Определение № 3424 от 30.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1654/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Ц. Л. Г., чрез адв. Б., срещу въззивно решение № 1280 от 15.11.2023 г., постановено по въззивно гр. дело № 223/23 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262827/26.08.2022 г. по гр.д. № 3607/2017 г. на Софийски градски съд. С последното са отхвърлени предявените от Ц. Л. Г. срещу Народното събраните на РБ искове с правно основание чл. 2в ЗОДОВ във вр. с чл.4, пар.3 от ДФЕС и чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 462 000 лв., ведно със законната лихва за забава от датата на увреждането – 21.01.2015 г. до датата на исковата молба и в размер на 101 623,57 лв., както и иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 110 000 лв. и лихва за забава от датата на увреждането – 21.01.2015 г. до датата на исковата молба в размер на 24 196,08 лв., ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение от датата на исковата молба до окончателното плащане. В касационната жалба са релевирани оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените претенции. В приложеното към касационната жалба изложение касаторът се позовава на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване и поставя следните въпроси:1. Кой носи материална отговорност за настъпилите вреди по ЗОДОВ – държавата или процесуалните й субституенти? – по въпроса се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи противоречие с решение №71/06.04.2019 г. по гр.д. №3804/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение №72/21.04.2020 г. по гр.д. №2377/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение №249/15.01.2021 г. по гр.д. №4069/2019 г. на IV г.о. на ВКС, решение №205/24.02.2021 г. по гр.д. №1886/2019 г. на III г.о. на ВКС, както и цитирани определения по чл. 288 ГПК. 2. Когато формално вредите са произтекли от поведението на повече от един от процесуалните субституенти на държавата, за да бъде постановено валидно съдебно решение, необходимо ли е всички процесуални субституенти на държавата да бъдат конституирани като страни, или е достатъчно да бъде конституиран само един, който отговаря за всички вреди, в съответствие с чл. 122 ЗЗД, приложим в хипотезите на търсене на отговорност на държавата по ЗОДОВ, на основание § 1 от Заключителните разпоредби на ЗОДОВ? По-специално необходимо ли е да бъдат конституирани като ответници в производството по ЗОДОВ всички процесуални субституенти на държавата, които са допринесли с поведението си за настъпване на увреждането, при положение че солидарната отговорност възниква по силата на закона? 3. Принципът за пълно обезщетение на претърпените имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, изисква ли дори когато е конституиран само един процесуален субституент на държавата, носещ солидарна отговорност с други процесуални субституенти на държавата, той да бъде осъден да заплати обезщетението изцяло, когато друг от възможните процесуални субституенти, носещ същата солидарна отговорност, не е конституиран като ответна страна в процес по чл. 2 ЗОДОВ? 4. В случай че съгласно националното право, ако повече от една еманации на държавата отговарят за вреди, то всички те трябва да бъдат конституирани като ответници по делото, това означава ли, че съгласно принципа за равностойност се стига до освобождаване от отговорност за вреди държава членка, допуснала две нарушения на едни и същи норми от правото на ЕС, чрез две различни свои еманации, ако исковата молба е предявена срещу една от тях, като се вземе предвид, че първото нарушение практически се обезсмисля от второто, а исковете са предявени за обезщетение само от второто и не включват период преди него? 5. Когато е налице отстраняване от длъжност по реда на чл. 69 НПК, последвано от прекратяване на служебното правоотношение, има ли право за обезщетение засегнатото физическо лице от наличието на пороци в акта, с който е прекратено служебното правоотношение, или причинно-следствената верига е прекъсната поради наличието на мярка за процесуална принуда „отстраняване от длъжност“? 6. Наложена по реда на чл. 69 НПК мярка за процесуална принуда продължава ли да поражда действие след прекратяване на служебното правоотношение, по което лицето е било назначено на длъжността, от която е отстранено? 7. За да може да се позове на наличието на причинно-следствена връзка между акта на прекратяване на служебното му правоотношение и претърпените вреди, необходимо ли е лице, спрямо което преди прекратяването на служебното правоотношение е наложена мярка за процесуална принуда по чл. 69 НПК, да я обжалва периодично дори след прекратяване на правоотношението? 8. Допускат ли нормите на чл. 130 ДФЕС и чл. 7 от Устава на Европейската система на централните банки подуправител на национална банка да бъде временно отстранен от длъжност във връзка с повдигнато срещу него обвинение с прокурорски акт, потвърден от съд? 9. Принципът за ефективността, чл. 47 ХОПЕС и принципът за отговорността на държавите членки за вреди налагат ли на държавите членки задължение да приложат към исковете за обезщетение на вреди от нарушение на правото на ЕС процесуални правила, които „не правят невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза“? 10. Ако бъде прието, че националната практика налага конституирането като ответник на всяко държавно учреждение, което носи солидарна отговорност за твърдяното нарушение, съответства ли такова разрешение на принципа на ефикасността и в този смисъл длъжен ли е националният съд да остави без приложение подобна национална практика, съответно да осъди за всички претърпени вреди, тази еманация на държавата, спрямо която е предявена исковата молба? Въпроси от втори до осми се поставят във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а деветият и десетият въпрос – във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По част от въпросите – осми, девети и десети, се иска евентуално отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Твърди се още, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по касация Народно събрание на РБ в писмен отговор по чл. 287 ГПК излага съображения за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Пред съда са предявени искове с правно основание чл. 2в ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 ДФЕС и чл. 86 ЗЗД срещу Народното събрание на РБ с искане за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в сбора от възнагражденията, които ищецът би получил като подуправител на БНБ и член на УС на БНБ за периода от решение на НС за освобождаване от длъжност - 21 януари 2015 г. до датата на предявяване на исковата молба, както и неимуществени вреди в посочения размер, претърпени в резултат от противоречието на националното законодателство, уреждащо процедурата по освобождаване на подуправителите на БНБ, и приложимото право на ЕС и по-конкретно несъответствие на чл. 14 от ЗБНБ с чл. 130 ДФЕС и чл. 14.2. от Устава на ЕСЦБ и ЕЦБ във връзка с възможността за съдебна защита на подуправителя при процедура по освобождаване от длъжност, каквато в случая не му е предоставена. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с решение на НС от 12.06.2013г., обнародвано в ДВ бр. 52/14.06.2013г., Ц. Г. е избран за подуправител на БНБ и ръководител на управление „Банков надзор“. На 14.06.2013г. той е сключил договор за управление с БНБ. Г. е бил привлечен като обвиняем с постановление от 16.06.2014г. и постановление от 25.11.2014г. за извършено престъпление като длъжностно лице и му е взета първоначално мярка за неотклонение „подписка“. Не е спорно, че на основание чл. 59, ал. 2 ЗЗКИ е отнето разрешението на ищеца за достъп до класифицирана информация до ниво „Строго секретно“. С протоколно определение от 03.12.2014г. на СГС, постановено по н.ч.д. № 5228/14г. по отношение на ищеца е приложен чл. 69, ал. 1 НПК и същият е временно отстранен от длъжността, която е заемал в БНБ. Този съдебен акт е потвърден от САС. Впоследствие с решение от 21.01.2015г. на Народното събрание, обнародвано в ДВ бр.7/27.01.2015г., Ц. Г. е освободен от длъжността, заемана в БНБ. Във връзка с претендираните имуществени вреди и лихви за забава е прието заключение на счетоводна експертиза, което е изчислило размера им за исковия период. Допусната е и психологична експертиза, като вещото лице след психологическо изследване на ищеца е дало заключение за наличие на стресова реакция у последния, който все още не е успял да преработи негативните емоционални преживявания в резултат на освобождаването му от длъжността подуправител на БНБ. За установяване емоционалното състояние на ищеца е разпитана като свидетел и съпругата му, чиито показания са кредитирани като основаващи се на лични впечатления за фактите и обстоятелствата, които излага. От правна страна съдът е посочил, че по предявената претенция с правно основание чл. 2в ЗОДОВ във вр. с чл. 4, пар. 3 ДФЕС ищецът твърди, че е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в несъответствие на чл. 14 от ЗБНБ с чл. 130 от ДФЕС и чл. 14.2 от Устава на ЕСЦБ и ЕЦБ. Пасивно легитимирана да отговаря по иск с такова правно основание е Държавата за действия или бездействия на който и да неин орган от изпълнителната, законодателната или съдебната власт. Посочено е, че няма пречка искът да бъде предявен срещу съответния орган, допуснал нарушение на общностното право, като в този случай той има качеството на процесуален субституент. В случая Народното събрание е законодателният орган на страната, който според ищеца е допуснал същественото нарушение на правото на ЕС. Съдът е разяснил, че отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на ЕС и по ЗОДОВ е обективна и безвиновна, като предпоставките за ангажирането й са три: нарушаване на норма на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти; нарушението да е достатъчно съществено и да има пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (в тази връзка е цитирано решение от 05.03.1996г. по дела С-46/93 и С-48/93г.). Приел е, че първата предпоставка изисква да се установи нарушение на норма на общностното право, която има директен ефект, да е ясна и безусловна и да предоставя на частноправните субекти права. Тя може да се съдържа в учредителен договор, регламент или директива, т.е. да е в акт с директна приложимост или не. Според чл. 131 ДФЕС всяка държава-членка гарантира, че нейното национално законодателство, включително Уставът на централната й банка, е в съответствие с разпоредбите на Договорите и с Устава на ЕСЦБ и на ЕЦБ. В случая от събраните писмени доказателства – доклади по конвергенция, изготвени от ЕЦБ, се установява, че ЗБНБ не дава възможност за съдебна защита на подуправителя и на управителния съвет при освобождаване от длъжност. Разпоредбата на чл. 14, ал. 3 от същия закон е предвидила такава възможност само за управителя на БНБ при предсрочно прекратяване на правомощията му. Липсата на уредба в този смисъл и за членовете на Управителния съвет на БНБ е в противоречие с чл. 14.2 от Устава на ЕСЦБ и ЕЦБ. Последната е правна норма от общностното право, имаща пряко действие, а дори да няма директен ефект, тя предоставя права на частноправни субекти, непредвидени в националното право, което води до ангажиране на отговорността на Държавата за вреди. Съдът е посочил, че съгласно чл.11, ал.1 ЗБНБ Ц. Г. в качеството си на подуправител е член на Управителния съвет. Тъй като ответникът като законодателен орган, в чиято дискреционна власт е приемането и изменението на законите, не е изпълнил задължението да приведе ЗБНБ в съответствие с правото на ЕС, като предостави възможност да се обжалва пред съда решението, с което член на Управителния съвет на БНБ е освободен от длъжност, е налице съществено нарушение на правото на ЕС. Такава възможност за съдебна защита за член на Управителния съвет е предвидена едва с новата ал. 2 на чл. 14 от ЗБНБ през 2022г. /обн. ДВ, бр. 104/22г./, но към момента на освобождаването му от длъжност ищецът не е имал възможност да го обжалва пред съда. Относно втората предпоставка за уважаване на исковете, а именно наличието на причинна връзка между нарушението и вредите, съдът е приел, че отстраняването на Г. от длъжност на основание чл. 69, ал. 1 НПК е нормално и неизбежно последствие от наказателното производство, провеждано срещу него, независимо от времетраенето на мярката, както и че то преследва легитимна цел. Решението на НС от 21.01.2015г. за освобождаването му от длъжността „подуправител на БНБ“ е последващ акт, от който той не търпи вреди, доколкото липсата на възможност да изпълнява задълженията си не произтича от него. Според въззивния състав дори и да имаше възможност ищецът да обжалва решението за освобождаването си пред съда и то да бъде отменено, то той не би могъл да се върне на длъжността си поради постановения съдебен акт. От друга страна, съдът е приел, че нормата на чл. 69, ал. 1 НПК не противоречи на общностното право и дава възможност за обжалването на акта на първоинстанционния съд пред по-горен. Според съда посочената норма създава обективна причина, която не е свързана с бездействието на законодателния орган, поради което Г. не би могъл да работи като подуправител на БНБ. Съдът е допълнил, че освобождаването от НС предоставя на ищеца възможност да полага труд извън БНБ, за да реализира доход от трудово възнаграждение. С оглед на изложеното, въззивният съд е приел, че доколкото не може да се направи извод за наличието на пряка причинно-следствена връзка между допуснатото съществено нарушение на общностното право от страна на ответника да обезпечи правото на защита на членове на УС на БНБ, в случай на предсрочно освобождаване и да има възможност да обжалва решението за освобождаване пред съд и вредите, които е претърпял Г., претенцията за обезщетение е неоснователна и първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете изцяло, е потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд е налице основание за допускане на касационно обжалване по уточнения и преквалифициран, съгласно правомощията на ВКС по т. 1 от ТР №1/2010 по гр.д. №1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, въпрос относно това кога е налице причинно-следствена връзка между претърпените вреди и противоправното поведение при отговорност на държавата по чл. 2в ЗОДОВ. Съставът на ВКС намира, че този въпрос е от значение за изхода на конкретното дело, но не е налице соченото от касатора в изложението основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото касаторът само формално се е позовал на него, без да аргументира нуждата от осъвременяване на съдебната практика. Предвид, че е налице трайно установена практика по така обобщения въпрос, настоящият състав на ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по уточнения въпрос за проверка за съответствие на въззивното решение с установената, в това число и задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС №7/1959 г., т.2, ППВС №4/1968 г., т.1, ТР №3/22.04.2005 г., по т.д №3/2004 на ОСГК на ВКС, т.11, решение №50020/15.02.2023 г. по гр.дело №2340/2022 г. на ВКС, IV г.о., решение №3/03.01.2024 г. по гр.дело №1746/2023 г. на ВКС, IV г.о. и др. По останалите въпроси и по въведените доводи в касационната жалба съдът следва да се произнесе с решението си по съществото на спора. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,