Определение № 2091 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3956/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. П., със съдебен адрес [населено място], подадена чрез адвокат Б. Т., и по касационна жалба на Ю. Д., със съдебен адрес [населено място], подадена чрез адвокат Й. Б., и двете срещу решение № 177 от 08.05.2024 г. по в.гр.д. № 748/2022 г. на Окръжен съд – Русе, в частта му, с която след отмяната на първоинстанционното решение № 1076 от 29.07.2022 г. по гр. д. № 32/2022 г. на Районен съд - Русе, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1360 от 01.11.2022 г., е определен нов режим на лични отношения между касатора Ю. Д. и дъщеря му – А. Ю. Д., както следва: всяка втора и четвърта събота от месеца от 10. 00 ч. до 19. 00ч. за период от 6 месеца, които лични отношения да се осъществяват в [населено място], а след изтичане на този шестмесечен период: всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца от 10.00 ч. в събота до 18.00 ч. в неделя с преспиване, както и 20 дни през лятото, който да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката С. П..

В касационната жалба на С. И. П. се поддържа, че въззивното решение е необосновано и неправилно като постановено при съществено процесуално нарушение, доколкото съдът не е подложил на обстоен и подробен анализ всички събрани в производството доказателства, поради което е определил твърде разширен режим на контакти между детето и баща му.

Срещу жалбата ѝ в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Ю. Д., в който се поддържа становището, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Направено е и искане за присъждане на разноски.

С касационната си жалба Ю. Д. също обжалва въззивното решение като неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и недопустимо. Според него определеният режим на лични отношения не отговаря на висшия интерес на детето, не е съобразен с географската отдалеченост между домовете на двамата родители и като прекомерно ограничителен не способства в достатъчна степен за пълноценното общуване между баща и дъщеря.

В писмен отговор С. П. навежда твърдения, че подадената от бащата на дъщеря им жалба е неоснователна, както и претендира присъждане на разноски, включително и адвокатски хонорар.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта на жалбата до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното:

Въззивният съд е посочил, че първоинстанционното решение по иска по чл. 127, ал. 2 СК в частта му, в която упражняването на родителските права по отношение на общото на страните дете А. Ю. Д. е предоставено на майката, при която е определено и местоживеенето на детето, както и в частта, в която бащата е осъден да заплаща месечна издръжка за детето не е обжалвано от страните, поради което е влязло в сила. По отношение на допустимостта на първоинстанционното решение е намерил възраженията на майката за неоснователни. Независимо, че пред първата инстанция не е представено пълномощно от бащата в полза на процесуалния му представител, доколкото такова е представено към въззивната жалба, както и предвид личното участие на бащата при разглеждането на правния спор, който изрично е потвърдил извършените от адвоката му действия, решението е процесуално допустимо.

Установено е, че страните са родители на детето А. Ю. Д., [дата на раждане] в [населено място]. Детето от раждането си живее при майката в [населено място] в дома на нейната майка и нейния съжител, а баща му живее в [населено място], С.. От събраните гласни доказателства е установено, че от началото на 2020 г. отношенията между двамата родители силно са се влошили, като оттогава бащата не е осъществявал контакти с дъщеря си, освен инцидентни срещи с майката и детето на улицата. Съдът е посочил, че такива контакти същият не е осъществявал и след постановяването на привременни мерки в хода на производството, тъй като видно от представените по делото протоколи, детето не е било водено на срещите в ДСП – Р. от майка си по различни причини, а освен това по отношение на майката е била налице действаща заповед за защита от домашно насилие, предвиждаща мерки за защита и спрямо детето до 10.07.2023 г. Съдът е приел, че не са налице основания за стесняване на режима на лични отношения между бащата и детето, нито пък са налице основания за постановяване на твърде разширен режим на лични отношения. Доколкото доказателствата по делото не сочат силно влошените отношения между родителите да водят до извод за ограничаване на лични контакти на бащата с детето му, съдът е приел, че е в интерес на детето да общува със своя баща, за да не се стигне до пълно родителско отчуждение вследствие поведението на майката. Констатирано е, че независимо от многократно декларираното от нея желание детето да общува с баща си, в действителност поведението ѝ не е насочено към полагането на активно усилие в този смисъл, дори и за преодоляване на езиковата бариера между бащата и детето. Съдът е отчел, че именно липсата на активно общуване между бащата и детето от своя страна не позволява определянето на по-разширен режим на контакти между тях преди изграждане на необходимата връзка на близост и доверие. Прието е, че адекватният с оглед интересите на детето към момента режим на лични отношения между него и баща му следва да бъде този: всяка втора и четвърта събота от месеца от 10.00 ч. до 19.00 ч., които да се осъществяват в [населено място] за период от 6 месеца, а след това всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца от 10.00 ч. в събота до 18.00 ч. в неделя с преспиване, както и 20 дни през лятото, който да не съвпадат с платеният годишен отпуск на майката.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба на С. И. П., в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Когато възприема еднаква фактическа обстановка с първоинстанционния съд, освободен ли е въззивният съд от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да мотивира своето решение, а именно да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните? Дължат ли се мотиви по същество в отговор на направените пред него оплаквания? Дължи ли се обсъждане на твърденията на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение, която може да се дължи както на невярно възприемане на фактическата обстановка, така и на погрешни правни изводи, произтичащи от неправилното приложение на правната наука, опита или логическото мислене?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 186/02.07.2015 г. по гр.д. № 4465/2014 г. на ВКС

2. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства без да обсъди останалите събрани доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и по какъв начин се извършва анализ на показанията на свидетелите?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 22/29.06.2017 г. по гр.д. № 2113/2016 г. на ВКС.

