Определение № 20 от 06.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5100/2014 г.

Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Г. В. Т. от [населено място], чрез назначения й особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК адв. З. З. от АК-Х., против въззивно решение № 195 от 30.04.2014 г., постановено по в.гр.д. № 237 по описа за 2014 г. на Хасковския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 78 от 30.01.2014 г. по гр.д. № 1227/2013 г. на Хасковския районен съд, са уважени предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240 ЗЗД и Г. В. Т. е осъдена да заплати на [фирма] [населено място], сумата от 9 600 лв., представляваща неизплатени вноски по сключения между страните договор за заем от 10.05.2008 г. и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – обезщетение за забава върху главницата в размер на 371,59 лв., като са присъдени и направените по делото разноски. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, решавани са противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият поставен от жалбоподателката правен въпрос е относно приложението на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, конкретизиран от настоящата инстанция, съгласно разрешението, дадено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, а именно - следва ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства за извънсъдебни признания на страните, които са станали известни на въззивния жалбоподател след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и в хода на въззивното производство, в случаите, при които страната е защитавана от назначен от съда особен представител при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК, чийто възможности да се снабдява с доказателства и да ги представя своевременно пред съда са силно ограничени, поради липсата на какъвто и да било контакт с представляваното лице, за който твърди, че приетото от въззивния съд е в противоречие със задължителната съдебна практика, както и че разрешаването на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставен е и материалноправен въпрос, с твърдението, че е от значение за изхода на делото, а именно – следва ли да се приеме, че нотариалният акт за учредяване на договорна ипотека като единствено доказателство по делото доказва както наличие на договор за заем, така и реалното предаване на сумата, предмет на този договор, за който твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, както и че е решаван противоречиво от съдилищата. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: решение № 153 от 01.08.2011 г. по гр.д. № 39/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 182 от 08.11.2013 г. по гр.д. № 1959/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 358 от 17.01.2014 г. по гр.д. № 1381/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 97 от 22.03.2011 г. по гр.д. № 417/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и влязло в сила решение № 521 от 27.07.2012 г. по гр.д. № 2966/2011 г. на Хасковския районен съд. Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. И. З. от АК-М., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 240 ЗЗД, с цена над 5 000 лв. и обусловен от него акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и е подадена в срока по чл. 283 ГПК, поради което същата е редовна и допустима. За да уважи предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел, че в случая ищцовото дружество е доказало при условията на пълно, пряко и главно доказване, че между страните е бил сключен договор за заем, обективиран в представения по делото договор за учредяване на договорна ипотека с н.а. № 183, т. ІІ, рег. № 5270, д. № 347/2008 г. от 10.05.2008 г., съгласно който ответницата е получила в заем от ищцовото дружество сумата от 9 600 лв. в брой, със задължение да я върне на пет равни вноски от по 600 лв., което тя не е сторила в уговорените срокове, поради което е била осъдена да заплати сумата по главницата в размер на 9 600 лв., както и мораторна лихва в размер на 371,59 лв. С протоколно определение от 09.04.2014 г. по в.гр.д. № 237/2014 г. въззивният съд е оставил без уважение искането на особения представител на въззивницата адв. З. за приемане като доказателство по делото при условията на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК на обяснение на И. Т. И. от 24.01.2012 г. като представител на ищцовото дружество до НАП-Х., поради настъпила процесуална преклузия по чл. 266, ал. 1 ГПК Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, по повдигнатия процесуалноправен въпрос за приложението на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, обусловил изхода на спора, който е решен от въззивния съд в противоречие с установената задължителна съдебна практика, представена от особения представител на касаторката адв. З., обективирана в решение № 358 от 17.01.2014 г. по гр.д. № 1381/2012 г. на ВКС, ІV г.о. В него е прието, че съгласно чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК до приключване на съдебното дирене във въззивното производство, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят доказателства за тях, когато не са могли да ги узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата и съответно в срока за отговор. Когато въззивният съд прецени, че доказателствата са нови по смисъла на чл. 266, ал. 2, т.1 ГПК (когато страната, въпреки, че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да узнае, да посочи или да представи доказателствата), той следва да постанови събирането им доколкото същите са допустими и относими към спорното право. Признанията на страните за факти, относими към спорното право (в т.ч. и извънсъдебните признания) съставляват допустимо доказателствено средство, поради което искането за събиране на доказателства за новоузнато от страната извънсъдебно признание на насрещната страна, следва да бъде допуснато от въззивния съд и ценено при условията на чл. 175 ГПК наред с всички доказателства по делото. Поставеният материалноправен въпрос, свързан със значението на нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека като единствено доказателство по делото дали доказва както наличие на договор за заем, така и реалното предаване на сумата, предмет на този договор, не е обусловил изхода на делото, а се отнася до евентуална неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – основание за касиране по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касаторката Г. Т., която в производството по делото е представлявана от особен представител при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК – адв. З. З. от АК-Х., с оглед разрешението, дадено в т. 7 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, не дължи внасяне на държавна такса за касационното производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,