Определение № 198 от 16.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4928/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), чрез Г. Д. – главен инспектор при ТО – Видин на КОНПИ, срещу определение № 1165 от 29.04.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 1084/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 80 от 04.02.2025 г., постановено по гр. д. № 308/2021 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил. С последното е изменено постановеното по делото определение № 409 от 01.07.2024 г. в частта за разноските и осъждането на КОНПИ да заплати на адв. М. Е. Т. от САК адвокатско възнаграждение в размер от 10 142,70 лв., като е намален размерът на присъденото адвокатско възнаграждение на 4 475 лева. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1/ „Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, в размер определен съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС в случаите, когато по делото безспорно е установено, че предприетите процесуални действия от страна на процесуалния представител се изразяват само и единствено в изготвяне на отговор на искова молба, без нито едно явяване в открито съдебно заседание, тъй като е направен пълен отказ от исковата претенция и делото не е насрочвано?“; 2/ „Следва ли да се присъдят разноски в определения размер без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейният обем, липсата на фактическа и правна сложност по делото, както и етапът, на който делото е прекратено поради пълен отказ от иска?“; 3/ „Може ли съдът във всеки случай по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност по конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1 от 09.07.2024 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?“. Сочи се, че обжалваното определение противоречи на приетото в Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977, Решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015, Решение от 19.02.2002 г. по дело С-94/04, Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016, Решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004 г. (без да се отнасят към конкретно питане). Отделно касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че липсва създадена задължителна съдебна практика по поставените въпроси. Ответникът по частната касационна жалба И. Г. А., чрез адв. М. Е. Т., е подал отговор в срок и изразява становище за неоснователност на същата. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил от фактическа страна, че първоинстанционното дело се е развило по предявен в условието на пасивно субективно съединяване иск с правно основание чл. 151 ЗПКОНПИ от частния жалбоподател против И. Г. А. и „И. Р. ***“ Е., представлявано от управителя И. Г. А., за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на стойност 237 639,94 лева; че по предявените искове ответниците се подали съвместен отговор по исковата молба, чрез процесуалния си представител адв. М. Е. Т. от САК; че преди насрочване на делото в о.с.з. на 23.11.2023 г. ищецът с нарочна молба е направил изявление за оттегляне на предявения иск и е поискал прекратяване на производството по делото; че след нея е постъпила молба от адв. Е. Т., в качеството на процесуален представител на И. Г. А., в която и във връзка с направеното от ищеца изявление за оттегляне на иска, е поискал да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. за оказаната от него безплатна правна помощ и съдействие на ответника по реда на чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗАдв. От правна страна решаващият състав е посочил, че по приложението на чл. 38 ал.1, т. 2 от ЗАдв. е налице последователна и безпротиворечива съдебна практика, според която при предоставяне на правна помощ по този ред адвокатът се съгласява да осъществява безплатна правна помощ и процесуално представителство и да получи възнаграждение само доколкото изходът на делото е в интерес на представляваната от него страна и то след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда. Констатирал е също така, че размерът на възнаграждението за безплатно осъществена правна помощ се определя съобразно размера на уважената /респ. - отхвърлена част от иска/, т. е. според защитения интерес, при отчитане действителната фактическа и правна сложност на делото, и не може да е по-нисък от предвидения в Наредба № 1/2004 г., като възнаграждението се възлага в тежест на насрещната страна, по правилата на чл. 78, ал. 1 – ал. 4 ГПК. При тези съображения въззивната инстанция е формирала извод, че първоинстанционният съд изцяло се е съобразил с гореизложеното при определяне на конкретния размер на адвокатското възнаграждение, дължимо на оказалия безплатна правна помощ в полза на ответниците адвокат, поради което е преценила като правилно и постановеното от него определение. Горният извод е обосновала и с фактическата и правна сложност на делото /такова по реда на чл. 151 ЗПКОНПИ, отличаващо се със завишена фактическа и правна сложност/ както и обстоятелството, че същото е прекратено поради оттегляне на исковете от страна на ищеца. Второинстанционният съд е взел предвид и нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК, съгласно която ответникът има право на разноски и при прекратяване на производството по делото, като основанието за прекратяване е без значение. Изтъкнал е, че щом ответникът е получил препис от исковата молба и е сторил разноски за да подаде отговор, то в този случай за същия възниква право да бъде обезщетен за сторените разноски. Изложил е и съображения, че за понасянето на разноските от насрещната страна е без значение дали е било проведено първото съдебно заседание по делото, защото ответникът е длъжен да изчерпи доводите и възраженията си с отговора срещу исковата молба, а ползването на адвокатска помощ при тази му дейност е наложително, с оглед предвидените от процесуалния закон преклузии. Предвид изложеното е обобщил, че всички разноски, свързани с ползването на такава помощ, се дължат на ответника при прекратяване на делото, като е преценил като достатъчно условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 ГПК разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл.131 ГПК срок и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството. При тези мотиви въззивният състав е намерил, че в настоящия казус ответниците са получили искова молба и са организирали адекватно защитата си по делото, чрез ангажиране на адвокат, който да се запознае с делото и подаде отговор по реда на чл. 131 ГПК, до прекратяването му. Като релевантно за казуса е посочил, че производството по делото е било прекратено, без ответниците да са дали повод за това. Съобразно изложеното е приел, че като правилно, обжалваното определение следва да се потвърди изцяло. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, обосновал е наличието на очевидна неправилност на въззивното определение или касационната инстанция констатира, че определението е вероятно нищожно или недопустимо. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В процесния случай поставените от касатора въпроси са обусловени от конкретните факти по делото. Чрез поставянето им страната изразява несъгласието си с приетото от съдебните инстанции по повод дължимостта на съдебни разноски в конкретния казус. Въпросите са привързани към оплакванията на жалбоподателя, че размерът на дължимото адвокатско възнаграждение в случая е определен съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на Висшия Адвокатски съвет; че при присъждането на разноските съдът не е взел предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейния обем, липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и етапа, на който делото е прекратено поради пълен отказ от иск; че съдът не е съобразил и обстоятелството, че не е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в посочената наредба. В случая въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпросите, съответно не е давал и правно разрешение по тях, което да обуславя решаващите му крайни изводи. Адвокатското възнаграждение в настоящия казус е изчислено по реда на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. като възнаграждение за проучване на гражданско дело и изготвяне на писмен отговор, без процесуално представителство, а не по реда на чл. 7, ал. 2 от цитираната наредба, каквито са твърденията на страната. Отделно от горното, противно на оплакванията на жалбоподателя, в случая при присъждането на дължимите разноски са съобразени фактическата и правна сложност на делото, оказаната от адвоката помощ, както и нейният обем, прекратяването на производството поради оттегляне на иска (а не отказ от същия, както погрешно се сочи от касатора). Предвид изложеното, наведените въпроси са неотносими, не кореспондират с установеното по делото и изводите на въззивния съд в обжалваното определение, с оглед което не могат да обосноват общо основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. съдът не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни основания. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното определение са изцяло в съответствие с формираната постоянна практика на ВКС по въпроса относно дължимостта на съдебни разноски при прекратяване на производството, вкл. при оттегляне или отказ от иска, съгласно която в посочената хипотеза ответникът на общо основание има право на разноски, стига да е поискано тяхното присъждане. Поведението на ответника при завеждане на делото има правно значение за отговорността за разноските само при приключването му с решение, с което изцяло или частично са уважени исковете, но не и в хипотезата на прекратяването му, при която причините, мотивирали ищеца да се разпореди с предмета на делото, като се откаже от тях или предприеме оттеглянето им е ирелевантна по отношение на установеното в чл. 78, ал. 4 ГПК правило, според което отговорността за направените от ответника и удостоверени по надлежния ред разноски се възлага на ищеца. В този смисъл са определение № 906/16.11.2011 г. по ч. т. д. № 218/2010 г. на II т.о. на ВКС, определение № 298/06.07.2010 г. по ч. гр. д. № 244/2010 г. на II г.о. на ВКС, определение № 249/30.04.2014 г. по ч. гр. д. 1400/2014 г. на I г.о. на ВКС. В случая въззивното определение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установеното разрешение в съдебната практика. Не е налице и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото цитираната от касатора в изложението практика на Съда на Европейския съюз е неотносима към процесния случай, при който съдът не е отказал без основание да присъди на процесуалния представител на ответника по-нисък размер на адвокатското възнаграждение от предвидените по наредба минимуми. Отделно от горното, наличието на константна съдебна практика по поставените въпроси, която съответства на приложимата правна норма и не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва осъществяването и на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,