Определение № 4130 от 17.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2792/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ, Комисията), чрез процесуален представител Б. З. – ст. инспектор в ТД – София на КОНПИ, против определение № 717 от 13.03.2025 г. по ч. гр. д. № 248/2025 г. на Апелативен съд – София, 4 – ти граждански състав.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответниците по жалба М. Ю. Е. и Д. В. Д. не вземат становище.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение частната жалба на Комисията срещу определение № 810 от 11.11.2024 г. по гр. д. № 392/2020 г. на Окръжен съд – Перник (ОС – Перник). С последното е оставено без разглеждане като недопустимо, искане за изменение на постановеното по делото решение № 108 от 12.04.2022 г. в частта относно осъждането на ищеца (КОНПИ) да заплати разноски за адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответната страна – адв. А. А., (не)инкорпориано във въззивна жалба вх. № 2799/27.05.2022 г. на Комисията.

Въззивният съд е постановил горния резултат като установил, че с обжалваното определение № 810 от 11.11.2024 г. по гр. д. № 392/2020 г., ОС – Перник се позовал на съдържанието на решение на Комисията, № 1238 от 15.11.2023 г. относно поддържана от последната част от въззивната й жалба – т.е. съобразил е, че предмета на обжалване е обхващал само частта на съдебния акт относно присъдената в тежест на страната държавна такса, кореспондиращо и на подадената от нея (ищеца) молба в откритото заседание, поради което е приел, че изявлението на процесуалния й представител (устно) в заседанието, че поддържа въззивната жалба и в частта относно „съдебните разноски“ не следва да се взема под внимание; че с предходното си определение № 105 от 06.02.2024 г. окръжният съд в Перник се е произнесъл по цялото искане на ищеца и е недопустимо едва с частната жалба срещу това определение да се прави ново искане, каквото не се съдържа в частично поддържаната въззивна жалба. При тези данни втората съдебна инстанция е намерила обжалваното определение за законосъобразно. В него са изложени съображения, че действително във въззивната жалба на КОНПИ се съдържа оплакване, че съдът не е съобразил своевременно направеното от ищеца възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна, но от друга страна, не е мотивирано оплакване за недължимост на разноските, присъдени в полза на ответната страна. Разяснено е, че направено оплакване срещу размера на присъдено от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение, като несъответстващо на тежестта и сложността на делото и несъобразяване на възражение на ищеца за това, както и срещу дължимостта на присъдена в тежест на ищеца държавна такса, по реда на действащия ГПК, не подлежи на разглеждане направо от въззивния съд, а с него фактически се обосновава искане по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта му за разноските, компетентен да се произнесе по което е първостепенния съд. (преценявайки, че в случая това е отчетено). Апелативният съд е намерил за релевантно в случая, че със свое решение № 1238 от 15.11.2023 г. ищецът (КОНПИ) е го десезирал от разглеждане на спора по същество (с частично оттегляне на въззивната жалба), с изключение на разрешаването на въпроса по дължимостта на държавната такса, чието заплащане му е възложено. Преценил е също така, че становището на процесуалния представител на Комисията, удостоверено в протокол от открито заседание пред въззивната инстанция, че поддържа въззивната жалба в частта относно „съдебните разноски и държавната такса“ (без да е уточнено кои съдебни разноски се визират), не кореспондира на волята на ищеца като колективен орган, така както е формирана в представеното по делото решение и отразена в молбата му, представена пред съда на 06.12.2023 г., в която е възпроизведено решението за частично оттегляне на въззивната жалба. В тази връзка е аргументирано виждане, че това становище на представителя по пълномощие, като неотразяващо волята на ищеца, не обвързва съда. Решаващият състав е развил и доводи, че волята на ищеца да оспорва (въпреки десезирането на съда с разрешаването на спора относно отнемането на имуществото) дължимостта на държавната такса, но не и размера на присъденото адвокатско възнаграждение в полза на представителя по пълномощие на ответника, на практика е съобразена и с процесуалното му поведение в хода на първоинстанционното производство, в което няма данни да е направено възражение за прекомерност на претендирано от адвоката на насрещната страна възнаграждение за оказана безплатна правна помощ. По тези мотиви въззивният съд е формирал решаващ извод, че обжалваният акт е правилен предвид предмета на въззивната проверка (отнасяща се единствено до въпроса дължи ли се заплащане на държавна такса от ищеца, присъдена с първоинстанционното решение). Ето защо, след произнасяне в производство по чл. 248 ГПК по този въпрос, е налице произнасяне по всички въпроси, по които е следвало да се произнесе съдът след оттегляне на въззивната жалба, поради което законосъобразно първата инстанция е приела, че няма основание, във връзка с искането, съдържащо се в частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, за допълнително произнасяне в производството по чл. 248 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Има ли задължителен характер за първоинстанционния съд определение № 717/14.03.2025 г. по ч. гр. д. № 248/2025 г. на САС, 4-ти граждански състав, с което е върнато делото за произнасяне по заявеното в частната жалба искане?“;

2. „Налице ли е противоречие във вътрешното убеждение на състава на сезирания апелативен съд, постановил две различни определения по един и същи правен въпрос, с еднакъв предмет и страни?“;

3. „Счита ли се за легитимно волеизявлението в открито съдебно заседание на процесуалния представител на колективния орган, упълномощен с изрично пълномощно?“.

Жалбоподателят - без изрично да поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация - се позовава на приетото в определение № 4168 от 27.10.2022 г. по ч. гр. д. № 3574/2022 г. на III г.о. на ВКС и определение № 431 от 20.09.2018 г. по ч. гр. д. № 3068/2018 г. на IV г.о. на ВКС (по първото питане), както и в решение № 139 от 11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на III г.о. на ВКС (по второто питане).

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Поставените питания са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело (относно спора за допустимостта на искането за допълнително произнасяне в производство по чл. 248 ГПК по размера на присъденото адвокатско възнаграждение на ответната страна) и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното определение, като самите въпроси са фактически. Същите са привързани към оплакванията на жалбоподателя за неправилна оценка на фактите по делото, вследствие на която решаващият състав е формирал извода си, че в случая след десезиране на съда от разглеждане на спора по същество, е оттеглено и оплакването, съответно искането, инкорпорирано във въззивната жалба, да се разреши въпросът за прекомерността на размера на присъденото адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответната страна. Чрез поставянето им жалбоподателят изрязва несъгласието си с извода за недопустимост на искането по чл. 248 ГПК в частта относно осъждането на КОНПИ да заплати разноски за адвокатскo възнаграждение. По своето естество повдигнатите въпроси съставляват касационни оплаквания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на обжалвания въззивен акт, които обаче са релевантни във фазата по разглеждане на касационната жалба, респ. на частната касационна жалба (чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата я фаза от касационното производство по извършване на селекцията ѝ (чл. 288 ГПК, респ. чл. 274, ал. 3 ГПК). Отделно от горното, питанията не са и обуславящи решаващите крайни изводи на въззивния съд, тъй като се извеждат от становището на страната за задължителен характер за долустоящия (първостепенен) съд на определението на въззивната инстанция, с което делото е върнато за произнасяне по заявеното искане по чл. 248 ГПК; за наличието на противоречие във вътрешното убеждение на въззивния състав; за значението на волеизявлението на процесуалния представител на КОНПИ, упълномощен с изрично пълномощно. В обжалваното определение отсъстват мотиви в изложения от страната смисъл, като напротив, прието е друго – че след частично оттегляне на въззивната жалба и прекратяване на въззивното производството в частта на претенцията за отнемане на имуществото, въззивният състав е върнал делото на първоинстанционния съд, който е функционално компетентен да се произнесе по искането по чл. 248 ГПК, без обаче да е конкретизирал какъв да обхватът на произнасяне „по разноските“ в производството по изменение на решението. По отношение становището на представителя на Комисията по пълномощие, е прието, че то не обвързва съда, доколкото същото не отразява волята на ищеца като колективен орган, установена по делото. Ето защо повдигнатите от жалбоподателя питания не обуславят и не кореспондират на тези решаващи крайни изводи и не формират общо основание за селектиране на жалбата. Непоставянето пък на релевантен правен въпрос,от значение за изхода по делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

За пълнота следва да се посочи, че въззивното определение не противоречи на цитираните от страната определение № 4168 от 27.10.2022 г. по ч. гр. д. № 3574/2022 г. на III г.о. на ВКС и определение № 431 от 20.09.2018 г. по ч. гр. д. № 3068/2018 г. на IV г.о. на ВКС. Последните са неотносими към процесния случай, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка, при която преценката за допустимостта на производството е вече била извършена от състава на ВКС, дал положителен отговор на този въпрос. Затова там дадените от касационния съд правни разрешения не намират приложение в случая. Настоящият състав намира, че обжалваното определение не противоречи и на решение № 139 от 11.03.2025 г. по гр. д. № 1137/2024 г. на III г.о. на ВКС, при което касационният съд е констатирал допуснато съществено нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК. Такова не се констатира да е налице.

По формулираните питания не може да се допусне касационен контрол и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позоваването на страната на това селективно основание е формално – без да излага конкретни твърдения за наличието му. В задължение на жалбоподателя е да обоснове предпоставки в приложно поле на селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Така, освен релевантен правен въпрос, включен в предмета на делото и изводим от правната воля на въззивния съд по обжалваното определение, искането за селекция на частната касационна жалба следва да съдържа и обосновка на допълнителното основание от съответния състав. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК релевантният въпрос следва да има значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото, чието съдържание е изведено по тълкувателен път с разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументи за наличието на тези предпоставки няма, а с това не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение, липсва поддържаното основание за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,