Определение № 3852 от 14.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2640/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ответниците по иска В. Е. К. и Д. И. К., чрез адв. М. П., срещу определение № 24654 от 4. 12. 2025 г. по гр. д. № 13475/2025 г. на Софийски градски съд, ЧЖ – I- Л състав, с което е потвърдено определение № 20144179 от 04. 09. 2025 г. по гр. д. № 9716/2006 г. на Софийския районен съд, 28 състав, в частта, с която е допълнено, на основание чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./, по молба на ответниците В. Е. К. и Д. И. К., разпореждане № 20142032 от 07. 07. 2025 г. по гр. д. № 9716/2006 г. на СРС, 28 състав, в частта за разноските, като е уважено направено от ищците възражение по чл. 64, ал. 4 ГПК /отм./ и в полза на ответниците по иска В. Е. К. и Д. И. К. са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер общо на 900 лв., вместо в размер на 6000 лв. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на частната жалба от А. Л. Б., Л. Л. Б. и П. Л. Б., чрез адв. Е. З., с който се твърди липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, прие следното:

Частната жалба е допустима – подадена е в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е взел предвид, че въззивното производство е било образувано по подадена от ищците А. Л. Б., Л. Л. Б. и П. Л. Б. въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, отхвърлящо предявения от същите против В. Е. К. и Д. И. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС. В срока за отговор ответниците са подали отговор на въззивната жалба на 18. 06. 2025 г. и са представили договор за правна защита и съдействие от 16. 06. 2025 г., фактура и доказателства за банков превод, от които е видно, че за изготвяне и подаване на отговор на въззивната жалба и осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция е договорено и платено адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лв. с ДДС. След подаване на отговора, на 1. 07. 2025 г., ищците са оттеглили подадената въззивна жалба, поради което с разпореждане от 07. 07. 2025 г. е прекратено производството по администриране на въззивната жалба. С подадена молба от 23. 07. 2025 г. ответниците са поискали допълване на разпореждането в частта за разноските чрез присъждане на направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6000 лв. Ищците А. Б., П. Б. и Л. Б. са подали становище, с което са направили възражение по чл. 64, ал. 4 ГПК /отм./ за прекомерност на адвокатското възнаграждение по съображения, че единственото извършено действие от пълномощника на ответниците е подаване на отговор на въззивната жалба. Възражението е намерено за основателно и с постановеното по реда на чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./ определение са присъдени разноски в размер на 900 лв., вместо в поискания размер от 6000 лв.

При тези данни въззивният съд е приел, че на ответниците се дължат разноски, тъй като въззивната жалба им е била връчена и е било налице основание за изготвяне и депозиране на писмен отговор. Доколкото обаче жалбата е била оттеглена още преди изпращане на делото на въззивния съд, въззивно производство въобще не е било образувано и не са осъществени никакви процесуални действия от пълномощника на ответниците, освен подаване на отговор на въззивната жалба, разноските следва да бъдат определени съобразно действителния обем на извършената работа. Претендираният размер от 6000 лв. не съответства на извършените от пълномощника действия, надхвърля обичайния и необходим размер за подобен обем работа. Присъденият размер от 900 лв. е справедлив и отчита минималния обем на извършената правна работа.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Какви са критериите за намаляване на отговорността за разноски на основание чл. 64, ал. 4 ГПК /отм./

2. Следва ли да се присъждат претендираните на основание чл. 78, ал. 4 ГПК от ответниците разноски до пълния размер при условие, че въззивната жалба е била оттеглена и въззивното производство – прекратено.

3. Дали неизлагането на конкретни мотиви относно доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства нарушава изискването за обоснованост и мотивираност на съдебния акт. В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 12 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение.

Вторият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което и с оглед указанията по тълкуването и прилагането на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, не отговаря на изискванията на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. Мотивите към обжалваното въззивно определение не съдържат извод, според който при прекратяване на въззивното производство поради оттегляне на въззивната жалба не се дължат разноските, направени от въззиваемата страна. Обратното – прието е, че прекратяване на производство по администриране на въззивна жалба след връчване на препис от въззивната жалба на насрещната страна и подаване на отговор на въззивната жалба е основание да се ангажира отговорността на въззивника за разноските, направени от въззиваемата страна. Поради изложеното, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по втория въпрос.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението и по първия въпрос, тъй като същият е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, включително и с цитираната от касатора. В същата се приема, че при преценка основателността на възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, съотв. по чл. 64, ал. 4 ГПК /отм./, от значение са фактическата и правна сложност на делото, видът и броят на предявените искове, стойността на защитения интерес, видът и количеството на извършената работа, обичайното ниво на договаряните адвокатски възнаграждения при сходни дела. Въззивният съд е съобразил тези критерии и е взел предвид всички установени по делото факти, относими към възражението по чл. 64, ал. 4 ГПК /отм./ Съобразена е фактическата и правна сложност на извършените от адвоката-пълномощник на ответниците по иска процесуални действия, изразяващи се в подаване на отговор на въззивната жалба, който е базиран на вече изразени пред първоинстанционния съд възражения, доводи, защитни тези, обсъдени доказателства. Съобразен е действителният обем на извършената правна работа, както и обстоятелството, че отговорът е подаден по депозирана бланкетна въззивна жалба. Взети са предвид и обичайните размери на адвокатски възнаграждения, договаряни за подаване на отговор на въззивна жалба срещу първоинстанционно решение, постановено по искове за собственост, основани на един и същ правопораждащ фактически състав.

И третият поставен въпрос е решен в съответствие с посочената от касатора практика на ВКС и на ВС на РБ със задължителен и незадължителен характер. В мотивите към въззивното определение са обсъдени относимите към процесуалноправния спор доводи и възражения на страните. Разгледани са всички обстоятелства, които са от значение за преценка основателността на възражението за прекомерност на направените разноски за адвокатско възнаграждение. Правните изводи не са декларативни, а са обосновани и аргументирани.

Обжалваното определение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се осъществява само в случай на допускане до касационно обжалване на определението. В случая обжалваното определение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, тъй като изводите на въззивния съд съответстват на данните по делото и не противоречат на правилата на формалната логика.

По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване за проверка на правилността му.

Претенцията на ответниците по частната жалба за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, направени в настоящото производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, не следва да се уважава. Съгласно трайната практика на ВКС, не се дължат разноски в производството по определяне дължимостта и размера на разноските по делото. Определението по чл. 248 ГПК не представлява приключващ делото съдебен акт по смисъла на чл. 81 ГПК, а изменя или допълва в частта за разноските приключващия делото съдебен акт. Целта на производството е да се разреши процесуалният спор относно дължимостта на разноските и размера им, поради което не следва да се допуска провеждането му да генерира нови задължения за разноски. Противното разрешение би противоречало на целта на установената в чл. 78 ГПК уредба на отговорността за разноските. В този смисъл е определение № 683 от 21.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5089/2015 г., III г. о., определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр. д. № 3926/2017 г. на ІV г.о., определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на І г.о., определение № 174 от 26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г., III г. о., определение № 218 от 3.08.2020 г. по ч. гр. д. № 872/2020 г. на IV г.о., определение № 232 от 22.05.2019 г. по ч. гр. д. № 1701/2019 г., III г.о., определение № 153 от 3.04.2019 г. по ч. гр. д. № 871/2019 г., ІІІ г.о., определение № 142 от 1.04.2019 г. по ч. гр. д. № 951/2019 г., ІІІ г.о., определение № 393 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2845/2018 г., ІV г.о. и др.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,