Определение № 5244 от 16.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4436/2024 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. В. С., чрез адв. Р. Р., срещу решение № 104 от 29. 07. 2024 г. по в.гр.д.№ 132/2024 г. на ОС – Търговище, потвърждаващо решение № 48 от 18. 04. 2024 г. по гр. д. № 189/2022 г. на РС – Омуртаг, с което е отхвърлен предявеният от Д. В. С. против М. С. Д. положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответника М. С. Д., че ищецът Д. В. С. е собственик на поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], общ. А., обл. Т., с площ от 1536 кв.м., на основание придобивна давност. Поддържа се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Подаден е отговор на касационната жалба от ответника М. С. Д., чрез адв. М. М., с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе по наличието на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Предявеният положителен установителен иск е основан на чл. 79, ал. 1 ЗС. Ищецът твърди, че от 2009 г. владее процесния имот – коси го, почиства го и го обработва. След изтичане на десетгодишният придобивен давностен срок решил да се снабди с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, но в хода на нотариалното производство се установило, че друго лице – ответникът М. Д. претендира да е собственик на имота, поради което нотариусът отказал да издаден на името на ищеца нотариален акт за признаване правото му на собственост по давност. Това породило правния му интерес да инициира разрешаване на материалноправния спор за собственост между него и ответника по исков ред. Ответникът е оспорил иска като неоснователен, с твърдения че е собственик на имота по наследство от майка си, която го е придобила по наследство от баща си М. В. Б. и делба, както и че ищецът никога не е владял този имот, което обстоятелство се признава и в подадена от ищеца до кмета на Община – Антоново, през 2021 г., жалба. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, въз основа на събраните по делото гласни и писмени доказателства, че до 2007 г. [населено място] е било запустяло, повечето къщи били изоставени и неподдържани, с много избуяла растителност. Бащата на ищеца бил роден в това село и през 2007 г. ищецът започнал да придобива имоти в селото – някои купувал, а за други се снабдявал с нотариални актове по обстоятелствена проверка, и да строи къщи за гости. Процесният имот се намира в близост с притежаван от ищеца застроен имот. Имотът бил обрасъл с храсти и друга растителност, поради което ищецът, с цел да се подобри общия вид на района около къщата за гости, периодично предприемал действия по почистването му. Въпреки това, преди няколко години пак е имало случай тревата да достига човешки ръст. През 2017 г. свидетелката Б. Х. и съпругът й за пръв посетили [населено място] и тогава се запознали с ищеца. Те закупили две къщи в селото, граничещи и с процесния имот. След закупуването им започнали да обработват процесното място - да го разчистят, защото нямало как да се стигне до имота им. Още преди 2021 г. семейството на свидетелката поставили големи речни камъни в процесния имот, до границата с пътя, за да не навлизат оттам коли и камиони. По този повод, на 3. 02. 2021 г., ищецът подал жалба в Община - Антоново. В тази жалба посочил, че в продължение на около 100 м. свидетелката Х. и съпруга й поставили камъни, с които заградили имот общинска собственост. След като узнала за тази жалба, свид. Х. посетила общинската администрация и обяснила, че мястото се чисти от нея и съпруга й, защото иначе нямат достъп до имотите си. Ответникът е живял в селото като малък, след което семейството му се изселило в [населено място]. Дядо му по майчина линия имал имоти в селото, сред които и процесният. От правна страна въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на иска, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява ищецът да е владял имота в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС, считано от 2009 г. до 2019 г. Нито от показанията на свидетелите на ищеца, нито от останалите доказателства по делото се установява осъществяването на обективния елемент на владението и непрекъснатостта му в продължение на 10 години, нито се установява намерение за своене на имота от ищеца. Спорадичните действия на ищеца, изразяващи се в първоначалното почистване на имота от храсти и дървета и последващо косене на тревата сами по себе си не са в състояние да обосноват извод за установено владение по смисъла на чл. 68 от ЗС. Още повече, че почистването е било извършено с цел облагородяване на района, през който се осъществявал достъп до построена и стопанисвана от ищеца къща за гости. Видно е от показанията на всички свидетели, че имотът в нито един момент не е имал трайни ограждения и не е бил в държане на ищеца. Изводът за липса на намерение за своене е обоснован и с подадената през 2021 г. от ищеца до Община – Антоново жалба, в която същият посочва, че процесният имот е общинска собственост, от което следва, че ищецът не е имал и демонстрирал собственическо отношение към имота. Едва през 2019 г. ищецът заявил пред свидетеля К. Н., че е собственик на имота. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят два въпроса във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: а/. въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства, с твърдения за разрешаването му в противоречие с решение № 51 от 1. 07. 2021 г. по гр. д. № 1854/2020 г. на ВКС, 1 г.о.; б/. дали винаги владелецът на чужд имот е длъжен да демонстрира намерение за своене по отношение на собственика – твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 88 от 27. 07. 2016 г. по гр. д. № 661/2016 г. на ВКС, 2 г.о. Настоящият състав намира, че не е налице соченото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси. Относно първия въпрос - действията на въззивния съд не противоречат, а съответстват на формираната по въпроса практика на ВКС, обективирана в посоченото от касатора решение № 51 от 1. 07. 2021 г. по гр. д. № 1854/2020 г. на ВКС и цитираните в последното решения – решение № 198 от 10. 08. 2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, 4 г.о. и решение № 107 от 25. 06. 2019 г. по гр. д. № 2737/2018 г. на ВКС, 3 г.о., с която се приема, че въззивният съд, като инстанция по съществото на спора, в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, следва да формира вътрешното си убеждение въз основа на всички събрани по предвидения от процесуалния закон ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции, относими към релевантните за спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност, и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се, като не може да основе изводите си на произволно избрани доказателства. В случая, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства – гласни и писмени, както и установените с тях факти. Разгледал е всички доводи и възражения на страните. Отразил е изводите си в мотивите към решението, които отразяват осъществена правораздавателна дейност по съществото на спора. Несъвпадението между становището на ищеца и изводите на въззивния съд не е основание за допускане до касационен контрол на въззивното решение. А оплакването за несъответствие между фактически изводи и събраните по делото доказателства представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и обсъждането му в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като в това производство се извършва преценка само за наличие на основания по чл. 280 ГПК независимо от правилността на съдебния акт, а обсъждането на правилността е недопустимо, освен в хипотезата на чл. 280, ал 3, пр. 3 ГПК, каквато в случая не е налице. Вторият въпрос не представлява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма връзка с изводите на въззивния съд и разглеждането му не би повлияло на изхода на делото. Въпросът би бил от обуславящо значение в случай, че въззивният съд бе приел за установено, че ищецът е осъществявал фактическа власт върху имота в продължение на десет години, но не е демонстрирал намерението си за своене конкретно към ответника, като собственик на имота. В случая обаче е прието за недоказано твърдението на ищеца, че е осъществявал непрекъснато фактическа власт върху имота в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС – прието е, че ищецът е осъществявал спорадични действия по почистване на имота и то с цел облагородяване на района и осигуряване на достъп до намиращата се в близост къща за гости, негова собственост. Прието е, също, че презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена предвид съдържащото се в жалбата до общината от 2021 г. изявление, че процесният имот е общинска собственост. При тези изводи на съда и с оглед данните по делото, отговорът на поставения въпрос не би бил от решаващо значение за правния спор. Ответникът по касационната жалба не претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,