Твърди се още наличието на очевидна неправилност на въззивното решение – самостоятелно основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба на Ю. Д., в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Следва ли съдът да приеме за доказани неблагоприятните за страната в процеса факти и обстоятелства, в случай че тя създава пречки за събирането на допуснати доказателства, предвид разпоредбата на чл. 161 ГПК?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 90/21.01.2020 г. по т.д. № 1919/2018 г. на ВКС и решение № 23/26.04.2017 г. по гр.д. № 2732/2016 г. на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

2. „При спор за определяне на режим на лични отношения между детето и всеки един от родителите му длъжен ли е съдът при отчитане на интересите на детето като основен принцип да определи график за лични контакти, съобразен с географската отдалеченост между домовете на двамата родители, още повече, когато те живеят в две различни държави?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 50079/05.06.2023 г. по гр.д. № 2347/2022 г. на ВКС, решение № 50029/14.07.2023 г. по гр.д. № 3402/2022 г. на ВКС и решение № 60286/11.01.2022 г. по гр.д. № 1395/2020 г. на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

3. „Задължен ли е съдът при разрешаване на спор за родителски права и режим на лични отношения да вземе предвид отчуждаващото поведение на един от родителите, упражнено върху детето? Следва ли съдът да вземе предвид при неизпълнението на определения с привременните мерки режим на лични отношения от единия родител, когато определя окончателен режим на лични отношения, както и да предвиди преодоляване на риска за детето?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 240/23.10.2019 г. по гр.д. № 414/2019 г. на ВКС, решение № 111/28.05.2018 г. по гр.д. № 4185/2017 г. на ВКС и др.

4. „Може ли въззивният съд служебно да отмени първоинстанционното решение в частта му, касаеща упражняването на родителските права по отношение на детето, в случай, че установи, че това е в интерес на детето?“. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с приетото в ТР № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК.

Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 177 от 08.05.2024 г. по в.гр.д. № 748/2022 г. на Окръжен съд – Русе.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Относно изложението към касационната жалба на С. П.:

Въпросите, поставени в изложението, касаят задължението на въззивния съд да обсъди всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона като конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои – не, кои възприема и кои – не. Същите са относими към дейността на въззивната инстанция, но не са разрешени в противоречие с трайната практика на ВКС, съгласно която съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти. Положил е максимални усилия, за да бъдат установени във възможно най-пълен обем тези обстоятелства, които в конкретния случай са от значение за интересите на детето, като следва да съобразява указанията, дадени в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. Съдът е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства както и на доводите и на възраженията на страните. Изложил е ясни мотиви въз основа на кои от доказателствата намира определени факти за установени, а други за неосъществили се, като не е игнорирал доказателства по делото, а ги е обсъдил поотделно и в съвкупност. Наведените в изложението оплаквания изразяват несъгласието на касаторката с преценката на съда по съществото на спора, тоест правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, на което се позовават и двамата касатори. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито твърдения се съдържат в изложението.

Относно изложението към касационната жалба на Ю. Д.:

Първият въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване, тъй като касае правилността на обжалваното решение - от една страна съдържа оплакване за евентуално допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неприлагането на нормата на чл. 161 ГПК, а от друга – касае преценката на събрания по делото доказателствен материал. Разпоредбата на чл. 161 ГПК е ясна и непротиворечива и гласи, че с оглед обстоятелствата по делото съдът може да вземе решение да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства. Видно от мотивите на обжалваното решение по делото са събрани множество доказателства, които съдът е приел за достатъчни за формиране на изводите му по основателността на иска.

Вторият и третият въпрос са принципно относими към решаващите изводи на въззивния съд, доколкото касаят обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид при определянето на режима на лични контакти между неупражняващия родителските права родител и детето, но същите не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Според нея законът не предписва начин и форма на осъществяване на лични отношения между родителите и децата извън общото посочване на чл. 59, ал. 3 СК, че при постановяване на режима на лични отношения се определят период или дни, в които родителят може да вижда и взема децата, включително през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето, както и по друго време. Съдебната практика в тази насока може да служи като ориентир, но не и като ограничение във времеви, пространствен, технологичен и друг порядък, стига интересът на детето да е такъв и възможностите на съответния родител да позволяват осъществяването на конкретния вид контакт. Съдът е изложил изрични мотиви за интереса на детето с оглед прекъсната връзка между баща и дъщеря и необходимостта от постепенното ѝ изграждане, като в същото време е изменен режима, определен от първоинстанционния съд, и е потвърдено уважаването на иска по чл. 127а СК. Предвид посоченото, съдът е съобразил в достатъчна степен критерия за географската отдалеченост на домовете на двамата родители, като по-нататъшното разглеждане на въпроса е възможно след евентуалното допускане на касационното обжалване, доколкото аргументите на касатора касаят преценката на най-добрия интерес на детето съобразно конкретните обстоятелства по делото. Същото се отнася и до третия въпрос, като отново съдът изрично е посочил, че е отчел поведението на майката спрямо осъществяването на общуването между баща и дъщеря, като при определянето на режима на лични контакти между двамата се е водил преимуществено от най-висшия интерес на детето.

Четвъртият въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивната инстанция, доколкото подобни искания и възражения не се съдържат във въззивната жалба, а се правят за пръв път в представеното изложение.

Предвид изхода на делото на страните не се дължат направените от тях разноски, за които също така липсват представени доказателства, независимо от направените в отговорите изрични искания за присъждането им.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.