Решение № 267 от 18.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 259/2009 г.

Недоволен от разпореждането е жалбоподателят И. С. И., който го обжалва в срока по чл.274, ал.2 ГПК като счита, че е неправилно тъй като установителният иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е неоценяем. Върховният касационен съд, състав на І г.о. приема, че частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по основателността й съдът установи следното: С обжалваното разпореждане съдът е приел, че с оглед дадените задължителни указания в разпореждането на Председателя на І г.о. на ВКС по преписка вх. № 14044/24.10.2008 год. обжалваемия интерес е под 1 000 лева, при което следва да упражни правомощията си по чл.286, ал.1, т.3 ГПК, поради което е върнал касационната жалба, тъй като въззивното решение не подлежи на касационен контрол. Частната касационна жалба е допустима, но по същество е неоснователна. Разпореждането за връщане на касационната жалба е законосъобразно, тъй като касационната жалба е процесуално недопустима с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, съгласно която подлежат на касационно обжалване решенията по дела с обжалваем интерес до 1 000 лева. Обжалваемият интерес пред въззивния съд е бил същия, което е меродавно и за касационното обжалване. Правилно, въз основа на представената данъчна оценка на процесния недвижим имот, която възлиза на 389,70 лева въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е с цена до 1 000 лева и съдебният акт на окръжния съд не подлежи на касационно обжалване. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на І г.о.