Определение № 3163 от 21.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1333/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на С. Д. Т. от [населено място] срещу въззивно решение № 2278 от 19.08.2022 г. и решение № 6665 от 22.12.2023 г. по чл. 247 ГПК, постановени по в. гр. д. № 14681/2021 г. на Софийския градски съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение № 2278 от 19.08.2022 г. въззивният съд е отменил решение от 05.08.2021 г. по гр. д. № 26849/2020 г. на Софийския районен съд в частта, с която С. Д. Т. е осъден да заплати на М. С. М. сума в размер над 1000 лв., представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди от клеветническо твърдение, направено м.12.2019 г. в „паметна записка“, изпратена до Нотариалната камара на Република България, а именно – „направил опит да заграби обществена собственост в строителния полигон на махала „Б.“, [община],и присъдените разноски над 100 лв., като е отхвърлил предявения иск за сумата над 1000 лв., представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди от клеветническо твърдение, направено м.12.2019 г. в „паметна записка“, изпратена до Нотариалната камара на Република България, а именно – „направил опит да заграби обществена собственост в строителния полигон на махала „Б.“, [община]. С решение № 6665 от 22.12.2023 г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение като е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск е уважен за сумата от 1000 лв. Изложените в касационната жалба срещу това решение доводи се отнасят до поправеното основно решение. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 16.12.2019 г. С. Т. е депозирал в Нотариалната камара на Р. България писмо, наречено „паметна записка“, и че употребеният в него израз относно ищеца в първоинстанционното производство М. С. М. - „направил опит да заграби обществена собственост в строителния полигон на махала „Б.“, [община]“ не представлява оценъчна дейност на ответника. От представените по делото доказателства не е установена истинността на това твърдение, а в същото време то приписва на ищеца извършване на престъпление, поради което по съществото си представлява клевета по смисъла на чл. 147 НК. Същото не може да се окачестви като оценъчно съждение /оценка на факт/, нито като изразяване на мнение, доколкото не представлява коментар на конкретните факти, а възпроизвежда обстоятелства от обективната действителност /с употребения израз не се коментират каквито и да конкретни факти, а директно се въвежда обективно обстоятелство – че ищецът е извършил опит да придобие недвижими имоти по незаконен начин/. Когато това твърдение е невярно - лицето не е извършило престъплението, което му е приписано, то изявлението е клеветническо, накърняващо честта и достойнството на лицето, и оттам противоправно по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Публичното разпространяване на такова клеветническо изявление, с което някому се приписва престъпление, което той не е извършил, винаги излиза извън границите на добросъвестното упражняване на правото на изразяване и разпространяване на мнение и на свободата на словото, прокламирани в чл. 39 КРБ и чл. 10 ЕКЗПЧОС. Представените към „паметната бележка“ приложения /разпечатка от интернет статии и публикации/ подсилват и подчертават създаденото чрез процесния израз внушение, че ищецът се занимава с престъпна дейност, респ. опитът му да придобие имотите също е престъпен. В случая подаденият до Нотариалната камара сигнал засяга личната сфера на ищеца, поради което е налице злоупотреба с правото на жалба от страна на ответника по смисъла на чл. 39, ал. 2 КРБ. По тези съображения предявеният иск по чл. 45 ЗЗД е приет за основателен. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил естеството на извършеното деяние – сигнал до съсловна организация, за който липсват данни да е станал достояние на широк кръг от хора, възрастта на пострадалото лице /61 години/, неговото обществено положение, негативното отражение на извършеното в личен и обществен план, както и социално-икономическата обстановка и условията на живот към момента на извършения деликт. Съдът е отчел и обстоятелството, че разпространената клеветническа информация е засегнала и личното усещане за чест, достойнство и справедливост на лицето, но липсват данни да е с дълготраен характер. С оглед на това за справедлив размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди е определена сумата от 1000 лв. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както и че процесният казус е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но конкретен въпрос не е формулиран. Ответникът по жалбите М. С. М. е подал писмени отговори, в които е изразил становище, че касационно обжалване на решенията не следва да се допуска, респ. за тяхната недопустимост и неоснователност. Претендира разноски. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения формулирането на обуславящия изхода на спора правен въпрос е задължение на касатора и същият определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Изложението не съдържа формулиран от страната материалноправен или процесуалноправен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Наведените доводи представляват оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК, в което ВКС не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата сумата 1200 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,