Определение № 5170 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2564/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от В. Н. Н., чрез назначения му процесуален представител по чл.95 ГПК адв. Д. С. - ВАК, против решение № 208/22.12.2022 г. по в. гр. д. № 415/2022 г. на Апелативен съд - Варна. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основания за допускане касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От ответника по касационната жалба - Т. К. А., е депозиран писмен отговор чрез адв. С. Б., с който се оспорва касационната жалба и наличието на основания за допускане касационното обжалване. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение № 611/13.05.2022 г. по гр. д. № 33/2022 г. на ОС - Варна за отхвърляне на предявения от В. Н. Н. против Т. К. А. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, за заплащане на сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените болки и страдания, вследствие дадено невярно заключение по гр. д. № 270/2021 г, на Окръжен съд - Варна, ведно със законната лихва от 19.10.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението, като производството по предявените от В. Н. Н. против Т. К. А. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД е прекратено. За да постанови решението си, въззивният съд е съобразил твърденията на ищеца в исковата молба и уточнението към нея, че ответницата е изготвила неправилна и грешна съдебно-психиатрична експертиза в качеството й на вещо лице по гр. д. № 270/2021 г. на ОС - Варна, в резултат на което ищецът е претърпял вреди, изразяващи се в преживени от него болки и страдания, което е довело и до влошеното му здравословно състояние. Посочено е, че по делото е представена изготвената от ответницата д-р А., в качеството й на вещо лице, съдебнопсихиатрична експертиза, за която е отделено като безспорно между страните, че е изслушана, приета от съда и приложена като доказателство по посоченото друго дело. Съобразно формулираните от ищеца обстоятелствена част и петитум на исковете, въззивният съд е намерил, че тяхното разглеждане изрично предпоставя установяването в производството на обстоятелството, че ответницата, в качеството си на вещо лице, е дала грешно, неправилно /според съда синоними на „невярно“ заключение по посоченото гражданско дело. Споделено е становището, че даването на невярно заключение като вещо лице пред съд или пред друг надлежен орган на властта, независимо дали е съзнателно или по непредпазливост, представлява състав на престъпление, субсумиран в нормата на чл. 291, ал. 1 и ал. 2 НК. Изложени са съображения, че редът, по който може да бъде установено извършено престъпление, е с влязла в сила присъда или споразумение, сключено по реда на НПК, или с установителен иск по смисъла на чл. 124, ал. 5 ГПК, който е допустим само при наличието на изрично предвидените от законодателя предпоставки. Въззивният съд е посочил, че с оглед нормата на чл. 17 ГПК, гражданският съд, извън хипотезите на чл. 124, ал. 5 ГПК, няма правомощия да установява по гражданскоправен ред престъпен състав, вкл. и по повод преюдициално правоотношение, в който смисъл се е позовал на мотивите към ТР № 7/2013 г. ОСГК на ВКС. Приел е за установено, че в случая не се твърди, нито установява, наличието на влязла в сила присъда или на някоя от предвидените в чл. 124, ал. 5 ГПК хипотези, допускащи установяването на престъпно обстоятелство по гражданскоправен ред. Не е споделено и становището на страната, че с предявения иск не се цели установяване на престъпно деяние на вещото лице, а само това, че заключението е било невярно, неправилно, доколкото е прието, че претенцията на ищеца за обезвредя на вреди е свързана именно с факта на депозиране на това заключение пред съд. Въззивният съд е намерил, че дори и с предявения иск да се цели единствено установяване, че заключението е било погрешно/неправилно, то този факт не може сам по себе си да обоснове извод за увреждащо действие, тъй като ако не е депозирано пред съда, експертното заключение не може самостоятелно да доведе до отрицателни изменения в сферата на страна по делото. В обжалваното решение е формиран извод за недопустимост на предявения иск, тъй като претенцията за ангажиране на гражданската отговорност за вреди от твърдяно престъпление против правосъдието е предпоставена от установяване на твърдяно престъпното обстоятелство по надлежния ред, а в настоящия случай то не е установено по такъв ред. В този смисъл е цитирана практика на ВКС, която въззивният съд е съобразил. Не е споделено становището в друга част от съдебната практика, при която исковете са разгледани по същество, като е възприето разбирането, че невярността /неправилността/ на дадено експертно заключение не е увреждащ факт сам по себе си, а съществуващ в съвкупност с депозиране на това заключение пред съд и разрешаване от съда на повдигнат правен спор, въз основа на данните в заключението, като страната счита за накърнена правната си сфера именно от разрешаване на този спор въз основа на грешно заключение на вещо лице. При тези съображения въззивният съд е намерил, че предявените искове са недопустими, постановеното по тях решение също е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по исковете прекратено. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с аргументи относно наличието на противоречива съдебна практика при ангажиране на отговорност за вреди от твърдяно престъпление против правосъдието. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК жалбоподателят се позовава на нарушаване на чл. 56, чл. 57, ал. 2, чл. 58, ал. 1 и чл. 117 КРБ, във връзка с Решение № 22/10Л2.1996 г. на КС на РБ по конст. д. № 14/1996 г. и Решение № 17/16.12.1999 г. по конст. д. № 22/1999 г. за принципа на правната сигурност, както и на правото на ЕС и на даденото от Съда на ЕС тълкуване на правото на ефективна съдебна защита по чл.2, ал.3 от ДЕС. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени и следните въпроси: 1. Допустимо и правилно ли е съдът да перефразира оплакванията на страна в гражданското производство, да се произнася с решението си въз основа на това и представлява ли това действие на съда съществено нарушение на процесуалния закон?; 2. Налице ли е идентичност на понятията: „Изготвяне на неправилна СПЕ“ и „Даване на невярно заключение по СПЕ“?; 3. При наведени твърдения на страна по граждански спор, от които решаващият състав на съда прави извод за наличие на престъпни обстоятелства - макар и не установени по надлежния ред, допустимо ли е разглеждането и решаването на спора по реда на ГПК? - спрямо този въпрос се сочи и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 4. Представлява ли нарушение на добрите медицински практики действие по диагностициране от психиатър на прието по спешност в болнично заведение пострадало при ПТП лице, което е с множество наранявания, вкл. и мозъчна травма, без пациентът да е дал изрично съгласие затова по смисъла на закона?. Всички формулирани четири въпроса се сочат и като относими към оплакването за очевидна неправилност на въззивното решение. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: Съобразно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът следва да посочи правен въпрос, по който да бъде селектирана касационната жалба. Правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба, като липсата на такъв откосим за делото въпрос е пречка за допускане касационното обжалване. По отношение на този правен въпрос като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е посочена и да е налице някоя от допълнителните (специални) основания (предпоставки), предвидени в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общото и допълнителното основание за селекция са кумулативно изискуеми. По твърдението на касатора за наличие на противоречива съдебна практика относно обусловеността на иск за ангажиране гражданската отговорност за вреди от престъпление против правосъдието от установяване на твърдяното престъпно обстоятелство по надлежния ред, като основание за допускане на касационно обжалване, следва да се посочи, че след изменението на ГПК (с ДВ, бр. 86 от 2017 г.), дали даден материалноправен или процесуалноправен въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, не е сред основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване (предишното съдържание на т.2 „решаван противоречиво от съдилищата“, не съществува). По този въпрос, покриващ се с горепосочения въпрос 3, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, макар въпросът да е обусловил изводите на въззивния съд. Въпросът е разрешен изцяло в съответствие с трайно установената практика на ВКС, цитирана и от въззивния съд в обжалваното решение. Съгласно последната (така напр.: определение № 362/05.10.2022 г. по ч. гр. д. № 2507/2020 г. на IV г. о., определение № 126/30.06.2022 г. по ч. гр. д. № 2168/2022 г. на II г. о., определение № 367/23.09.2022 г. по ч. гр. д. № 2935/2022 г. на III г.о., определение № 3944/26.08.2024 г. по ч. гр. д. № 1868/2024 г. на I г. о. и др.) съществуването и упражняването на правото на иск се обуславя от наличието на определени процесуални предпоставки. Съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, но само доколкото са налице процесуалните предпоставки за това. Законодателят изрично е уредил в нормата на чл. 124, ал. 5 ГПК, кога е допустимо установяването на престъпно обстоятелство от гражданския съд по гражданскоправен ред. След като претенцията за ангажиране на гражданската отговорност за вреди от твърдяно престъпление е предпоставена от установяване на престъпното обстоятелство по надлежния ред, а такова не е осъществено и не са налице предпоставките, обуславящи допустимостта на произнасянето от гражданския съд по чл.124, ал.5 ГПК, то искът е недопустим, в който смисъл е и ТР № 7/2013 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 11/03.01.1967 г. на ОСГК на ВС за предпоставките, при които е възможно гражданският съд да установява престъпни обстоятелства. По този въпрос няма основание за процедиране по чл.292 ГПК, защото посочените в изложението на касатора две определения на ВКС: определение № 50/ 16.01.2017 г. по гр.д.№ 3054/2016 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 682/16.10.2018 г. по гр.д.№ 1973/2019 г. на ВКС, III г.о., са постановени с производство по чл.288 ГПК, а определенията по чл.288 ГПК не формират практиката на ВКС, по която се преценява противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по чл.292 ГПК. Наличието на трайна практика на ВКС по въпроса изключва и предопоставката за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по този въпрос 3. Касаторът не сочи конкретен правен въпрос за преценка наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, и поради което липсва общото основание за селекция. Същевременно касаторът не е посочил и на конкретно решение/-я на Съда на ЕС, на които обжалваното решение да противоречи, нито е посочил относима практика на Конституционния съд на РБългария към мотивите на възизвния съд. Цитираните от касатора решения на Конституционния съд -решение № 22/10.12.1996 г. по конст. д. № 24/1996 г. (погрешно посочено от жалбоподателя като номер на дело 14) и решение № 17/16.12.1999 г. по конст. д. № 14/1999 г. (погрешно посочено като номер на дело 22), в които е прието, че принципът на правовата държава, освен всичко друго означава и това, че основите на правовия ред, заложени в Конституцията, важат в еднаква степен и за органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власти, както и за всички правни субекти, нямат отношение към въпросите, които са обусловили мотивите на обжалваното въззивно решение. Ето защо не е налице нито общото, нито специалното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в действащата й редакция. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.З ГПК по формулираните от касатора въпроси 1 и 2. Същите са израз на оплакване на касатора за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, който според касатора е променил недопустимо оплакванията му по исковата молба, което не кореспондира с данни по делото и мотивите в обжалваното решение, а и въпрос 2 е фактически, а не правен такъв и не предполага даване на принципен отговор за приложението на конкретна правна норма или институт на правото, поради което по него не е налице общото основание за селекция. В практиката на ВКС трайно се приема, че въззивният съд, в съответствие със задълженията си като съд по същество на спора (ТР № 1/2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) е длъжен, въз основа на фактите, наведени в обстоятелствената част на исковата молба, и заявения петитум, определя сам правната квалификация на спорното право (решение № 12/27.01.2016 г. по гр. д. № 4014/2015 г., IV г. о. на ВКС). Важно е не как страната определя правната квалификация на иска, а какви са фактическите твърдения, на които основава субективното си право и чиято защита търси. Съдът е длъжен, съобразно изложените от ищеца обстоятелства, на които основава иска си и отправеното искане, да определи правната квалификация, поради което въпросите не могат да се считат за правни такива. Въззивният съд в случая е изпълнил задължението си да прецени изложените от ищеца с исковата молба обстоятелства според точния им смисъл, а не буквално, и да ги подведе под приложимата правна норма. В хода на производството по делото касаторът-ищец поддържа тезата, че ответницата д-р А. е дала като вещо лице заключение по друго дело относно дадена от д-р М. история на заболяването на ищеца, което заключение на д-р А. било несъответно на установеното по делото с други ангажирани от ищеца доказателства за допуснати от д-р М. нарушения, т.е. независимо от използваните от ищеца понятия „неправилно“ и „грешно“, вложеният в тях смисъл според изложените от същия твърдения, обосновава единственият възможен извод, възприет и от въззивния съд, че заключението на в.л. А. не отговаря на обективната истина, и така същото е невярно, А невярността на заключение на вещо лице, депозирано пред съд, представлява състав на престъпление по чл. 291, ал.1 и ал.2 НК, което в случая не е установено по надлежния ред. Наличието на трайна практика на ВКС по тези въпроси изключва специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос 1. От страна на касатора не е обоснована специалната предпоставка по т.3. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Прегледът на мотивите на въззивното решение не обосновава извод за наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационно обжалване и по последния въпрос 4. Същият не разглеждан от въззивния съд, и така не е обуславящ въпрос, поради което по него липсва общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, както и липсва и специалното основание - касаторът не е и обосновал защо произнасянето по него е необходимо да се направи. Не е налице основание за допускане касационното обжалване и в контекста на соченото от касаторът Н. основание по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който да е установим от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, т. е. такъв квалифициран състав на неправилност ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Такива пороци не се констатират в случая. Оплакванията в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора, с които се обосновава соченото основание, представляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които не подлежат на преценка във фазата по чл.288 ГПК и самостоятелно не могат да обусловят преценка за очевидна неправилност, Не се констатират при извършената служебна проверка нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Горните съображения обосновават извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски в настоящото производство, и следва да заплати на ответника по касация А. направените от нея разноски в касационното производство за защита от адвокат в уговорения и заплатен в брой размер от 600 лв. съгласно приложения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие между последната и адв. Б.. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК,