Определение № 916 от 29.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2685/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. С. А. чрез адв. Х. против решение № 806 от 17.02.2023 г. по гр. д. № 15128/2021 г. на Софийски градски съд.

Ответниците по жалба С. Д. Т. и Т. Р. Т. чрез общият им пълномощник адв. Д. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което са потвърдени решение № 150542 от 15.07.2020 г. и решение № 20191186 от 28.09.2021 г. (за допълване на първото, по реда на чл. 250 ГПК), и двете постановени по гр. д. № 28089/2014 г. на Софийски районен съд, 35 състав: 1/ в частта, с която Т. С. А. е осъден да заплати на С. Д. Т. и Т. Р. Т., на основание чл. 79 ЗЗД сумата от 5 880 лева, представляваща остатък от уговорената продажна цена за апартамент № 8, находящ се в [населено място], [улица], ведно със законната лихва от 09.01.2014 г. до окончателното изплащане на сумата – относно първия съдебен акт и 2/ с което е оставена без уважение молбата на Т. С. А. за допълване на основание чл. 250 ГПК на първоинстанционното решение – относно втория обжалван съдебен акт.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел за безспорно между страните по делото, че са били обвързани от два договора: предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, съдържащ и елементи на договор за изработка (за строителство на обещания имот) и продажбен договор, материализиран в нотариален акт за прехвърлянето на собствеността върху имота (изграден в степен на завършеност „груб строеж“). Изложил е съображения, че спорът по делото е относно тълкуването на договорите в частта за дължимите по тях суми за плащане и по - конкретно на сумата от 5 880 лева, посочена в окончателния продажбен договор, оформен с нотариален акт като последно плащане, обвързано с издаването на разрешение за ползване на имота. За безспорно между страните е прието и обстоятелството, че ответникът е заплатил суми в размер на 12 000 евро и на 21 000 евро с основание сключения помежду им предварителен договор. Констатирано е, че липсват доказателства за плащане за сумата от 3 000 евро - последна вноска по т. 3. 1. от предварителния договор, дължима към момента на предаване на обекта (сградата, в която се намира процесния имот) с разрешение за ползване – платима в срок от 10 дни, считано от получаване на това разрешение от административния орган. Прието е също, че няма съставена разписка за плащането в брой на част от продажната цена по нотариалния акт - сумата от 20 150 лв., и не се установява тя да е броена при нотариуса. Направено е съждение, че уговорената в договора, оформен с нотариален акт продажна цена съставлява конкретизация на стойността на правото на собственост върху имота – там е посочена цена от 26 030 лева (идентична с данъчната оценка на имота), от която е заявено да е заплатена сумата от 20 150 лева, а остатъкът в размер на 5 880 лева е уговорен да бъде изплатен в 10 - дневен срок от получаване на разрешение за ползване на сградата. Този извод е основан на факта, че в предварителния договор въпросната цена не е изрично определена (в клаузата на т.8.2 от предварителния договор страните се договорили, че правото на собственост се прехвърля без допълнително заплащане извън сумите, посочени в него). Решаващият състав е приел, че в сключения окончателен договор за покупко - продажба от 22.12.2004 г. не се съдържа изрична клауза, дерогираща действието на предварителния договор, а с него се отменят само онези уговорки в последния, които противоречат на текстове от съдържанието на окончателния. С оглед отсъствие на доказателства за заплащане на последната част от цената по предварителния договор - в размер на сумата от 3 000 евро и предвид изричното посочване в окончателния договор, че сумата от 5 880 лева (която съответства на левовата равностойност на 3 000 евро) се дължи при настъпване на посочения и в предварителния договор факт – въвеждане на сградата в експлоатация (какъвто безспорно се е осъществил), инстанцията по същество е счела предявеният иск за реално изпълнение на задължението на купувача (касателно сумата 5 880 лева) за основателен и доказан, поради което го е уважила изцяло. За неоснователни са приети доводите на жалбоподателя, че е заплатил по двата договора общо сумата от 84 693 лева, която многократно надвишава уговорената в окончателния договор продажна цена от 26 030 лева. Изтъкнато е, че по делото са представени доказателства за заплащане на сумите от 12 000 евро и 21 000 евро с основание – плащане по предварителен договор, който е с елементи на договор за изработка. Аргументирано е виждане, че изявлението в текста на нотариалния акт, обективиращ продажбената сделка - за заплащане на сума в размер на 20 150 лева към момента на нотариалното прехвърляне на собствеността върху имота – не е извън уговорените плащания по предварителния договор, доколкото цената по последния включва както стойността на правото на собственост, така и на извършените СМР и вложени материали за изграждането на тази вещ (недвижим имот). Не са споделени и доводите за недължимост на законната лихва върху главницата (насрещната престация на купувача за част от цената), считано от датата на исковата молба за периода на извънредното положение и за периода, през който производството е било спряно до приключване на делото по главния иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД (воден между същите страни). Мотивирани са доводи, че спирането на производството до приключване на преюдициално производство по друго дело не е основание да не се начислява законна лихва, доколкото разрешаването на преюдициалния въпрос е част от самия правен спор, а облекчението на чл. 6 ЗМДВИП се отнася до длъжници по договори за кредит и други форми на финансиране, като настоящият случай очевидно не е такъв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси имат следното съдържание:

1. „Изявлението на страните в нотариалния акт, че цената, респ. част от нея, е платена, което изявление не е оспорено от страните и не е опровергано по предвидения в закона ред, обвързващо ли е за съда?“;

2. „Може ли съдът да обоснове решението си на основание, което не е навеждано от ищеца с търсената от него защита?“;

3. „Как се формира цената на недвижим имот, определена с предварителен договор за строителство и прехвърляне на собствеността върху този имот – само въз основа на окончателния договор в нотариална форма или сумарно по цената, записана в предварителния договор и тази по нотариалния акт?“;

4. „При смесените договори, които инкорпорират в себе си както предварителен договор за продажба на недвижим имот, така и договор за изработка – за извършване на строителство на имота от продавача, който се явява и изпълнител, дали след сключването на окончателния договор останалите поети с клаузите на този договор престационни задължения (за построяването, довършването и предаването на имота, за плащането на възнаграждението за изработката в уговорения срок и пр.), ако не са изпълнени или погасени по друг начин, или ако не са изменени или прекратени по взаимно съгласие на страните, обективирано в окончателния договор или в друго споразумение между тях, продължават да съществуват?“;

5. „Кой е началният момент, съответно какъв е периодът на дължимост на законовата лихва в специфичната хипотеза на евентуално обективно съединяване в исковата молба на искове с различен предмет, на различно правно основание и различен петитум, по които паричното вземане се претендира само като евентуално – с предявен под условие иск и въпросът за неговата дължимост е обусловен от отхвърлянето на главния иск, в случаите в които главният и евентуалният иск са разделени служебно по почин на съда (а не по искане на страните) и как се решава поставеният въпрос в конкретната хипотеза на предявяване на главен иск за разваляне на нотариален акт за покупко-продажба на имот поради неплащане на част от цената и обективно съединен с него евентуален иск за заплащане на неплатената част от цената?“.

Касаторът поддържа, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 169 от 23.11.2012 г. по т. д. № 664/2011 г. на II т.о., решение № 22 от 04.11.2021 г. по гр. д. № 1743/2020 г. на IV г.о., решение № 139 от 17.07.2019 г. по гр. д. № 4375/2018 г. на III г.о. (по първото питане), решение № 97 от 15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на IV г.о., решение № 60104 от 23.12.2021 г. по гр. д. № 1214/2021 г. на I г.о., решение № 156 от 10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г. на I г.о. (по второто питане), решение № 139 от 17.07.2019 г. по гр. д. № 4375/2018 г. на III г.о. (по третото питане), решение № 210 от 02.05.2012 г. по гр. д. № 884/2011 г. на IV г.о. (по четвъртото питане). По петото питане се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че по него няма формирана съдебна практика.

Иска се също достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК с твърдения, че съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, както и да е очевидно неправилен съдебен акт.

Първият от повдигнатите въпроси не осъществява обща предпоставка за селектиране на касационната жалба (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), тъй като не е обусловил правната воля на съда по обжалваното решение. Решаващите съображения за уважаване на иска се свеждат до приетото, че окончателният договор (оформен с нотариален акт) не дерогира действието на предварителния договор, а само отменя онези негови клаузи, които му противоречат. Затова доколкото процесната сума е част от продажната цена, срещу която е прехвърлено правото на собственост на имота с нотариалния акт и тя съответства (в български левове) на последната вноска по предварителния договор, което плащане в двата случая е уговорено под условие (снабдяването на обекта с разрешение за ползване) и то се е сбъднало, и няма данни задължението да е изпълнено, а в последното съглашение с елементи на договор за изработка (за строителство) липсва изрична клауза за определяне на продажната цена на правото на собственост на обещания имот, тя е присъдена и искът - уважен. Следователно, предметът на делото е вземането само за тази сума, поради което съображенията и доводите за други плащания по облигационната връзка между страните, са ирелевантни.

Непоставянето на правен въпрос с обуславящо изхода на спора значение само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК на ВКС. Затова по питането не може да се осъществи достъп до касация.

Не може да обоснове допустимост на обжалването и втория повдигнат въпрос.

Той е изводим от становището на страната, че въззивният съд се е произнесъл по спорния предмет като е обсъдил и придал значение на факти, каквито не са били въведени от страните по делото чрез техните твърдения, доводи и защитни възражения. В тази връзка е обосновано становището, че изводът в обжалваното решение относно липсата на данни за платена в брой част от цената на имота – за сумата от 20 150 лв., е опроверган от удостоверителното изявление на насрещните страни, подписали нотариалния акт за прехвърлянето на собствеността върху имота. Това съждение, както се посочи по – горе, е без значение за изхода по делото, доколкото предметът на спора е само за другата част от насрещната престация на купувача, посочена в нотариалния акт, респ. последната вноска от цената по предварителния договор. Затова питането, основано на разбирането за относимост на горната сума към спорния предмет, е ирелевантно за делото и не обосновава предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Неоснователно е искането за достъп до касация и по поставения трети въпрос. Питането се основава на доводи, че правоотношението между страните, обективирано със сключения предварителен договор за покупко – продажба и със съставения нотариален акт за продажбената сделка, е единно, а въззивният съд е приел обратното – че се касае за два договора. Подобна аргументация обаче няма относимост към формулирания от касатора въпрос, който пък е изцяло ирелевантен за изхода по делото. В обжалваното решение не са излагани съображения и доводи, че правоотношението създадено с горепосочените съглашения е единно. Напротив - мотивирано е становище, че се касае за два договора, от които предварителният договор за покупко – продажба на имот съдържа и елементи на договор за изработка (за строителство на обещания за продажба имот). Последният има също цена – в нея се включва както стойността на правото на собственост на обещания имот, така и на строителната услуга, вкл. за стойността на извършените СМР и на вложените материали за изграждането на обекта. Този извод напълно кореспондира на разрешението, дадено от ВКС с решението по гр. д. № 4375/2018 г. на III г. о. (с което е разрешен спорът между настоящите страни по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на продажбената сделка на същия недвижим имот, обективирана в нотариален акт № 168/22.12.2004 г.). Там е застъпена тезата, когато в един договор се съдържат елементи, както на договор за изработка по чл. 258 ЗЗД, така и на предварителен договор за покупко-продажба, сделката явно е насочена към постигане на една цел – построяване на обектите и тяхното транслиране в патримониума на възложителя/купувач; клаузите на инкорпорираните съглашения не могат да съществуват самостоятелно един от друг, трябва да се разглеждат в тяхната взаимозависимост и връзка. Изпълнението на обещанието за продажба на недвижим имот не може да бъде изпълнено преди построяване на обектите – целта е поръчващият да стане собственик на изработеното след заплащане на съответната цена, а в нея се включва, както стойността на построените обекти, които се прехвърлят, така и възнаграждението по изработката. Въпросът за извършването на нотариалното прехвърляне на имота с окончателен договор, респ. за това дължи ли се или не се дължи цена и каква, срещу престацията на продавача (правото на собственост) не е стоял за разрешаване и не е намерил отговор в решението по чл. 290 ГПК, цитирано по-горе. Предвид на изложеното, питането също не удовлетворява критериите за селектиране на жалбата.

Петият поставен въпрос също не реализира предпоставки за достъп до касация. При забава да се изпълни парично задължение длъжникът дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва. По аргумент от чл. 214, ал. 2 ГПК прибавянето на лихвите след завеждане на исковата молба (както настоящия случай) не е предявяване на отделен иск, поради което не е необходимо да се уточнява размерът на изтеклите лихви, а е достатъчно съдът да ги присъди от определена дата, посочена от ищеца, след завеждане на исковата молба. Претенцията за законна лихва от подаване на исковата молба макар и да няма характер на самостоятелен иск (по арг. от чл. 214, ал. 2 ГПК), има самостоятелно материалноправно съществуване и представлява различно от главницата вземане. Това вземане без съмнение се включва в предмета на делото по чл. 6, ал. 2 ГПК, само ако бъде предявено от ищеца, тъй като в противен случай, съдът не може да я разгледа. За него длъжникът е отговорен безусловно, след като не е изпълнил свое парично задължение и е предявен срещу него иск за присъждане на вземането. То има акцесорния характер, доколкото задължението за лихва възниква, съществува и се прекратява в зависимост от главния дълг. Лихвата следва главното вземане - тя се прехвърля, залага и погасява заедно с него. Размерът на законната лихва след предявяването на иска се изчислява в изпълнителния процес в зависимост от момента на плащане на главното задължение. Защитата срещу искането за присъждане законната лихва е защита срещу главния иск - възраженията по искането за лихва са възражения срещу главницата – така решение № 265 от 08.01.2020 г. по гр. д. № 760/2019 г. на ВКС, III г. о. Наличието на формирана съдебна практика на ВКС по питането, с която въззивното решение е съобразено, изключва приложно поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В разглеждания случай ищецът е заявил искане за присъждане на законната лихва върху главното вземане, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда до изплащането му и при установената дължимост на това вземане (главницата), дължимо във всички случаи се явява и вземането за законната лихва върху тази сума след посочената релевантна дата, до окончателното й изплащане. Заключеният между тези две дати период е обективна величина и не зависи от други фактори и условия, освен единствено от изтеклото календарно време между тях (т.е. между датата на предявяване на иска и тази на окончателното изплащане на дълга).

Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, респ. правото на жалба. Хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В случая обжалваното решение не страда от такива пороци. Напротив, инстанционният контрол е проведен при надлежно упражнено право на жалба срещу съдебен акт на първостепенния съд (в случая са две решения) и въззивният съд е постановил своето решение при твърдяните факти, от които произтича спорното право и в пределите на търсената защита като е уважил иска за реално изпълнение на задължението (за част от него - за сумата от 5 880 лева) на купувача по покупко – продажбата. Обстоятелството, че в решението съдът се е занимал и със сумата от 20 150 лв. (според доводите на касатора) като е приел, че няма данни да е броена при нотариуса, както вече се отбеляза по-горе, е без значение за спора по делото. При изложените по – горе горните решаващи мотиви за дължимост на исковата сума мотивите на градския съд в частта им за приетата липса на данни за извършено плащане на сумата от 20 150 лв. по нотариалния акт за сделката (т.е. на друга част от плащането за там посочената цена на имота) не обективират произнасяне извън предмета на спора и не налагат извод, че постановеното от него решение е недопустимо.

Липсва и предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация – сочената от касатора очевидна неправилност на обжалваното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилността му (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира в смисъла на понятието, изложено по – горе, а това е в задължение на касатора.

В заключение, жалбоподателят не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, поради което искането за селектиране на касационната жалба не може да се уважи.

При този изход на делото касаторът дължи на ответниците по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 750 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.