Определение № 636 от 05.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2327/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул Инс“ АД против решение № 206/09.07.2025г. по в.т.д № 145/2025г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 144/07 .0 3.2025 г. по гр. д. № 1314/2024 г. на Районен съд - Казанлък. С потвърденото решение е отхвърлен предявения от касатора иск, квалифициран като иск за установяване на престъпно обстоятелство – чл. 124, ал. 5 ГПК, за „ признаване на установено по отношение на С. З. И., че на 09.07.2022г. лицето И. Н. И., при управление на лек автомобил „Пежо“, с рег. [рег.номер на МПС], собственост на А. И., е реализирал ПТП, като водача е отнел владението върху автомобила от собственика му, чрез престъпление по чл. 346, ал. 1 НК„. Касаторът намира, че обжалваното решение е недопустимо, в евентуалност неправилно, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, до степен на очевидна неправилност. Въззивният съд не се е произнесъл по всички доводи на страната във въззивната й жалба, нито мотивирал акта си в съответствие с чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Вместо да констатира допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения / отказ за събиране на своевременно поискани от ищеца доказателства и неоправдано ограничаване, със срок по чл. 158 ГПК, събирането на вече допуснати такива и по начало - непроизнасяне своевременно по доказателствените искания на страните, в съответствие с чл. 140, ал. 1 ГПК; неуважено искане по чл. 63 ГПК; разгледани възражения на ответника, заявени след срока по чл. 131 ГПК; нарушен принцип за равенство на страните в процеса, с неоправдано толериране на ответника, навеждащо на съмнение за пристрастност на съда / и да допусне доказателствата на ищеца, поискани с въззивната жалба, при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК, въззивният съд е отрекъл наличието на съдопроизводствени нарушения и обосновал недоказаност на иска изцяло с неоправдано бездействие на ищеца. Посочва се и липсата на произнасяне, по направеното във въззивната жалба възражение за нередовно призоваване на страната в първоинстанционното производство – не по реда на чл. 50, ал. 5 ГПК, а по общия ред на чл. 38, ал. 1 ГПК. Акцентира се на неправилно неотчетена от съда процесуална невъзможност за своевременно представяне на част от доказателствата / по досъдебното производство, сочени за приобщени към т.д.№ 437/2023г. на ОС – Стара Загора /. Според касатора, в мотивите на въззивното решение липсва и анализ на събраните доказателства. Ответната страна – С. З. И. – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, както поради неудовлетвореност на общия, така и на допълнителния селективни критерии. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Макар да не е коментирана изрично, допустимостта на иска е установима от изявление на ищеца / в производството по т.д.№ 437/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора, протокол от о.з. на 31.07.2024 г. по което е представен във въззивна инстанция, както и в отговора му на исковата молба по същото дело /, че лицето И. И., чиито действия се визират като състав на предстъпление по чл. 346 НК, е починал и следователно наказателно производство срещу същия не може да бъде възбудено. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по предявен, на основание чл. 124, ал. 5 ГПК, иск за установяване на престъпно обстоятелство, първоначално заведен като насрещен, срещу предявен от ответницата С. З. И. против ЗК „Бул Инс „ АД иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за осъждане застрахователя да й изплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на родственик – племенника й Й. А. М., настъпила от ПТП на 09.07.2022г., по вина на водача / И. И. / на застрахован при застрахователното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, лек автомобил / предмет на т.д.№ 437/2023 г. на ОС – Стара Загора /. Насрещният иск е бил отделен за самостоятелно разглеждане в отделно – настоящото - производство. ЗК „Бул Инс„АД обосновава правният си интерес от така предявения установителен иск, с правото си да противопостави на ищцата С. И. основание за отказ да заплати застрахователно обезщетение, съгласно чл. 493, ал. 3 вр. с ал. 2, т. 1, б.“а“ КЗ. Чл. 493, ал. 2, т. 1, б. „а“ КЗ предвижда, че застраховката „Гражданска отговорност„ на автомобилистите покрива и отговорността за вредите по ал. 1 / вкл. неимуществени вреди от настъпила смърт – т. 1 /, причинени от виновния водач, когато не е изрично или мълчаливо упълномощен за управление на превозното средство, при условие, че не е придобил владението върху него чрез кражба, грабеж или престъпление по чл. 346 НК. Съгласно чл. 493, ал. 3 КЗ застрахователят може да откаже да заплати обезщетение за тези от пострадалите лица, за които успее да докаже, че доброволно са се качили в превозното средство и са знаели, че владението върху него е отнето чрез кражба, грабеж или чрез престъпление по чл. 346 НК. В конкретния случай предмет на иска е установяване на престъпление по чл. 346, ал. 1 НК, като се твърди, че водачът на автомобила, причинил ПТП – И. Н. И. и пострадалият в него пътник - Й. М. А., от смъртта на който се претендират търпими от С. И. неимуществени вреди, противозаконно са отнели автомобила от владението на собственика му – А. И. – след което и при управлението му водачът виновно е причинил ПТП. В нарочна молба по уточняване на правния си интерес от предявяване на иска, ищецът сочи, че не е образувано досъдебно производство за това престъпление, а след предявяване на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ от С. З. И. / предмет на т.д.№ 437/2023 г. на Окръжен съд – Стара Загора / съдът по същия не е спрял производството, на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, съответно не е сезирал прокуратурата с данните за престъпление по чл. 346, ал. 1 НК. Първоинстанционният съд е отхвърлил така предявения от ЗД „Бул Инс“ АД установителен иск, разглеждайки го по същество и приемайки, че е недоказан. Мотивите описват процесуалните действия на страните и съда, в обосноваване на извод за предоставена на ищеца възможност, вкл. въз основа на надлежно дадени му указания, да ангажира доказателства,, което не е сторил, част от които допуснати, но останали несъбрани поради собственото му бездействие. Така съдът е допуснал изискването на преписка по ДП № 384-ЗМ-993/2022г. по описа на РУ – Казанлък, пр. пр. № 3461/2022 г. по описа на Окръжна прокуратура – Стара Загора, с нарочни указания до страната, при невъзможност да бъде представена / като приложена към гр.д.№ 437/2023 г. на ОС – Стара Загора / страната да представи заверени копия от материалите по същата, които иска да бъдат приложени по делото, със съответно указан срок за това. Допуснат е разпит на свидетел, при режим на призоваване - лицето И. Ш. / установено да е регистриран собственик на автомобила, с който е причинено ПТП на 09.07.2022г., считано от 23.07.2021г. /, заличен, поради неплатен от ищеца депозит за призоваването му. Приел е, че ищецът е бил редовно призован за датата на първото съдебно заседание, с оглед на което е бил длъжен сам да следи за насрочването на последващите, както и за извършените в тях процесуални действия от другата страна и съда, вкл. за дадени му указания, когато не е участвал с процесуален представител. Във въззивната си жалба ЗД „Бул Инс“ АД излага твърдения и навежда доводи, сходни по съдържание с тези в касационната жалба, като намира решението на съда за недопустимо, в евентуалност - неправилно. Според него: нито едно от съобщенията по делото не е било връчено по надлежния ред – по чл. 50, ал. 5 ГПК, на електронния адрес на страна; съдът не е отчел липсата на достъп до ЕПЕП, за своевременно запознаване с указанията на съда / досежно разпоредения депозит за разпит на свидетел /; в нарушение на чл. 140, ал. 1 ГПК съдът не се е произнесъл своевременно по допускането на доказателствата, като е сторил това за пръв път в първото открито съдебно заседание; липсва анализ на събраните в хода на производството доказателства, в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК; съдът не се е произнесъл по искането, основано на чл. 63 ГПК; не е отчетена процесуалната невъзможност част от доказателствата да бъдат своевременно представени / визирайки находяща се по т.д.№ 437/2023г. на ОС – Стара Загора преписка по ДП, страна по което е и застрахователят /. Заявени са доказателствени искания при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е потвърдил решение № 144/07.03.2025 г., постановено по гр.д. № 1314/2024 г. по описа на Районен съд – Казанлък. Приел е, че от страна на ищеца не са представени доказателства, за установяване отнемането на МПС чрез престъпление по чл. 346, ал. 1 НК, въпреки че първоинстанционният съд, съгласно чл. 2 и чл. 9 ГПК, е оказал необходимото съдействие, в условията на равенство на страните в процеса, вкл. указвайки на страната, в съответствие с разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ГПК, за кои обстоятелства – в нейна доказателствена тежест - не сочи доказателства. Приел е, че настъпващата в първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства, изключва възможността, във въззивното производство застрахователното дружество да поправи собственото си процесуално бездействие. Посочил е още, че задължение на страната е да следи за развитието на производството по делото, като в случая не са представени доказателства за обективни причини, препятстващи пълномощника на страната да се запознае с хода на първоинстанционното производство. Въззивният съд е обобщил, че единствената причина, поради която не са събрани относимите доказателства, е процесуалното бездействие на ищеца, а не допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. С оглед това е приел, че предявеният иск от ЗД „БУЛ ИНС“ АД против С. З. И. е недоказан и следва да бъде отхвърлен. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК и в съответствие с принципите на състезателното начало и равенството на страните, да обсъди всички релевантни доводи, възражения и правни тези, наведени във въззивната жалба, и води ли неизпълнението на това задължение до очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК или до противорение със задължителната практика на Върховния касационен съд ? - допълнителният селективен критерий по въпроса се обосновава с противоречие на приетото със задължителната и казуална практика на ВКС: ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по т.д. 1525/2018 г. на I т.о., т.д. 1680/2019г. на I т.о., гр.д. № 512/2022г. на III г.о., гр.д. № 2877/2019г., на IV г.о.на ВКС; 2/ Императивна ли е разпоредбата на чл. 50, ал. 5 ГПК, според която връчването на застрахователни и презастрахователни дружества се извършва само по реда на чл. 38, ал. 2 ГПК на посочен от тях електронен адрес, и може ли призоваване или връчване на книжа на такива лица, извършено по общия ред на чл. 38, ал. 1 ГПК, да се приеме за нередовно, с последици опорочаване на процеса и недопустимост на съдебното производство и как следва да се тълкува и прилага изрично използване на думата „само“ в нормата на чл. 50, ал. 5 ГПК?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд при подадена въззивна жалба, в която се сочи, че първоинстанционният съд е нарушил чл. 140, ал. 1 ГПК, като не се е произнесъл своевременно по допускането на доказателства и по този начин е затруднил страната в упражняване на правото й на защита, да допусне поисканите във въззивната жалба доказателствени искания на основание чл. 266, ал. 3 ГПК и представлява ли недопускането им нарушение на принципа на състезателното начало и равенството на страните, водещо до опорочаване на въззивното решение?; 4/ Явява ли се съществено нарушена процесуална норма, когато въззивният съд, след като първоинстанционниата съдебна инстанция не се е произнесла своевременно по доказателствени искания ( в нарушение на чл. 140, ал. 1 ГПК), отказва да допусне поисканите във въззивната жалба доказателствени искания по чл. 266 ГПК и следва ли такова поведение да се квалифицира като основание за явно неправилно въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК? Допълнителният селективен критерий по трети и четвърти въпроси се обосновава с противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2010 г., ТР № 72/2012 г., ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с казуална такава - решение по т.д. № 154/2017г. на II т.о. на ВКС; 5/ Длъжен ли е въззивният съд, при възражение във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не се е произнесъл своевременно и пълно по направени доказателствени искания (в нарушение на чл. 146, чл. 154, чл. 235, ал. 2 и чл. 140, ал. 1 ГПК ) да разгледа тези искания във въззивното производство и да ги уважи по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, с цел отстраняване на процесуалния пропуск и представлява ли необсъждането на това възражение и недопускането на доказателствата съществен процесуален пропуск, водещ до очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК? - допълнителният селективен критерий по въпроса се обосновава с противоречие на приетото с решение по т.д. № 154/2017 г. на II т.о. ВКС; 6/ Длъжен ли е въззивният съд, при направено във въззивната жалба искане по чл. 266, ал. 3 ГПК за събиране на доказателства, които са били своевременно поискани в първоинстанционното производство, но недопуснати поради процесуални нарушения на първата инстанция, да уважи това искане като способ за допълване на доказателствения материал и представлява ли необсъждането му от въззивната инстанция съществено процесуално нарушение, водещо до очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК? - допълнителният селективен критерий по въпроса се обосновава с противоречие на приетото с казуална практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 1226/2023г. на III г.о., т.д. № 600/2017г. на I т.о., гр.д. № 2410/2015г. на III г.о. ВКС; 7/ Допустимо ли е първоинстанционният съд, след изтичане на преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 и чл. 133 ГПК, за подаване отговор на исковата молба, да допусне устни възражения от страна на ответника, основани на известни му към онзи момент факти, без предварително да прецени допустимостта им, и следва ли въззивният съд, при релевирано във въззивната жалба оплакване за нарушение на процесуалното равенство (чл. 9 ГПК), да вземе мотивирано становище по това възражение и да отмени решението при установена недопустима процесуална толерантност към ответника ?; 8/ Допустимо ли е след изтичане на преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 и чл. 133 ГПК съдът да допуска въвеждане на устни възражения от страна на ответника в първото открито съдебно заседание относно факти, които са били известни към момента на получаване на исковата молба, без предварителна преценка на допустимостта им и представлява ли необсъждането на такова възражение във въззивната жалба съществено процесуално нарушение, водещо до очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК ? - допълнителният селективен критерий по 8 - ми и 9 - ти въпроси се обосновава с противоречие с казуална практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д.№ 367/2023г. на IV г.о., т.д. № 820/2020г. на II т.о., гр.д. № 590/2021г. на IV г.о. ВКС; 9/ Съставлява ли съществено процесуално нарушение непроизнасянето на съда по своевременно направени доказателствени искания на страна (вкл. искане по чл. 63 ГПК за предоставяне на срок за ангажиране на свидетели), при положение че съдът се е проинесъл само по част от искането (приобщаване на ДП) и длъжен ли е въззивният съд, при направено във въззивната жалба оплакване за това нарушение, по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, да допусне исканите доказателства и да се произнесе мотивирано по тяхната относимост и допустимост ?; 10/ Допустимо ли е първоинстанционният съд, след като допусне събиране на дадено доказателство, да поставя срок за неговото представяне и при неизпълнение да преклудира възможността то да бъде взето предвид, без да са налице предпоставките на чл. 158, ал. 1 ГПК и следва ли въззивният съд да отстрани подобно процесуално нарушение, когато в жалбата е релевирано оплакване за неоснователно ограничаване правото на защита, чрез преждевременна преклузия на вече допуснати доказателства ?; 11/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е проявил необоснова процесуална строгост към ищеца при прилагане на чл. 129 ГПК – като е указал отстраняване на нередовности, които реално не са съществували – а впоследствие е демонстрирал необичайна процесуална толерантност спрямо ответника (който не е подал отговор по чл. 131 ГПК, е въвел възражения устно ex post facto и не е санкциониран за процесуалните си пропуски), с което е нарушил принципа на процесуално равенство на страните (чл. 9 ГПК) и правото на справедлив процес по чл. 121, ал. 1 от Конституцията и чл. 6 ЕКПЧ ?; 12/ Длъжен ли е въззивният съд, при направено във въззивната жалба искане по чл. 266, ал. 3 ГПК да допусне събирането на доказателства, когато същите са били своевременно поискани в първоинстанционното производство, но събирането им е обективно възпрепятствано и първа инстанция е отказала прилагане на чл. 158, ал. 2 ГПК, въпреки липса на забавяне на процеса, като този отказ представлява съществено процесуално нарушение, обуславящо отмяна на първоинстанционното решение ? - допълнителният селективен критерий по въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, с решение по гр.д. № 1226/2023 г. на III г.о. на ВКС. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение, като самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Твърди и недопустимост, очевидно обосновавайки я – несъстоятелно - с процесуалните нарушения на въззивния съд – предмет на формулираните въпроси. Преобладаващата част от въпросите – 3,4,5,6,9,12 – са относими към твърдение за съществено процесуално нарушение на въззивния съд, предвид отказа му да допусне доказателства на ищеца, при условията на чл. 266 ,ал. 3 ГПК, въпреки наведени с въззивната жалба процесуални нарушения на първоинстанционния съд, предвид което ищецът е бил лишен от възможност да попълни делото с доказателствен материал. С въззивната жалба е поискан единствено разпит на свидетелите И. Ш. / установен в хода на производството като собственик на противозаконно отнетия автомобил, в противоречие с твърдението на ищеца в исковата молба, че е отнето от владението на собственика А. И., без съответно изменение на обстоятелствената част на иска /, на А. И. / посоченият в исковата молба собственик на автомобила, при заявени в същата данни за най-малкото познанство между същия и причинилия ПТП И. И. – предходно на „противозаконното отнемане на автомобила „ били заедно цяла вечер /, на С. Ш. / присъствал на „отнемането на ключовете „ на автомобила и свидетел на състоянието на А. И. към този момент – в безпомощно състояние „спящ и пиян“ /. Едва във въззивната жалба ищецът за пръв път конкретизира, че собственик “по документ“ на автомобила е И. Ш., същият е предоставил ползването на А. И., от чието – очевидно държане, а не владение – е отнет противозаконно. В хода на първоинстанционното производство ищецът не е предявил доказателствени искания с уточнението на исковата си молба, въпреки изричните указания на съда в тази насока, след оставянето й без движение като нередовна. Такива указания ,в съответствие с носената от него доказателствена тежест за установяване на твърдяното престъпно обстоятелство, съдът е дал и с определението си по чл. 140 ГПК - № 2548/28.10.2024 г.. Това определение както и призовката за първото съдебно заседание по делото са връчени на ищеца на 11.11.2024 г. / стр. 30 по номерацията на делото / и доводи за нередовност на това призоваване, освен в аспект на неизвършването му по реда на чл. 50, ал. 5 ГПК, не са наведени. Молбата на страната вх. № 17906/12.12.2024г. изрично установява получаването му. Със същата е отправено конкретно доказателствено искане единствено за разпит на И. Ш. и е уважено от съда. Останалите доказателствени искания в молбата, като неподдържани с въззивната жалба, са ирелевантни за твърдения от касатора порок – нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК, но и по тях съдът се е произнесъл с допускане. В откритото съдебно заседание на 16.12.2024 г., за което ищецът е бил уведомен, но не е бил представляван, съдът изрично е указал на ищеца последиците от невнасяне на указания депозит за разпит на свидетеля, както и възможността да представи заверени копия от изисканата преписка по ДП № 384-ЗМ-993/2022г. на РУ – Казанлък, доколкото се установи приобщена към висящото дело, по иска на ответницата по чл. 432, ал. 1 КЗ. С молба от 05.02.2025г., позовавайки се на липса на достъп до ЕПЕП и невъзможност да узнае извършените в о.з. от 16.12.2024г. процесуални дейстивия, ищецът е потвърдил предявяването на иска, вкл. доказателствените си искания до този момент. На 06.02.2025г. на процесуалния му представител е разрешен поискан на 05.02.2025г. достъп до ЕПЕП. В следващото открито съдебно заседание – на 10.02.2025г., ищецът не е участвал с процесуален представител, съдът е счел събирането на поисканите от него доказателства за преклудирано, на основание чл. 146, ал. 3, изр. второ ГПК и дал ход на устните състезания. За да би бил удовлетворен общият селективен критерий по посочените 3,4,5,6,9 и 12 въпроси, следва въззивната жалба на ищеца да е навела довод за такова процесуално нарушение на съда, в резултат на което делото е останало непопълнено с доказателства, поискани на това основание по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, с въззивната жалба. С оглед преждеизложеното, значимо е процесуално нарушение, препятствало единствено разпита на свидетеля И. Ш. - безспорно установен по делото собственик на отнетия автомобил, вкл. понастоящем, за който – впрочем – исковата молба не съдържа твърдения за връзка с фактическия състав на исканото за установяване престъпление. Разпит на другите двама свидетели не е искан в хода на първоинстанционното производство.Както се посочи по-горе, разпит на св. Ш. е допуснат, без да са събрани показанията му единствено поради неплатен депозит за призоваване от ищеца, за който, вкл. последиците от неплащане, съдът е дал изрични указания на страната, в заседание на 16.12.2024 г.. За това заседание ищецът е бил уведомен и с указанията от същото би могъл да се запознае и последващо, вкл. да изпълни, до датата последното съдебно заседание по делото на 10.02.2025г.. Съдът не е давал срок по реда на чл. 158, ал. 1 ГПК, нито ищецът е подавал молба, основана на чл. 63 ГПК, с надлежно мотивиране на „ уважителни причини „, нито се е позовавал на чл. 158, ал. 2 ГПК до приключване на устните състезания по делото, като практически делото е приключило в две съдебни заседания. Следователно, посочените 3,4,5,6,9 и 12, а и 10 - ти въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като в относимост към приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК въвеждат в хипотезиса си предпоставки, които не кореспондират на фактическите обстоятелства по делото и конкретно – с действителните процесуални действия и бездействия на страната и съдопроизводствените действия на съда. Съдът се е проинесъл по доказателствените искания на ищеца към първия възможен момент, в който е могъл, след сезирането си от страната / виж опр. от 28.10.2024 г. /- в първото открито съдебно заседание, не е прилагал разпоредбата на чл. 158, ал. 1 ГПК, нито е бил сезиран с молба, основана на чл. 63 ГПК, не е имал обективната възможност за събиране на доказателства при продължена висящност на делото, съгласно чл. 158, ал. 2 ГПК. Ирелевантно за преценка правилността на въззивното решение, на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, е субективната представа на ищеца, за неоправдано толериране на ответницата / 11-ти въпрос /. Нарушение на чл. 9 ГПК – осигуряване равенство на страните в процеса – би следвало да се наведе с процесуалноправен въпрос, основан на обективните му последици за изхода на спора. Решаващите мотиви на съда се основават единствено на недоказаност на фактите, за които ищецът носи доказателствената тежест в процеса, надлежно указана му. Спрямо тези мотиви и разпределението на доказателствената тежест, поведението на ответницата, дори да би навела преклудирани възражения, но доколкото решаващите мотиви не се основават на такива възражения, е напълно ирелевантно. Оттук и в останалата си част, 11 – ти въпрос, както и 7 и 8 въпроси, въвеждащи като предпоставка нарушения на първоинстанционния съд във връзка с преклузия на доказателства за ответницата / чл.133 вр. с чл. 131 ГПК /, не удовлетворяват изискването за правни въпроси – не предполагат отговор от естество да промени правния резултат по спора. При това, очевидно не се касае за преклузия относно твърдения на ответницата за факти по предмета на установяване с предявения иск / на който ответницата обективно е чужда /, а за становището й по основателността на иска – оспорван, заявено с отговор на искова молба и при присъствие на процесуален представител на страната в проведените съдебни заседания. В този смисъл и да не би било заявено оспорване, за разглеждането на иска не са били приложими хипотезите на чл. 237 ГПК или чл. 238 ГПК, доколкото се намеква за това в изложението му. Първият въпрос – по приложението на чл.269 ГПК – удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като предмет на проверка за правилността на произнасянето на въззивната инстанция по всеки спор. Не е удовлетворен допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цитираната съдебна практика, тъй като въззивният съд е изложил пространни мотиви по въззивните доводи на страната, за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, обект и на предходния анализ. Несъгласието на касатора с изводите на съда не обуславя процесуално нарушение на същия. Не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване и вторият формулиран въпрос. Същият би бил релевантен, ако ищецът не би бил известен за определението на съда по чл. 140 ГПК, съдържащо указания относно доказателствената му тежест в процеса, както и за първото открито съдебно заседание, в което са допуснати доказателствата му и са указани последици при неоказано съдействие. Знанието на ищеца за определението по чл. 140 ГПК и за датата на първото открито съдебно заседание е установимо по делото. Съдът не е бил длъжен да призовава страната за следващото съдебно заседание / чл.56, ал. 2 ГПК /, нито да му съобщава указанията от проведеното, за което е уведомен, и за които е следвало да се осведоми от протокола за същото, достъпа до който не е единствено и задължително чрез ЕПЕП. Следователно, несъбирането на допуснатите доказателства не е в причинност с незнание на страната за дадените от съда указания, по причина за която не отговаря, поради което неприложен за същата ред за призоваване по чл. 50, ал. 5 ГПК е без значение за правния резултат. В частта им, в която повечето въпроси изискват отговор за наличие на съществено процесуално нарушение или очевидна неправилност на въззивното решение, същите не удовлетворяват изискването за правни въпроси, тъй като такъв отговор е възможен само в съответствие с фактологията по спора, във всеки конкретен случай: от съдържанието на извършените от страните и съда процесуални действия и бездействия. Не е установима очевидна неправилност на въззивното решение, като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, пр. трето ГПК. Доколкото се обосновава с процесуалните нарушения на съда - предмет на формулираните въпроси, коментарът към същите обосновава и неудовлетвореност на този допълнителен селективен критерий, макар по начало очевидната неправилност да би следвало да е установима само и единствено от мотивите на съдебния акт. Процесуалният представител на ответната страна – адв.А. С., е претендирал възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 вр с ал. 1, т. 2 ЗАдв / пълномощно на стр.45 по номерацията на първоинстанционното дело, установяващо процесуално представителство по този ред /. С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, липсата на фактическа и правна сложност на спора, вкл. предвид бездействието на ищеца, облекчаващо защитата на страната и в касационна инстанция, както и предвид съдържанието на осъществената в тази инстанция защита, ограничена до депозирането на отговор на касационна жалба, настоящият състав намира за справедливо възнаграждение в размер на 300 евро. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение