Определение № 5342 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 941/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. П. В., подадена чрез процесуален представител адв. З. Н. против решение № 188/02.11.2023г., постановено по в.гр.д. № 348/2023г. по описа на Апелативен съд – Варна. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 119/11.07.2023г., постановено по гр.д. № 106/2023г. на Окръжен съд – Разград и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 336, ал. 1 от ГПК вр. чл. 5, ал. 1 от ЗЛС Д. Г. В. с ЕГН [ЕГН] е поставен под ограничено запрещение по предявения от съпругата му Р. П. В. с ЕГН [ЕГН] иск. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно въззивният съд е пренебрегнал законовите критерии при оценка степента на тежест на състоянието на ответника за сметка на избирателен подход и преценка на способността на лицето за формиране на воля и направляване на действия за постигане на целите за задоволяване на лични нужди и защита на собствените интереси. В тази връзка съдът не е приложил цялостен подход в оценката на състоянието на ответника. Сочи необоснованост на фактическите изводи в този контекст, доколкото по делото не са събрани доказателства за степента на задоволяване на нуждите и защита на интересите на лицето. В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на жалбата от ответника по касация Д. Г. В. и от Прокуратура на Република България. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд, за да постанови решението си е приел за установени следните факти: страните по делото са съпрузи и между тях е висящ съдебен процес за развод по гр.д. № 2119/2022г. по описа на РС-Разград, инициирано от ответника. От приета по делото медицинска документация приел за установено по делото, че след претърпяно през 2012г. ПТП ответникът получил „комоцио церебри“ /мозъчно сътресение/, започнал да проявява паметови нарушения и моменти на дезориентация; през м. май 2013г. ответникът бил диагностициран с основна диагноза „други увреждания на триочния нерв и придружаващи заболявания“ и усложнения „невралгия след херпес зостер“ с персистиращи оплаквания от изтръпване и болки в лява супраорбитална област, дилатирана лява зеница и мозъчносъдова болест, неуточнена; на 23.09.2015г. е констатирана лека форма на деменция, а на 04.12.2015г. му е поставена основна диагноза преходна церебрална исхемична атака, неуточнена. Вследствие на диагностика със скенер е установена корова атрофия на мозъка на ответника. В снети анамнези и проведени изследвания е описано, че ответникът е променил поведението си – често забравял и на моменти се обърквал, но в други бил съвсем „на себе си“ /2017г./; започнал да събира вещи от контейнери за отпадъци и свои познати, които складирал в дома си; отказвал да се вслушва в съветите на близките си и да спре да шофира, проявявайки безкритично отношение към състоянието си. Установен бил лек дементен синдром с нарушения във вниманието и припомнянето, запазена ориентация за време, място, изразена фронтална дисфункция, тежки нарушения в екзекутивните процеси, нарушения на висши психични функции с данни за афазия, снижена вербална флуентност, аномия, личностови промени от типа на импулсивност, емоционална лабилност и емоционално несъответствие. С експертно решение № 2059/15.10.2018г. на ТЕЛК – Разград е установено, че Д. Г. В. страда от „смесена корова и подкорова съдова деменция“, поради което му е определена пожизнена степен на увреждане 75%. В края на м. октомври 2019г. В. претърпял кратък епизод, в продължение на четири поредни дни, през който е бил неадекватен, неконтактен и с трудно разбираем говор. От заключение на приета по делото съдебно-психиатрична експертиза приел за установено, че в резултат на преживяна черепно-мозъчна травма, няколко мозъчни инцидента и съпътстващи хронични соматични страдания с голяма давност, интелектуално-мнестичните функции на ответника през последните години прогресивно се влошили. Още през 2012г. при проведено изследване с ядрено-магнитен резонанс е регистрирана значителна корова атрофия. През 2015г., поредното такова изследване е със заключение „данни за значителна корова атрофия“. Проведените прегледи от психиатри потвърждават наличието на смесена корова и подкорова съдова деменция, а психологично изследване от 24.02.2023г. регистрира значителен спад на интелектуалния коефициент на освидетелстваното лице /2018г. – 69, а към 2023г. – 35.7/. Вещото лице е посочило, че задълбочаващите се през последните години когнитивни нарушения в съчетание с изразената тежка атеросклеротична промяна на личността, изразяваща се в неправилно, често нелепо поведение, нарушена ориентация, неточност на съжденията, снижена критичност, емоционално-волеви разстройства, са нарушили годността му за адекватно преживяване за себе си и за своето отношение към близките и света. Всичко това прави В. напълно неспособен да се грижи за своите работи и да защитава интересите си на този етап. В обясненията си вещото лице е посочило, че атеросклеротичната деменция по правило протича прогресивно. Медикаментите, които се предписват имат за цел да спрат задълбочаващия се характер на деменцията и да задържат личностните промени на съответното ниво на развитие на заболяването. Изнесено е, че подобрение в психичното състояние на ответника не се очаква, поради което решението на ТЕЛК е за пожизнено пенсиониране. При два проведени прегледа от страна на вещото лице, освидетелстваният не знаел какви медикаменти приема и на колко е години. От извършените разпити на ответника от първоинстанционния съд и личните впечатления, придобити непосредствено от него, въззивният съд установил, че ответникът е ориентиран относно своята личност, и за тези на близките си – посочил имената си и тези на съпругата и децата си, включително разпознал без никакви проблеми съпругата си в открито съдебно заседание. Посочил точно датата и мястото на своето раждане. Неправилно изчислил възрастта си. Наясно бил кой е постоянният му адрес. Неориентиран бил относно предмета на настоящото производство – заявил, че се явява за бракоразводно дело. Изразил отрицателна оценка за съпругата си. Некритичен е към здравословното си състояние. Неориентиран бил относно лекарствата, които приема. Не посочил конкретен размер на доходите си, но съзнавал, че получава пенсия. Заявил, че получава същата на каса. Споделил, че закупува храна за домакинството си; че е „изолирал“ близките си и поради тази причина няма течаща вода в дома му. Пред ОС – Разград е посочил, че когато приключи бракоразводното дело ще възстанови водоподаването, а пред въззивната – че няма вода от 40 години, тъй като го „изкарали“, че имал задължения към „водното…“. Ответникът е със съзнание за конфликт със свидетеля и негов съсед Т., но същият бил породен от поведението на неговата съпруга. Пред АпС-Варна посочил, че съседите му сигнализирали органите на МВР с цел да му бъдат съставени актове за установяване на административни нарушения, но вместо това полицаите съставили протоколи, че жена му е алкохоличка, напивала се и не знаела какво прави, спяла през деня. Заедно със съпругата си чистел много входове. Отрекъл да събира боклуци, а вместо това ползвал празни туби, за да пренася вода до жилището си. Признал, че е участвал в автотранспортно произшествие, като не бил в състояние да посочи точния му момент на реализиране. Отрекъл да е извършвал посегателство спрямо съпругата си. Заявил, че ще изхвърли боклуците си след решението на съда. При тези факти, от правна страна въззивният съд приел за установен по безспорен начин наличието на медицинския критерий – наличието на психично заболяване у ответника с диагноза: “смесена корова и подкорова съдова деменция“, която е с ход към глобарен тип. Подчертал, че заболяването е разстройство на психиката на поначало нормално развити умствено лица, диагностицирано след 2015г. и е предхождано от неврологично страдание – черепно-мозъчна травма, обусловило интелектуално снижение и изразена личностова промяна у ответника. Започнал е необратим процес на разрушаване на фасадата и ядрото на личността, при което липсва критично отношение от страна на болния към заболяването. Мисловната дейност е сведена до конкретни ситуативни решения. Мотивирал, че заболяването на ответника е нарушило в известна степен годността му за адекватно преживяване на себе си и своето отношение към близките и света, както и способността му за самостоятелен бит, тъй като е ограничило /но не и напълно изключило/ способността му да извършва съзнателни действия и да насочва волята си. Изтъкнал в същото време, че сама по себе си душевната болест не прави лицето недееспособно, а невъзможността на лицето да се грижи за своите работи следва да е по причина болестното му състояние. Въз основа на съвкупна оценка на събраните по делото писмени, гласни и експертни доказателства и добити непосредствени впечатления от лицето, обосновал, че в случая ответникът е ориентиран относно собствената си личност и своите близки, но при дефицит относно реалната преценка за допустимите и недопустимите действия, свързани със защита на неговите права и интереси; среща затруднения с пресмятането, но това към настоящия момент не възпрепятства съществено ежедневното му функциониране при закупуване на храна, възможността му да получава своите доходи от пенсия и полагане на елементарен труд; същият е ориентиран и относно начина за получаване на лекарска помощ чрез наличието на личен лекар. Отчел тези данни като опровергаващи наличието на юридическия критерий за поставяне на ответника под пълно запрещение. Съобразил в същото време, че ответникът е по-лесно манипулируем и безкритичен при предприемането на по-сложни правни действия, обосновавайки, че е налице ограничена /но не напълно липсваща/ способност Д. В. да формира адекватна воля и да управлява действията си за постигане на целите за задоволяване на своите нужди и за защита на лични интереси. В това състояние напълно самостоятелното извършване на разпоредителни действия изтъкнал, че би накърнило неговите права и имуществени интереси, а пълното ограничаване на неговата дееспособност приел за необосновано към настоящия момент. Извел в заключение решаващ извод, че ответникът следва да бъде поставен под ограничено запрещение като израз и на ограничително прилагане на разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от ЗЛС, като способ за подкрепа и съдействие на нуждаещите се лица, в който смисъл е постановил и крайния си акт. Касаторът Р. П. В. обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поставяйки, следните правни въпроси: 1/ Какви са критериите въз основа на които решаващият съд следва да прецени каква е степента на тежест на състоянието на ответника по иск за поставяне под запрещение и въз основа на какви доказателства? 2/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички налични доказателства, да извърши цялостен и обстоен анализ на доказателствата и въз основа на тях да направи своите фактически и правни изводи? 3/ Длъжен ли е съдът да се съобрази с експертното заключение на вещо лице и длъжен ли е да мотивира невъзприемането му? Повдигнатият материалноправен въпрос твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 5 от ППВС № 5/1979г., а процесуалноправните въпроси – с практиката на ВКС, конкретно по гр.д. № 4488/2019г., IV ГО; по гр.д. № 1285/2012г., III ГО; по гр.д. № 479/2021г. на IV ГО и ТР № 1/2013г. на ОСГТК, както и по гр.д. № 378/2011г., I ГО; гр.д. № 476/2013г., II ТО; гр.д. № 1619/2015г., III ГО и по гр.д. № 1814/2011г., IV ГО. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Първите два въпроса са включени в предмета на делото и са обусловили решаващите правни изводи на инстанцията по същество и изхода на делото, но по тях не е налице специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Третият въпрос не съответства на данните по делото и не е обусловил правните изводи на съда по значим за изхода на делото начин, поради което не отговаря на изискването за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд е възприел заключението на СПЕ, която оценка извършил при условията на чл. 202 от ГПК, поради което не е възникнала необходимост да мотивира отхвърлянето му. Съгласно разясненията дадени с Постановление № 5/79г. от 13.02.1980г. на Пленума на ВС предмет на иска по чл. 5 от ЗЛС е дееспособността на лицето, а основанието – наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на болния от тези страдания да се грижи за своите работи. Двете изисквания трябва да са налице, за да се постанови ограничаване дееспособността или обявяване недееспособността на лицето. Наличието на болест само по себе си не е достатъчно, защото основанието за поставяне под запрещение не е душевната болест или слабоумието сами по себе си, а невъзможността страдащият от такава болест или от слабоумие да се грижи за своите работи. Съдът е този, който ще реши дали ответникът следва да бъде поставен под запрещение и според степента на страданието или слабоумието ще определи какво да бъде запрещението – пълно или ограничено. В производство по чл. 336, ал. 1 от ГПК съдът е длъжен да разпита лично лицето, чието запрещение се иска, както и неговите близки, а вещото лице е компетентно да даде заключение за това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от болестите или слабоумието, които законът има предвид. Експертът определя и степента на страданието, както и с оглед здравословното състояние на лицето може ли фактически да се грижи за своите работи и интереси. Принципът за непосредствеността е важен момент в това производство и израз на защитната функция на съда спрямо цялостната личност на гражданина и съставлява гаранция спрямо недобросъвестни роднини, които от материални интереси и други недобри подбуди искат запрещение на душевно здраво лице. Ето защо само съдът въз основа на комплексна преценка на доказателствата по делото е компетентен да реши дали лицето следва да бъде поставено под запрещение и какво да бъде то с оглед изискванията на закона. Съгласно чл. 202 от ГПК съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и другите доказателства. В съдебната практика е изяснено съдържанието на понятието „невъзможност страдащият от душевна болест или от слабоумие да се грижи за своите работи“. Прието е, че за да може да се грижи за своите работи, лицето следва да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението си с тях, да се ориентира в социалната среда и да може да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях. Грижата за своите работи включва и отношението към обществото и съобразяване с установеният в него ред, т.е. лицето следва да се държи нормално. Необходимо е с оглед конкретното му поведение да се преценява дали то може да се грижи за своите работи /решение по гр.д. № 1320/2008г. на ВКС, I ГО/. Във формираната константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК от друга страна, се приема, че съдът е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди заедно и поотделно всички относими доказателства и основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото, както и да обсъди въведените от страните доводи и възражения. В конкретния случай въззивният съд е достигнал до решаващ извод, че ответникът страда от душевна болест, обуславяща невъзможността му да се грижи за своите работи, без обаче да я изключва напълно. За да обоснове преценката си дали с оглед здравословното си състояние лицето може фактически да се грижи за своите работи и интереси, въззивният съд в изпълнение на защитната си функция спрямо цялостната личност на гражданина и при спазване на принципа за непосредственост е разпитал лично лицето. Въз основа на съвкупна оценка на придобитите от него непосредствени впечатления от лицето и от разпита на неговите близки, на събраните по делото писмени медицински доказателства и заключението на СПЕ, както и на събраните гласни доказателства, които обсъдил поотделно и в съвкупност и по вътрешно убеждение достигнал до извод, че ответникът е ориентиран относно собствената си личност и своите близки; състоянието му не възпрепятства съществено ежедневното му функциониране при закупуване на храна, възможността му да получава своите доходи от пенсия и полагане на елементарен труд, но при дефицит относно реалната преценка за допустимите и недопустимите действия, свързани със защита на неговите права и интереси; същият е ориентиран и относно начина за получаване на лекарска помощ чрез наличието на личен лекар. Съобразил в същото време, че ответникът е по-лесно манипулируем и безкритичен при предприемането на по-сложни правни действия, обосновавайки, че способността на Д. В. да формира адекватна воля и да управлява действията си за постигане на целите за задоволяване на своите нужди и за охрана на лични интереси е ограничена, но не напълно липсваща. Въз основа на така установеното приел, че са налице предпоставките за поставяне на лицето под ограничено запрещение, а пълното ограничаване на неговата дееспособност приел за необосновано към настоящия момент. При формиране на крайния си правен извод въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички налични доказателства, да извърши цялостен и обстоен анализ на доказателствата и въз основа на тях да направи своите фактически и правни изводи; анализирал е и е изложил собствени съображения относно наличието на правния критерий, отчитайки, че тази преценка не е в компетенциите на вещото лице по СПЕ; подчертал в тази връзка, че кредитира заключението на СПЕ като изчерпателно, безпристрастно и компетентно дадено. За да обоснове дали лицето може да се грижи за своите работи, отчетен от съда като правен въпрос, зависещ от здравословното му състояние, съдът формирал воля, съобразявайки се с останалите доказателства по делото за поведението на лицето в обществото и в социалната среда, и с личния разпит на лицето от съда, проведен в изпълнение на законното му задължение. При тези мотиви на обжалваното решение не е налице твърдяното противоречие със задължителната практика на ВС, нито противоречие с практиката на ВКС. Решението е в съответствие с постановките на Постановление № 5/79г. от 13.02.1980г. на Пленума на ВС, както и с цитираната от касатора практика на ВКС, част от която не е относима към разглеждания случай. Обосноваността и законосъобразността на изводите на въззивния съд по конкретното дело не са част от предмета на касационното производство в неговата селективна фаза. Във фазата по чл. 288 от ГПК касационната инстанция не може да извършва преценка на доказателства и да променя фактическите изводи на въззивния съд по оплаквания на касатора, които насочват към необоснованост на обжалваното решение. Въз основа на изложеното, съдебният състав приема, че липсват предписаните от закона предпоставки за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е установено друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение