Определение № 2288 от 29.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 250/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Скайблу Венчърс“ КДА със седалище и адрес на управление в [населено място] - чрез адв. Х. Н., против решение № 459 от 14.08.2025 г., постановено по в. т. д. № 57/2025 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 1121 от 07.08.2024 г. по т. д. № 1625/2023 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Скайблу Венчърс“ КДА срещу „Интер Сървис“ ЕООД искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД - за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 29.10.2020 г., и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД - за заплащане на неустойка в размер на 17 199.89 лв. (с равностойност 8 794.16 евро), уговорена в чл. 13, ал. 1 от предварителния договор. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и за уважаване на предявените искове. Касаторът поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по всички въведени с въззивната му жалба оплаквания, конкретно - за неправилно тълкуване от първоинстанционния съд на разясненията в Тълкувателно решение № 4/2020 г. по тълк. д. № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС относно възможността за разваляне на предварителен договор от продавача в хода на производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че за ответника - продавач е съществувала възможност да упражни правото да развали предварителния договор в хода на заведеното от купувача исково производство по чл. 19, ал. 3 ЗЗД; че в нарушение на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не е изложил собствени мотиви по спорните в процеса въпроси, а е препратил към мотивите на първоинстанционното решение като е взаимствал част от тях; че въззивният съд е тълкувал погрешно клаузите в предварителния договор и в нарушение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД е достигнал до неправилни изводи относно вложената в съдържанието им действителна обща воля на страните; че в резултат на необсъждане на част от доказателствата и незадълбочено обсъждане на други доказателства въззивният съд е достигнал до необоснован и незаконосъобразен извод, че поради неявяване на купувача за сключване на окончателен договор на определените дати в изпратени от продавача покани (част от които след завеждане на делото) за ответника - продавач е възникнало право по чл. 87, ал. 2 ЗЗД да развали предварителния договор и че това право е упражнено надлежно; че въззивният съд неправилно е отхвърлил иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД въпреки доказването на предпоставките по чл. 13, ал. 1 от предварителния договор за присъждане на претендираната неустойка. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като значими за изхода на делото са посочени следните въпроси: „ 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях; 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви при постановяване на решението или е достатъчно да препрати към мотивната част на решението на предходната съдебна инстанция; 3. Длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните по договора съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД при зачитане на изявление за развалянето му; 4. Длъжен ли е въззивният съд да зачете договорната воля на страните за реда и предпоставките, при които настъпва развалянето на договора, щом изрично са уговорили отклонение от правилото на чл. 87 ЗЗД; 5. Правото да развали договора предоставено ли е на неизправната страна в правоотношението, ако страните предварително са установили условията, при сбъдване на които само изправната страна може да поиска обявяването му за окончателен“. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - задължителна и казуална, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 17/04.06.2021 г. по гр. д. № 2145/2020 г. на I г. о., решение № 181/12.07.2016 г. по гр. д № 360/2016 г. на IV г. о., решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на I т. о. (по първия и втория въпроси), Тълкувателно решение № 4/2020 г. по тълк. д. № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 67/30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на II т. о., решение № 137/25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на II т. о., решение № 134/25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на III г. о., решение № 251/07.01.2013 г. по т. д. № 1002/2011 г. на II т. о., решение № 31/13.11.2009 г. по т. д. № 661/2008 г. на II т. о., решение № 47/31.03.2011 г. по т. д. № 706/2010 г. на II т. о. (по третия, четвъртия и петия въпроси). С молба вх. № 4689/09.03.2026 г. касаторът е представил допълнително изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което не следва да се съобразява при произнасянето по предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като е депозирано извън срока по чл. 283 ГПК, без да са давани указания от съда за допълване на първоначалното изложение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Интер Сървис“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез адв. Г. М., в който са изложени съображения за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски за производството пред касационната инстанция. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Скайблу Венчърс“ КДА срещу „Интер Сървис“ ЕООД обективно съединени искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД, Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е достигнал до извод, съвпадащ с крайните решаващи изводи на първоинстанционния съд - че сключеният между страните предварителен договор за продажба на недвижим имот е развален надлежно от ответника - продавач, поради което не може да бъде обявен за окончателен по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, и че не са налице уговорените в чл. 13, ал. 1 от договора предпоставки за заплащане на неустойка за забавено изпълнение на поети от ответника договорни задължения. Въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение и е възприел съдържащите се в тях фактически констатации на първата инстанция, по които не е имало спор между страните във въззивното производство, а именно: На 29.10.2020 г. е сключен предварителен договор за продажба и строителство на недвижим имот, с който ответникът „Интер Сървис“ ООД е поел задължения да построи и да продаде с окончателен договор на ищеца „Скайблу Венчърс“ КДА апартамент № 150 в комплекс „Аркадия“, Манастирски ливади, [населено място], подробно индивидуализиран в договора, заедно с прилежащото му паркомясто, срещу заплащане на цена в размер на 125 272 евро. В договора е уговорено, че цената следва да бъде платена на части по следния начин: 1 000 евро - преди сключване на предварителния договор, 24 054.60 евро - в срок от 25 работни дни след сключване на договора, 100 218.40 евро - след въвеждане на сградата в експлоатация, но не по-късно от деня на изповядване на сделката, а в случай на плащане с банков кредит - не по-късно от 14 дни след сключване на сделката. Продавачът се е задължил да прехвърли имота без тежести и да заличи до датата на прехвърляне на собствеността съществуващите тежести, ако има такива /чл. 1, ал. 3/; да прехвърли правото на собственост върху имота по предвидения в закона ред на купувача (или на посочено от него трето лице) в срок до 45 дни от датата на въвеждане на сградата в експлоатация (14.06.2022 г.), в деня на окончателното плащане на продажната цена, при нотариус Е. П. или при друг нотариус, избран от страните /чл. 4, ал. 1/. В чл. 13, ал. 1 на договора е уговорено, че ако продавачът просрочи с повече от три месеца срока за завършване на строителството след изтичане на този срок дължи на купувача неустойка в размер на 0.1% от стойността на платената до този момент сума за всеки ден на просрочие, но не повече от 10 % от договорената в чл. 7, ал. 1 продажна цена. Постигнато е съгласие, че при пристъпване към разваляне на договора продавачът е длъжен да отправи до купувача 7-дневно писмено предизвестие, като при неизпълнение в срока на предизвестието договорът ще се счита развален /чл. 14, ал. 3/. Ищецът е изпълнил задълженията си за заплащане на първоначалната вноска от 20 % от общата сума по предварителния договор, но ответникът е забавил изпълнението на задължението за построяване и въвеждане на сградата в експлоатация до 01.06.2023 г., от която дата е започнал да тече 45-дневният срок за сключване на окончателен договор за продажба на имота. Срокът е изтекъл на 16.07.2023 г. и от 17.07.2023 г. ответникът е изпаднал в забава по отношение на задължението за сключване на окончателния договор. В предварителния договор не са определени конкретна дата и час за изповядване на сделката, поради което е било необходимо отправяне на допълнително изрично изявление (покана) до купувача за прехвърляне на собствеността. По делото не е имало спор, че на 01.08.2023 г. ответникът е отправил покана до ищеца да се яви на определена в поканата дата и час при посочен нотариус за сключване на окончателен договор за продажба на имота. Предвид обстоятелството, че към 01.08.2023 г. ответникът не е бил изпълнил поетото с предварителния договор задължение да прехвърли имота на ищеца - купувач чист от тежести, въззивният съд не е придал на тази покана правното значение на факт, релевантнен за основателността на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Ипотеката е заличена на 09.08.2023 г. и препращайки по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е приел, че независимо от допуснатата забава в строителството и въвеждането на сградата в експлоатация, след 09.08.2023 т. ответникът е имал готовност да изпълни задължението си към ищеца за прехвърляне на собствеността върху имота чрез сключване на окончателен договор за продажба и е демонстрирал воля за това. Като доказателства за желанието и за готовността на ответника да прехвърли собствеността са преценени отправените до ищеца - купувач покани за явяване пред нотариус за сключване на окончателен договор за продажба на датите 30.08.2023 г., 04.10.2023 г., 12.10.2023 г. и 20.10.2023 г. (с погрешно посочена от въззивния съд година 2024, вместо 2023). От представените по делото констативни протоколи, съставени от нотариус на определените в поканите дати, е установено, че въпреки представянето от продавача на всички необходими за изповядване на продажбената сделка документи, явилият се при нотариус на определената в първата покана дата - 30.08.2023 г., предхождаща датата на предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД - 31.08.2023 г., представител на ищеца е отказал да сключи окончателен договор по съображения, че очаква от продавача „документи относно сделката“, без да ги конкретизира, а на посочените в последващите покани дати ищецът не е изпратил свой представител при нотариуса. С електронно писмо от 12.10.2023 г., чието получаване е оспорено несвоевременно с въззивната жалба, ответникът е поканил ищеца в 7-дневен срок да заплати остатъка от цената по предварителния договор или в случай, че ще заплати цената със средства от банков кредит, да представи писмо с ангажимент от кредитиращата банка, и на 20.10.2023 г. да се яви при нотариус за прехвърляне на собствеността върху имота по нотариален ред. В писмото е обективирано и предупреждение, че при неявяване пред нотариуса или в случай на явяване, без да е платена цената или да е заявена готовност за поемане на ангажимент за плащането й от банка, договорът ще се счита за развален. С констативен протокол от 20.10.2023 г. посоченият в писмото от 12.10.2023 г. нотариус е удостоверил, че на 20.10.2023 г. в кантората му се е явил само представител на дружеството - продавач, който е потвърдил готовността си за сключване на окончателен договор за продажба и е разполагал с всички необходими за сделката документи, но ищецът - купувач не е изпратил свой представител, което е осуетило подписването на договор. След съвкупна преценка на установените въз основа на доказателствата факти, релевантни за разрешаване на правния спор, въззивният съд е направил извод, че в съответствие с клаузите на чл. 15 вр. чл. 14 и чл. 5, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 1 от предварителния договор с изпратеното на 12.10.2023 г. електронно писмо ответникът е упражнил надлежно правото си да развали договора, след като е поканил ищеца и му е предоставил срок да заплати остатъка от продажната цена (80 %), респ. да представи доказателства за осигуряване на средства за заплащането й, и да се яви на 20.10.2023 г. при нотариус за сключване на окончателен договор за продажба с предупреждение, че при неизпълнение на посочените задължения ще счита предварителния договор за развален; Поради продължилото към 20.10.2023 г. бездействие на ищеца да заплати/осигури покритие на остатъка от дължимата цена в размер на 100 218.40 евро и да се яви при нотариус А. П. за изповядване на продажбата предварителният договор е развален на основание чл. 87, ал. 2 (погрешно посочена от въззивния съд като ал. 3) ЗЗД по причина, за която ищецът отговаря. Доводът на ищеца, че след като на 31.08.2023 г. е предявил иск по чл. 19, ал. 3 ГПК, предварителният договор не може да бъде развален по съдебен ред, е преценен от въззивния съд като неоснователен с оглед разрешението в Тълкувателно решение № 4/2020 по тълк. д. № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което при виновно неизпълнение от страна на купувача по предварителния договор продавачът може да развали договора, като правото на разваляне може да бъде упражнено както преди предявяване на иска, така и в хода на процеса. За недоказано въззивният съд е счел твърдението на ищеца, че отказът да се яви при нотариус и да сключи окончателен договор се дължи на поведението на ответника, който е искал заплащане на по-висока от уговорената в предварителния договор цена. Акцентирайки върху съдържанието на отправените писмени покани, с всяка от които ответникът е претендирал заплащане на остатъка от цената в размера, уговорен в предварителния договор, въззивният съд е споделил преценката на първоинстанционния съд, че поканите опровергават твърдението на ищеца и че показанията на ангажираните от същия свидетели Х. Х. и Г. А. за отправяни от ответника искания за сключване на окончателен договор след заплащане на по-висока от първоначално уговорената цена не следва да бъдат кредитирани. В зависимост от извода за надлежно разваляне на предварителния договор въззивният съд е заключил, че разваленият договор не може да бъде източник на потестативно право за ищеца - купувач по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и по тази причина искът с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД подлежи на отхвърляне. По съображения, че предварителният договор не е за продължително или за периодично изпълнение, въззивният съд се е позовал на Тълкувателно решение № 7/2013 по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС и е отрекъл правото на ищеца да получи претендираната с иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойка, уговорена за обезпечаване на вредите от забавено изпълнение на задълженията на ответника по предварителния договор, а не за вреди от развалянето на договора. Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не е налице поддържаното от дружеството - касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаят само произнасянето на въззивния съд по иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В изложението не са посочени въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към даденото от въззивния съд разрешение на спора по осъдителния иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, което е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Първите два въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са зададени във връзка с оплакванията в касационната жалба, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не е изложил собствени мотиви по съществото на спора, а е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, без да обсъди в съвкупност доказателствата и всички релевантни за спора факти и без да се произнесе по всички оплаквания и доводи на обжалващата страна. Поставените въпроси са значими за делото, но не са обуславящи за неговия изход по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. В подадената от касатора - ищец въззивна жалба са направени следните оплаквания: Неправилност на извода („констатацията“) на първоинстанционния съд, че образуването на исков процес по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е пречка за разваляне на предварителния договор в хода на процеса, ако е налице неизпълнение на задълженията на насрещната страна по него; Неправилно разпределение на доказателствената тежест в доклада на първоинстанционния съд поради вменяване в тежест на ищеца да доказва твърденията си, че е канил ответника за сключване на окончателен договор и че го е уведомявал относно начина, по който ще бъде платена продажната цена (с лични средства или чрез финансиране от банка); „Неоснователност на схващането на съда“ за местоизпълнение на задълженията на страните и погрешни изводи относно правото на ответника да развали предварителния договор поради неизпълнение на задълженията на ищеца - купувач да се яви при нотариус за изповядване на продажбата и да плати остатъка от цената при наличие на предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и вписана искова молба. Извън посочените оплаквания, жалбата съдържа анализ на факти и доказателства, хронологично изложение на развитието на отношенията между страните, твърдения за виновна забава на ответника - продавач да построи сградата и да прехвърли собствеността върху обектите, предмет на предварителния договор, и за негови недобросъвестни действия, възпрепятствали сключването на окончателен договор, в т. ч. предявяване на искания за индексиране/увеличение на първоначално уговорената продажна цена, твърдения за отправяни от ищеца покани за сключване на окончателен договор, които неоснователно не са приети от ответника. С жалбата са оспорени част от доказателствата (констативни протоколи, съставени от нотариус) и факта на получаване на електронното писмо от 12.10.2023 г. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на потвърденото първоинстанционно решение, но независимо от препращането е извършил самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото и е формирал свои собствени фактически и правни изводи, отразени в мотивите към решението, при съобразяване на произтичащото от чл. 269 ГПК ограничение на пределите на въззивна проверка. От мотивите към решението е видно, че въззивният съд е отговорил на поддържаното във въззивната жалба оплакване за отсъствие на правна възможност предварителният договор да бъде развален от продавача след предявяване на конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от купувача, като е приел същото за неоснователно. Преценката за неоснователност на оплакването е мотивирана с разрешението, възприето в Тълкувателно решение № 4/2020 г. от 09.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС, че при виновно неизпълнение от страна на купувача по предварителния договор за продавача се поражда право да развали договора и след като той не е упражнил това право с изявление до купувача преди предявяването на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД или в хода на производството, то и за двете страни е налице интерес от запазване на облигационната връзка и осъществяването на крайния резултат, към който тя е насочена - сключване на окончателен договор. Предвид приетия за доказан по делото факт, че още преди да бъде предявен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД ответникът - продавач е имал готовност да прехвърли правото на собственост върху уговорения в предварителния договор имот и е поканил ищеца - купувач да се яви на определена дата при посочен нотариус за сключване на окончателен договор за продажба, но ответникът неоснователно е отказал да сключи договор и не е заплатил остатъка от продажната цена, въззивният съд се е произнесъл, че за ответника е възникнало потестативното право да развали договора и че съобразно постановките в цитираното тълкувателно решение това право е могло да бъде упражнено и в хода на процеса. При формиране на изводите си въззивният съд е отчел обстоятелствата, че ответникът е продължил да кани ищеца да му заплати остатъка от цената и да се яви за изповядване на продажбата по нотариален ред и след предявяване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, но преди да му бъде връчен препис от исковата молба, като по причина на продължаващо бездействие и на неоснователен отказ от страна на ищеца за сключване на окончателен договор е упражнил потестативното си право да развали договора чрез отправяне на писмено изявление. Предупреждението, че договорът ще бъде развален в случай на неплащане на остатъка от цената и неявяване при нотариус за сключване на окончателен договор в срок до 20.10.2023 г., е отправено преди ответникът да получи препис от исковата молба, а с отговора на молбата той е противопоставил възражение за разваляне на договора, поради което въззивният съд не е намерил за необходимо да обсъжда довода във въззивната жалба, че изявлението за разваляне е последващо спрямо вписването на исковата молба. В тази връзка следва да се отбележи, че в тълкувателното решение по тълк. д. № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС възможността за разваляне на предварителния договор в хода на исковия процес по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е поставена в зависимост от вписването на исковата молба, с която е предявен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, и необсъждането на посочения довод не се е отразило на крайния изход от въззивното производство. В мотивите към решението въззивният съд е обсъдил и твърденията на ищеца - жалбоподател за недобросъвестно поведение на ответника, изразяващо се в изявяване на претенции за заплащане на по-висока от първоначално уговорената в предварителния договор цена, като след самостоятелна преценка на писмените доказателства и на свидетелските показания, чиято доказателствена стойност е отрекъл, е направил извод за тяхната недоказаност. От доказателствата по делото въззивният съд не е установил ищецът да е отправял покани до ответника за сключване на окончателен договор за продажба и съответно ответникът да е отказал да приеме поканите, поради което не е излагал съображения във връзка с поддържаните в този смисъл твърдения и доводи в жалбата. Оспорването на писмени доказателства и на факта на получаване на електронното писмо (изявление) от 12.10.2023 г. не е игнорирано от въззивния съд, а е преценено като преклудирано с произтичащите от преклузията правни последици. Произнасянето в мотивите към обжалваното решение обхваща всички оплаквания, доводи и твърдения в подадената от касатора въззивна жалба, което изключва възможността решението да бъде допуснато до касационно обжалване по формулираните в т. 1 и т. 2 от изложението въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Необсъждането на аргументите за преждевременно разваляне на предварителния договор от ответника и за неспазване на уговорения в предварителния договор ред за разваляне, развити от процесуалния представител на ищеца (настоящ касатор) едва в представената след приключване на устните състезания писмена защита, не може да се разглежда като отклонение от константната практика на Върховния касационен съд по въпросите за правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора при действието на чл. 269 ГПК. Формулираните в т. 3, т.4 и т. 5 на изложението въпроси не удовлетворяват изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд за неоснователност на иска с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Въззивната жалба, с която е бил сезиран въззивният съд, не съдържа оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на чл. 20 ЗЗД при тълкуване на уговорките в предварителния договор относно предпоставките и реда за разваляне на договора и за незачитане на волята на страните развалянето на договора да се осъществи в отклонение от правилото на чл. 87 ЗЗД. В рамките на сезиране с въззивната жалба въззивният съд е приел, че ищецът - купувач неоснователно е отказал да сключи окончателен договор след получаване на отправените от ответника - продавач покани, предхождащи връчването на препис от исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, поради което и с оглед неизпълнение на задължението му да заплати остатъка от продажната цена за ответника е възникнало потестативното право да развали предварителния договор. Произнасяйки се по жалбата, въззивният съд е направил извод, че правото на ответника да развали предварителния договор е упражнено надлежно в съответствие с клаузите в договора, като правилността на този извод не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Доводите за необходимост от тълкуване на договорните клаузи, с които са уговорени предпоставките и реда за разваляне на договора, са развити след приключване на устните състезания пред въззивната инстанция в представените от процесуалния представител на касатора писмени бележки и с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд не ги е обсъждал при произнасянето по правилността на обжалваното пред него решение. Отсъствието на формирани решаващи правни изводи по поставените от касатора въпроси препятства възможността въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по същите въпроси и е безпредметно да се обсъжда цитираната в изложението практика на ВКС, с която е обоснована специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнителна предпоставка. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София решение по в. т. д. № 57/2025 г. Поради недопускане на касационно обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените в производството по чл. 288 ГПК разноски в размер на 2 045.17 евро (равностойност на 4 000 лв.) - заплатено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 14.12.2025 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,