Определение № 142 от 26.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 1958/2017 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура”, [населено място] против определение № 110 от 16.03.2017г. по в. т. д. № 41/2017 г. на Бургаски апелативен съд. С обжалвания акт е оставена без уважение подадената от Агенцията частна жалба срещу определение № 1154 от 25.10.2016 г. по т. д. № 789/2012 г. на Бургаски окръжен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което същата е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] разноски по делото в размер на сумата 2000 лв. По съображения, подробно изложени в частната касационна жалба, се иска отмяна на въззивното определение. Приложено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално недопустима. Съобразно императивната разпоредба на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, а съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК (редакция към датата на подаване на частната касационна жалба) по отношение на търговските дела, каквото е и настоящото, това са решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. Именно тази хипотеза е налице в конкретния случай, тъй като предявените от Агенция „Пътна инфраструктура”, [населено място] срещу ответника [фирма], [населено място] обективно евентуално съединени искове са с цена под установения в закона минимален размер: исковете за главница са с цена 12 000 лв., а акцесорните искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – с цена 3039.68 лв. Ето защо, касационният контрол върху постановеното въззивно определение е недопустим. Мотивиран от изложеното, на основание чл. 274, ал. 4 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение