Определение № 2178 от 01.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 152/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане” АД, [населено място] срещу решение № 1134 от 06.10.2023 г. по в. гр. д. № 1717/2023 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното решение № 1016 от 28.02.2023 г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 10 състав, с което предявеният от Д. С. К. от [населено място] срещу дружеството-застраховател пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за претърпените в резултат от пътно-транспортно произшествие от 08.10.2021г. травматични увреждания е уважен за сумата 35 000 лв. Касаторът поддържа, че обжалваният акт е необоснован и противоречи на материалния закон. Счита, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно завишен, несправедлив и неотговарящ на реално претърпените от ищцата душевни болки и страдания, тъй като не са съобразени в пълна степен всички обстоятелства, имащи значение в случая и по-конкретно – ниският интензитет на получените от ищцата травми, доста щадящото лечение, което вече е приключило и позитивната прогноза за пълното й оздравяване. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните; 2. Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението; 3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий; 4. Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост“. Като относима практика към тези въпроси касаторът посочва съответно: решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др. (за първите два въпроса) и ППВС № 4/68 г., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о; решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, I т. о.; решение № 154 от 30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, II т. о и решение № 142 от 15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т. о. (за др. два въпроса). Ответницата по касационната жалба – Д. С. К. от [населено място] – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение, съобразявайки бланкетното обжалване на първоинстанционния акт в осъдителната му част от страна на застрахователя и при липсата на твърдение за допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 08.10.2021 г. е настъпило пътно-транспортно произшествие, причинено виновно от застрахован при ответника водач по риска „Гражданска отговорност“, в резултат от което ищцата е получила травматични увреждания. По единствения спорен пред въззивната инстанция въпрос за размера на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, решаващият състав, след анализ на събраните по делото доказателства – заключението на медицинската експертиза и показанията на разпитаната свидетелка, е споделил извода на първостепенния съд, че сумата 35 000 лв. представлява справедливо обезщетение. Като релевантни за определянето му е взел предвид следните обстоятелства: вида, броя и характера на причинените телесни увреждания и начина на лечението им – счупване на раменна кост и обездвижването й с бинтова превръзка тип „дезо“, фисура на вътрешния глезен на левия голям пищял и обездвижването му с гипсова лонгета, контузия на лакът, поясна област и таз; липса на болничен престой; продължителност на обездвижването (20 дни), на придвижването с бастун (три месеца), на възстановителния период (три месеца), както и страха на ищцата да излиза сама. Съдът е отчел също нуждата от чужда помощ през първите два месеца, обичайния за такива събития стрес и интензивните болки през първите 2-3 седмици. Съобразил е и възрастта на ищцата – 72 години към деня на инцидента, преценявайки я като фактор, който не благоприятства възстановяването й, както от счупването, така и от преживения стрес. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на два от поставените въпроси (въпроси № 1 и № 4) не е осъществено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос, касаещ задължението на въззивния съд при постановяване на решението да обсъди всички доказателства и доводи на страните, не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е относим към правилността на акта. Освен това, не е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Именно в съответствие с процесуалните си задължения, визирани в чл. 236, ал. 2 ГПК и формираната по приложението на тази разпоредба задължителна и казуална практика на ВКС, въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, като е извършил преценка на относимите към спора доказателства и се е произнесъл по релевираните в тази връзка доводи във въззивната жалба на касатора, свеждащи се единствено до твърдението за „щадящо лечение“, липса на оперативна намеса и на негативни последици и усложнения. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд относно обстоятелствата, които подлежат на съобразяване при прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, не е основание за допускане на касационния контрол. Изцяло относим към правилността на обжалвания акт е и въпросът по т. 4. Съдържащата се във него преценка на застрахователя, че определеното на ищцата обезщетение е очевидно несъразмерно /завишено/ с оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, може да бъде обсъждана само при разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в рамките на настоящото производство. Макар да са значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, въпросите по т. 2 и т. 3 от изложението, свързани с прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, също не обосновават допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Видно от мотивите на въззивния акт, съдът е определил размера на дължимото на ищцата обезщетение в съответствие с указанията, дадени в ППВС №6/68 г., като е съобразил и обсъдил специфичните за случая обстоятелства, които са релевантни при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Що се отнася до обстоятелството, че при един и същи критерии съдилищата определят различни размери на обезщетенията, следва да се отбележи, че това е резултат от разликата във фактите при всеки отделен случай, а не с оглед личността на длъжника, както неоснователно се твърди от касатора. Съществуващата обилна съдебна практика по приложението на чл. 52 ГПК, в т. ч. и задължителна такава, изключва наличието на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение