Определение № 204 от 20.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5369/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4095/11.10.2023 г. на В. И. К. и Д. М. К., чрез пълномощника адвокат Д. З., срещу въззивно решение № 307/11.08.2023 г. по в. гр. д. № 160/2023 г. на Окръжен съд - Кюстендил. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът да обосновава правните си изводи само въз основа на свидетелски показания на заинтересовано лице – свидетеля С. Б. – баща на ищеца; 2. Относно елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и дали се включва сред тях изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т. е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика. Ответникът по касационната жалба Г. С. Б., чрез процесуалния представител адвокат Г. Д., е подал писмен отговор, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва касационната жалба и по същество. Претендира сторените по делото съдебни разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260004/07.02.2023 г. по гр. д. № 805/2021 г. на Районен съд - Кюстендил, с което е признато за установено по предявения от Г. С. Б. срещу В. И. К. и Д. М. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 433 кв.м. с трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – за земеделски труд и отдих, предишен идентификатор:няма, номер по предходен план: няма, при съседи: ***, ***, ***, ***, *** и ***, като ответниците са осъдени да предадат владението върху процесния имот на ищеца, както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен съставеният нотариален акт по обстоятелствена проверка № 73, том II, рег. №2037, дело № 273 от 2020 г., по силата на който ответниците са признати за собственици на основание давностно владение на процесния имот. Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Приел е, че пространствените предели на процесния имот са установени с одобряване на КККР на [населено място] от 2008 г. Новообразуваният имот с идентификатор *** се е намирал върху терен, попадащ сред изброените в § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и въз основа на Заповед от 29.07.2009 г. на кмета на община Кюстендил, влязла в сила на 03.09.2009 г., е придобит от И. Б., М. Б. и С. Д., в качеството им на наследници на ползвателя С. Б.. С договор за покупко-продажба от същата година наследниците на С. Б. са продали имота на К. М.. През 2011 г. К. М. и съпругата му В. М. са дарили процесния имот на ищеца Г. Б.. Показанията на свидетеля С. Б.- баща на ищеца, изцяло са кредитирани от въззивния съд като кореспондиращи с констатациите на вещото лице по приетата СТЕ, от които се установява, че приобщаването на процесното дворно място към имоти с идентификатори ***, *** и *** е станало след 2014 г., тъй като изграждането на ограда в тази конкретно част е осъществено в периода между 2014 г. и 2016 г. Съдът е посочил, че останалите гласни доказателства се отнасят до общото ползване на собствените на В. и Д. К. имоти, находящи се в съседство с процесния, но не и ползването на последния, придобит от ищеца през 2011 г. Отбелязано е, че обстоятелството относно засаждането на дръвчета преди обособяване на пространствените предели на имота, не може да бъде противопоставимо на собственика на имота - Б.. Въззвиният съд е счел, че завладяването на спорния имот с идентификатор *** е станало именно чрез ограждането му и с построяването през 2014 г. на басейн и пречиствателно съоръжение, попадащи отчасти или изцяло в него. Направен е извод, че от момента на обективиране на тези владелчески действия до снабдяване на ответниците с констативен нотариален акт за собственост върху процесния имот по обстоятелствена проверка, съответно до момента на образуване на настоящото производство, не е изтекъл изискуемият по чл. 79, ал. 1 ЗС срок за придобиване на имота по давност. При тези съображения, въззивната инстанция е приела предявеният иск по чл. 108 ЗС за основателен, а първоинстационното решение за правилно и законосъобразно. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият поставен от касатора въпрос не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил представените по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително събраните по делото свидетелски показания и заключение на техническата експертиза. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Обосновал е преценката си на гласните доказателства и е кредитирал показанията на свидетеля Б. като подкрепени и от констатациите на вещото лице. Приел е, че обективният елемент – фактическа власт /corpus/, на владението върху ищцовия имот е установен едва след ограждането му и построяване на басейн и пречиствателно съоръжение в него. Съдът е просочил, че това са единствените действия по упражняване на фактическа власт от страна на касаторите, установени по несъмнен и категоричен начин. В заключение изводите на съда се свеждат до неизпълнена от ответника по иска доказателствена тежест в процеса. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка и с втория въпрос. Той не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд и се поставя при фактическа обстановка, която не е приета за установена. Съгласно цитираното в изложението /след поправка на ОФГ/ решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II г.о. когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т.нар. завладяване/, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. В случая въззивният съд е приел, че предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок е започнал да тече от установяване на фактическа власт върху процесния имот през 2014 г. и същият не е изтекъл до предявяване на исковата молба, поради което процесният имот не е придобит по давностно владение от ответниците. Следва да се посочи, че презумпцията по чл. 69 ЗС се отнася до субективния елемент /animus/ на владението, като се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. притежава качеството на владелец и то от момента на установяване на тази фактическа власт. В практиката на ВКС последователно се приема, че упражняването на фактическата власт от своя страна следва да бъде постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително, без които характеристики то не може да породи правните последици на придобивната давност. Ето защо, доколкото явното и несъмнено упражняване на фактическа власт върху имота е осъществено едва с ограждането му и построяването на басейн и пречиствателно съоръжение в него, то въззивният съд е счел този момент за начало на владение, но е приел че изискуемият срок по чл.79 ЗС не е изтекъл до предявяване на иска. В решаващите му изводи не е прието, че е налице изискване собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, поради което въпросът на касатора в тази връзка е ирелевантен. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по селекция на касационната жалба. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото касаторите В. И. К. и Д. М. К. следва да заплатят в полза на ответника по касация Г. С. Б. сторените от него в настоящото съдебно производство разноски в размер на 2400 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.