Определение № 3891 от 14.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5147/2023 г.

еството на спора и задължението му да обсъди всички доказателства по делото, наличните писмени и други доказателства, от които произтича спорното право, а също така да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни факти за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Този въпрос е включен в предмета на делото и е 8 Актът е постановен на 19.08.2024 обусловил изводите на въззивния съд, но не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. При постановяването на решението си въззивният съд е съобразил, че по силата на вмененото му от закона и доразвито в съдебната практика задължение трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на въззивното производство, като в решението си посочи какво е становището му по тях и въз основа на какви доказателства са изградени изводите му. Съгласно чл. 269 от ГПК в предмета на въззивното производство се включва проверка на валидността на първоинстанционното решение в неговата цялост, на допустимостта на същото в обжалваната му част и на правилността му, съобразно посоченото във въззивната жалба. Проверката за валидност и допустимост на обжалваното решение предхожда произнасянето на въззивния съд по съществото на материалноправния спор. Съгласно т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк.д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, която съгласно ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк.д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, е запазила действието си при новата нормативна уредба, дейността на въззивният съд по проверка на правилността на първоинстанционното решение не е контролно отменителна, а е аналогична на дейността на първата инстанция, като без да представлява нейно повторение я продължава. Целта на въззивното производство е да бъде дадено разрешение на конкретния материален спор, като предмет на производството е спорното материално право. Въззивният съд дължи разрешаването на спора по същество, като преценката за правилността на първоинстанционното решение е само косвен резултат от това разрешаване. При разрешаването на спора въззивният съд трябва да извърши същите дейности както и първоинстанционния такъв, а именно чрез преценка на събраните по делото доказателства да установи кои от твърдените от страните факти и обстоятелства са доказани и кои не, като подведе установените такива под приложимата правна норма. В тази връзка основанията за обжалване по чл. 260, т. 3 от ГПК не представляват основания за отмяна на първоинстанционното решение, а очертават обхвата на извършваната от въззивния съд дейност по разрешаването на материалноправния спор. По този спор въззивният съд трябва да се произнесе с решението си, като изложи собствените си мотиви относно спорното право, като поради това, че направените с въззивната жалба доводи за неправилност на 9 Актът е постановен на 19.08.2024 първоинстанционното решение очертават предмета на въззивното производство съдът е длъжен да ги вземе предвид и да се произнесе по допустимостта и основателността им, като оглед на тези си изводи формира и крайния си извод относно спорното материално право, предмет на производството. Тъй като не се предвижда произнасянето по направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение да става с отделен акт, становището на въззивния съд по отношение на тях следва да намери отражение в постановеното от него решение по съществото на спора. Затова мотивите към въззивното решение трябва да съдържат и изводите на въззивния съд относно тези доводи. Те задължително трябва да бъдат взети предвид от съда и липсата на произнасяне по тях представлява съществено процесуално нарушение. Задължението на въззивния съд да мотивира решението си може да бъде изпълнено и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, в случаите по чл. 272 от ГПК, като по този начин съдът превърне мотивите на първоинстанционния съд в свои. Тази възможност обаче не освобождава въззивният съд от задължението да изложи и свои мотиви по съществото на спора, като обоснове извършеното препращане към мотивите на първоинстанционното решение, а също така и от задължението да изложи собствени мотиви по направените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, а също така и по наведените от страните във въззивното производство твърдения и доводи. В раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г. изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания относно съдържанието на мотивите са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 г. и в ППВС № 1/10.11.1985 г. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща 10 Актът е постановен на 19.08.2024 дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право и въз основа на тях приеме за установени или не спорните по делото факти. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от 11 Актът е постановен на 19.08.2024 ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Тези правила са общи и намират приложение както за първата, така и за въззивната инстанция. С оглед на това, не се установява твърдяното от касатора противоречие между въззивното решение на Окръжен съд Русе и посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК съдебна практика на ВКС, което да послужи като основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „ТИМ-ЕР“ ЕООД гр. Русе е поискало въззивното решение на Окръжен съд Русе да бъде допуснато до касационен контрол, по въпросите по отношение на които касаторът счита, че е налице установеното в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за това, а именно: за това при липса на доказателствен стандарт в българското законодателство, конкретизиран към всяка държавна дейност, при постановяване на въззивното решение следва ли да се прилагат принципите на правото на ЕС и без да бъде направено изрично искане от страните по делото?; за това следва ли в решението на въззивният съд, а и на всеки друг съд, пред който се разглежда делото, преценката за несъответствието в принципите на ЕС по договорите, по които Република България е страна да са част от задължителното съдържание на съдебния акт?, както и за това представлява ли публичен интерес прилагането на принципите на ЕС, като императивни норми при постановяване на съдебния акт? Третият от въпросите е поставен във връзка с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е 12 Актът е постановен на 19.08.2024 въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. Във връзка с това и доколкото императивните норми са установени и се прилагат в публичен (обществен интерес) се иска отговор на въпроса дали прилагането на принципите на ЕС имат същия характер като този на императивни норми. Тъй като принципите на правото не представляват правни норми сами по себе си, а намират приложение при тълкуването, то въпросът е свързан с тълкуването на правото на ЕС. Затова винаги когато разглеждания в съдебното производство спор е свързан с правото на ЕС и се изисква прилагането, съответно тълкуването на правото на общността, принципите на правото на ЕС намират приложение. Дали същите могат да бъдат прилагани от въззивната инстанция и без да е направено оплакване (искане) за това във въззивната жалба ще зависи от това каква е нормата, към която те се отнасят. Дори и да се касае до норма от вътрешното право, то ако тя е императивна и за прилагането й въззивният съд следи служебно, то той ще трябва да направи това и по отношение на принципите на ЕС. В другия случай, когато нормата е диспозитивна, то въззивният съд ще следи за спазването й, съответно за принципите на ЕС, само при наличието на оплакване във въззивната жалба в тази насока. В конкретния случай обаче този въпрос не е стоял за разрешаване пред състава на Апелативен съд Велико Търново, той като спорът касае нарушение на общностна норма, който е пренесен за разглеждане от първата пред въззивната инстанция, което изисква проверка за относимите към тълкуването на тази норма принципи на ЕС. Затова този въпросът дали трябва да се произнася служебно или не по прилагането на принципите на ЕС не е бил разглеждан от въззивния съд и не е обусловил изводите му в обжалваното решение. Вторият от въпроси също не обосновава допускането на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново до касационен контрол. В мотивите към решението си всеки съд е длъжен да изложи преценката си кои факти, твърдения и възражения на страните по делото намира за доказани и защо, като посочи въз основа на какви доказателства е направил това. Задължение на съда е да установи приложимото за спора право и да приложи 13 Актът е постановен на 19.08.2024 последиците от същото с оглед на конкретно установената фактическа обстановка. Цялата тази дейност на съда трябва да намери отражение в мотивите към решението на съда, които освен средство за уведомяване на страните за това какво е приел съда по спора са и средството чрез което е възможна инстанционната проверка на решението. Затова винаги когато спора изисква извършването на преценка на съответствието на несъответствието на приложимото национално право с нормите и принципите на правото на ЕС следва да намери отражение в мотивите към решението. В конкретния случай въззивният съдебен състав е изложил съображения защо счита, чене е налице нарушение на правото на ЕС, с което посочените изисквания са изпълнение и така поставения въпрос не обосновава допускането на въззивното решение до касационен контрол. Това се отнася и до първия от посочените въпроси тъй като издирването на приложимото за съответния спор право и неговото приложение е задължение на съда, а не на страните. Затова съдът е длъжен да издири и приложи съответното право и без нарочно искане от страните за това, при което не е обвързан от тяхната преценка за това кое е правото. Това се отнася и за случаите когато приложимото право включва норми от правото на ЕС и принципи на същото. Въззивният съд не е процедирал в противоречие на това, поради което и въпросът не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 153/09.08.2023 година на Апелативен съд Велико Търново, втори граждански състав, постановено по гр. д. № 34/2023 година, по подадената против него от „ТИМ-ЕР“ ЕООД гр. Русе, касационна жалба с вх. № 4778/15.09.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение