземанията, посочени в Приложение № 1Б, ведно с всички техни привилегии, обезпечения и акцесорни права, включително с изтеклите лихви и направените разноски за събиране на вземанията. Аналогична е и разпоредбата на чл.1 от Анекс № 2 от 21.08.2020 г. към Договор за прехвърляне на вземания от 25.06.2019 г., т.е. не е налице действително вземане на „ОББ“АД. Съдът не е приел за основателно становището на въззивника, че с цитирани договори за цесия не са прехвърлени на „ЕОС Матрикс“ ЕООД вземанията за съдебни разноски по представените изпълнителни листове № 112/21.08.2017 г. по т.д. № 74/2016 г. по описа на Л. и № 101/26.07.2017 г., издаден по т.д. № 75/2016 г. на Л.. Първото от тях е възникнало на 03.08.2017 г., а вземането по договора за кредит за ремонт и строителство от 23.07.2007 г. е прехвърлено на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с Договора за цесия от 31.08.2018 г. Вземането по изп.лист 101/26.07.2017 г. е възникнало на 27.06.2017 г., а вземането по Договора за ипотечен кредит от 20.12.2007 г. е прехвърлено на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с Договора за цесия от 25.06.2019 г. В подкрепа на този извод съдът е обсъдил и приетите като доказателства Уведомления за извършено прехвърляне на вземания по цитираните два договора за цесия от „ОББ“АД до ответника /л.192 гърба и л.199 от гр.д. № 862/2021 г. на Т./, като е посочил, че в тях действително липсва отбелязване кога са получени от И. Ц., но същите са изискани от него и последният не е оспорил тяхното получаване, а такива възражения не са направени и от ищеца. С тях въззивникът прави волеизявления на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, че е цедирал всичките си вземания по Договор от 23.07.2007 г. и Договор от 08.01.2008 г. /уточнено в съдебно заседание от пълномощника на ищеца, че това е дата на усвояване на кредита по Договора от 20.12.2007 г./ на „ЕОС Матрикс" ЕООД, като уведомява ответника Ц., че негов кредитор по гореописаните парични вземания е „ЕОС Матрикс" ЕООД, който заменя „ОББ“АД и следва да извършва всички плащания на дължими суми по договорите /главница, лихви, неустойки, разноски и др./ по посочена сметка с титуляр „ЕОС Матрикс" ЕООД. При тези доказателства съдът е приел, че ищецът не доказва качеството си на кредитор – титуляр на парични вземания по отношение на ответника И. Ц.. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Първи процесуалноправен въпрос е относно задължението на съда да обсъди и да изложи мотиви по всички доводи на страните и събраните в тази насока доказателства. Обосновката на така поставения правен въпрос е във връзка с непосочването в приложение към анекс на цялата сума по присъдени разноски по конкретно търговско дело. Съдът е приел, че всички разноски, сторени за събирането на вземанията са предмет на договора за цесия, като е обосновал този свой извод въз основа на събрани по делото доказателства, поради което не е налице липса на произнасяне по направеното от страна на касатора възражение в горния смисъл, оттам и не е налице касационното основание по чл.280, ал.1 ,т.1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Поставят се правни въпроси, касаещи силата на пресъдено нещо по отношение на присъдени по конкретни дела съдебни разноски и следва ли в тази насока да се приеме, че е налице вземане и качество на кредитор с оглед разпоредбата на чл.135 ЗЗД. Съдът не е отрекъл тази правна възможност, като безспорно присъдените в съдебно производство разноски представляват вземане и неговия носител безспорно е кредитор по смисъла на чл.135 ЗДД, но съдът е приел, че тези вземания, установени с влезли в сила съдебни актове, са прехвърлени на трето на спора лице и ищецът не е кредитор въз основа именно на това прехвърляне на вземането. Въпросът относно знанието за увреждане не е въпрос, обосновал изводите на съда относно неоснователността на иска, поради което е неотносим към производството по чл.288 ГПК, както и поставения въпрос относно дължимите разноски на основание чл.38 ЗА, тъй като последния въпрос следва да се разреши в производството по изменението на присъдените разноски и евентуалното инстанционно производство по него. Предвид изложеното, в полза на адв. К. П. К. следва да се присъди възнаграждение на основание чл.38 ЗА, в размер на 1200 лева, съобразено с минималния размер по Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения. Водим от горното, състав на ВКС