Определение № 3753 от 27.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1341/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 984/09.02.2023 г., подадена от Р. М. С., чрез адвокат Г. Д., срещу решение № 5 от 05.01.2023 г. по гр. д. № 743/2022 г. на Окръжен съд – Добрич, с което е потвърдено решение № 260000 от 07.01.2022 г. по гр. д. № 245/2019 г. на Районен съд - Тервел в частта, с която е постановено извършването на делба по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, чрез възлагане в дял на Ф. М. С. на недвижим имот: дворно място с площ от 970 кв.м, съставляващо УПИ *, с пл. № *, * в кв. 41 по ПУП на [населено място], общ. Т., ведно с построеното в същото дворно място едноетажно еднофамилно жилище, със застроена площ от 65 кв.м, и като заплати на съделителите Г. Ф. Р. и Р. М. С. суми от по 3700 лв. за уравнения на дяловете им; обезсилено е първоинстанционното решение в частта, с която Ф. М. С. е осъден да заплати на Р. М. С. сумата от 193.12 лв., представляваща стойността на паричното обезщетение за времето от 25.06.2019 г. до 15.03.2021 г., през което съделителят Р. М. С. е бил лишен от правото да ползва съсобствения на страните имот съобразно дела му в съсобствеността, по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Въззивният съд е съобразил, че производството пред него е образувано по жалба на Р. М. С. срещу първоинстанционното решение в частите, с които е постановено извършването на делба по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК на описания по-горе недвижим имот, като той е възложен в дял на Ф. М. С.; Ф. М. С. е осъден на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на Р. М. С. сумата от 193.12 лв., съставляваща обезщетение за лишаване от ползване за времето от 25.06.2019 г. до 15.03.2021 г. Относно способа за извършване на делбата, въззивният съд е приел, че с траните по делото са наследници по закон на починалия на 21.01.2004 г. М. С. С., като съделителите Р. М. С. и Ф. М. С. са низходящи от първа степен, а съделителят Г. Ф. Р. е низходяща от втора степен, дете на починалата на 03.12.1995 г. А. М. М.. М. С. С. е оставил като наследник и Ф. К. С. (съпруга), починала на 20.08.2011 г. Съделителят Ю. А. С. е съпруга на Ф. М. С., съгласно удостоверение за сключен на 27.10.1974 г. граждански брак. Установено е по делото, че съпрузите М. С. С. и Ф. К. С. са придобили по време на брака си делбения имот (нот. акт № 72, т. I, д. № 156/1963 г. на ТРС). С договор от 28.06.2004 г., сключен с нот. акт № 39, т. V, рег. № 1402, д. № 170/2004 г. на нотариус Р. Д., Ф. К. С. е прехвърлила на сина си Ф. М. С., по време на брака му с Ю. А. С., своите идеални части от делбения имот, срещу задължението му да поеме издръжката и гледането й. С решение № 5/14.01.2020 г. по гр. д. № 245/2019 г. на Районен съд – Тервел, влязло в сила, делбата на недвижимия имот е допусната между съделители и при квоти, както следва: Р. М. С. - 1/8 ид. ч., Ф. М. С. - 1/8 ид. ч., Г. Ф. Р. - 1/8 ид. ч. и Ф. М. С. и Ю. А. С. - 5/8 ид. ч. в режим на семейна имуществена общност (СИО). Въззивният съд, като е съобразил, че делбеното имущество е придобито в режим на съпружеска имуществена общност от М. С. С., починал на 21.01.2004 г., и Ф. К. С., починала на 20.08.2011 г., отчуждила на 28.06.2004 г. правата си с договор за издръжка и гледане в полза на наследника Ф. М. С., по време на брака му с Ю. А. С., е направил извод, че не е налице смесена съсобственост, като пречка делбата да бъде извършена по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК. По този въпрос се е позовал на т. 8 от ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, в което е прието, че комбинираната (смесена) съсобственост възниква в резултат на повече от един юридически факт - прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Прието е, че при смесената съсобственост делбата не може да се извърши по реда на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 349, ал. 2 ГПК, а чрез изнасяне на имота на публична продан. Последващата практика на ВКС е развила даденото разрешение с посочване, че разглежданите в т. 8 от ТР № 1/2004 г. хипотези на смесена (комбинирана) съсобственост нямат предвид случаите, при които собствеността на имота е била еднородна и се е подчинявала на режима на съпружеската имуществена общност, а след смъртта на единия съпруг наследниците са извършили помежду си разпоредителни сделки, в резултат на които наследственият имот е съсредоточен и следва да се подели само между някои от тях. Прието е, че имотът е запазил наследствения си характер за съделителите и доколкото в съсобствеността не участват чужди на наследството трети лица, в духа на закона е имотът да остане в патримониума на един от тези наследници, каквато възможност предвижда хипотезата на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), която изцяло е възпроизведена като текст с действащия чл. 349, ал. 2 ГПК. Окръжен съд – Добрич е взел предвид и практиката на ВКС - решение № 18/27.02.2013 г. по гр. д. № 572/2012 г., I г. о., решение № 144/11.07.2014 г. по гр. д. № 7209/2013 г., I г. о., решение № 158/25.11.2016 г. по гр. д. № 2233/2016 г., II г. о., в която е доразвито разрешението по тълкувателното решение с посочване, че разпоредителните сделки между сънаследниците не водят до смесена съсобственост, включително и когато при извършването на разпоредителната сделка с част от наследствен имот, приобретателят-сънаследник е в брак, тъй като съпругът участва не като трето лице, което придобива по сделка част от наследствения имот, а правата му произтичат от закона - чл. 19, ал. 1 СК (отм.), респ. чл. 21, ал. 1 от действащия СК. Въз основа на така изложеното, съдът е приел, че делбеното имущество в случая е с наследствен характер и възлагането по чл. 349, ал. 2 ГПК е допустим способ за извършване на делбата му. Този му извод е обусловил потвърждаване на първоинстанционното решение в тази му част. Същевременно въззивният съд е намерил решението на Районен съд – Тервел за недопустимо в частта му относно присъденото обезщетение за лишаване от ползване. Изложил е, че претенцията за делба е заявена от Р. М. С., като с исковата молба е отправено искане по чл. 344, ал. 2 ГПК съдът да определи сумата от 50 лв. месечно, считано от датата на подаване на исковата молба, която да му бъде заплащана от ответниците за пълното ползване на имота. В диспозитива на решението по допускането на делбата първоинстанционният съд е посочил, че по искането за наем ще се произнесе по реда на чл. 346 ГПК. След постановяване на решението, в срока по чл. 346 ГПК е била депозирана искова молба от съделителя Р. М. С., в която той е изложил, че с исковата молба е поканил ответниците да му заплащат обезщетение в размер на 50 лв. за периода от подаване на исковата молба до окончателното разделяне или продаване на имота, като с оглед на това е отправено искане ответниците да бъдат осъдени да му заплащат обезщетение в размер на сумата от 50 лв. месечно за невъзможността да ползва собствения си имот в периода от подаване на исковата молба (25.06.2019 г.), ведно със законната лихва за всяка закъсняла и просрочена вноска до окончателното разделяне или продаване на имота. Молбата е представена в съдебното заседание, проведено на 29.10.2020 г., с посочване, че е с правно основание чл. 344, ал. 2 ГПК и като такава е била приета от делбения съд за разглеждане. С решението по извършване на делбата, на Р. С. е присъдено обезщетение, определено в глобален размер от 193.12 лв. и за конкретен период от време – от 25.06.2019 г. (датата на подаване на исковата молба) до 15.03.2021 г., през който този съделител е бил лишен от правото да ползва съсобствения имот. С въззивната жалба Р. С. не изразява недоволство от размера на присъденото му обезщетение, а от крайния срок, до който е било присъдено то (уточнителна молба от 11.11.2022 г.), като искането е за обезщетение до приключване на производството по делото и в съответствие с отправеното искане за привременната мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК. Районен съд – Тервел е постановил допълнително решение, необжалвано от страните - № 260010/08.08.2022 г., по реда на чл. 250 ГПК - служебно и без отправено искане от страна по делото, за отхвърляне като неоснователен на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС до размер на претенцията по 50 лв. наем месечно за същия период от време, с посочване, че първата дата е дата на входиране на молбата, а втората дата е дата на депозиране на иска по сметки. Въззивният съд се е позовал на определение № 308/24.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1773/2014 г. на ВКС, IV г. о. относно разграничението между хипотезите на чл. 344, ал. 2 ГПК и чл. 31, ал. 2 ЗС. Посочил е, че по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК съдът може да постанови кой от съделителите от кои от делбените имоти ще се ползва до окончателното извършване на делбата или какви суми ще следва да бъдат заплащани между съделителите срещу ползването, като по този начин се извършва привременно разпределение на ползването на имотите, предмет на делбата, до приключване на делбеното производство. Така определените суми, които следва да бъдат заплащани между съделителите по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, уреждат отношенията им по повод ползването само по време на висящността на делбеното производство и имат характер на привременна мярка досежно ползването. Съдебният акт, постановен по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, има действие и значение само за делбеното производство и с него съответната привременна мярка може да бъде постановена само занапред във времето и само до окончателното приключване на делбеното производство. Един от съделителите може да бъде осъден да заплаща по този ред на друг съделител суми срещу ползването на имота, следователно, винаги и само занапред във времето, т.е. от момента на влизане на постановения по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК акт в сила. От друга страна, претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване по чл. 31, ал. 2 ЗС е допустимо да бъде предявена и да бъде разгледана от съда за период от време, предхождащ делбеното производство или следващ предявяването на иска за делба, но предхождащ влизането в сила на определението по чл. 344, ал. 2 ГПК (включително, когато то е инкорпорирано в решението по допускане на делбата). Тази материалноправна претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС обаче е допустимо да бъде разгледана единствено и само по реда на чл. 346 ГПК - във втората фаза на делбеното производство, дори и тя да е предявена още с иска за делба. Правната квалификация на отправено до съда искане за присъждане на обезщетение се основава на изложените при предявяването му факти и обстоятелства. Ако искането касае обезщетение за ползване за минал период от време, то е налице самостоятелна претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на имота за този период, т.е. претенция по сметките между съделителите, която следва да се разгледа по реда на чл. 346 ГПК. Ако обаче в делбеното производство се претендира от съсобственика заплащане на суми срещу ползването на имота от другите съсобственици занапред до окончателното извършване на делбата, следва да се приеме, че е налице искане за постановяване на привременни мерки по чл. 344, ал. 2 ГПК. Възможно е един съделител да предяви, още преди постановяване на решението по допускане на делбата, както искане за постановяване занапред на привременни мерки по чл. 344, ал. 2 ГПК, така и претенция за обезщетение за изминал период от време по чл. 31, ал. 2 ЗС. За да постанови процесуално допустими съдебни актове, съдът следва да разгледа тези искания и да се произнесе по тях съобразно посочените императивни процесуални норми – по искането за привременни мерки - най-рано с решението си по допускането на делбата (което има характера на определение в тази част и може да бъде изменено от същия съд - чл. 344, ал. 2 и ал. 3 ГПК), като в него съдът не е необходимо да сочи периода, за който се постановяват привременните мерки, а по материалноправната претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС - най-рано с решението си по чл. 346 ГПК (арг. и от чл. 351 ГПК), като в него съдът следва да посочи изминалия период от време, за който се присъжда обезщетението. Окръжен съд – Добрич е приел, че в случая отправеното искане е било за заплащане на суми срещу ползването на имота за времето след завеждане на делото (занапред във времето), и до окончателното извършване на делбата, т.е. представлява искане за постановяване на привременната мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК. От съдържанието на решението по чл. 236, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК се установява, че е налице произнасяне не по искането на ищеца за прилагане на привременна мярка, а по непредявен иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК, и в тази му част първоинстанционното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, като в случая не намира приложение чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, пр. трето ГПК. На първо място, в изложението се сочи, че по въпроса, че разпоредителните сделки между сънаследниците не водят до смесена съсобственост, въззивното решение влиза в противоречие с ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 8, предвид прекратената СИО на общия наследодател и съпругата му Ф. К. С.. Визира се и противоречие с приетото в: решение № 122/05.01.2018 г. по гр. д. № 4962/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 105/29.09.2022 г. по гр. д. № 3171/2021 г. на ВКС, І г. о., решение № 83/10.04.2012 г. по гр. д. № 739/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 44/13.07.2017 г. по гр. д. № 2894/2016 г. на ВКС, ІІ г. о. На второ място, Р. С. твърди, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. Необорената презумпция за съвместния принос по чл. 21, ал. 1 СК при възмездна сделка приравнява ли съпругата на наследник и предвид, че е необходим другар в делбата; 2. Приравнява ли се делбеното имущество изцяло на наследствено, ако в него идеална част е наследствено имущество. Относно частта на решението по обезсилване на първоинстанционния съд по претенцията по сметки, жалбоподателят твърди, че съдът се е произнесъл без да има въззивна жалба. Сочи противоречие с: ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., т. 2, на ОСГТК на ВКС, решение № 50/23.07.2021 г. по гр. д. № 3293/2019 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 544/23.07.2010 г. по гр. д. № 736/2009 г. на ВКС, ІV г. о. Постъпил е отговор от Ф. М. С. и Ю. А. С., с който се иска обжалваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба срещу въззивното решение в частта относно извършването на делбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. В останалата част касационната жалба е недопустима съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и следва да бъде оставена без разглеждане. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Атакуваното пред ВКС решение на Окръжен съд - Добрич е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния въпрос и не е явно необосновано. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в частта по извършване на делбата, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съображенията му за това са следните: Въпросите от изложението към касационната жалба могат да бъдат обобщени и уточнени в следния смисъл: Смесена (комбинирана) ли е съсобственост, когато след смъртта на наследодател на съделителите, е налице прекратена семейна имуществена общност по отношение на делбения имот и преживелият съпруг впоследствие е прехвърлил притежаваните от него, като наследник и съсобственик на лично основание, идеални части от имота на друг от наследниците. Понятието смесена (комбинирана) съсобственост се употребява в съдебната практика във връзка с приложението на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.) и чл. 349, ал. 2 от действащия ГПК, за да се означи съсобствеността, при която някои от съсобствениците са придобили право на собственост върху вещта по наследяване, а останалите – на друго основание. Съдебната практика на съставите на ВКС, в безспорните хипотези на смесена съсобственост, прилага без отклонения разясненията по т. 8 на ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, в смисъл че комбинирана (смесена) съсобственост е съсобственост, възникнала в резултат на повече от един юридически факт, а доколкото с възприетото становище по т. 7 на същото тълкувателно решение се приема, че само хипотезите на съсобственост, възникнала в резултат на наследяване, попадат под дискрецията на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), то при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може да извърши делбата на основание чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), изцяло възпроизведен като текст с действащия чл. 349, ал. 2 ГПК. След приемане на визираното по-горе тълкувателно решение е налице практика по чл. 290 ГПК на различни състави на ВКС (вкл. съобразената от въззивния съд, както и по-нова - напр. решение № 64/13.07.2022 г. по гр. д. № 4086/2021 г. на ІІ г. о., решение № 105/29.09.2022 г. по гр. д. № 3171/2021 г., І г. о.), с която се разви и допълни разбирането за смесената (комбинирана) съсобственост, като се прие, че такава съсобственост не е налице, когато жилищният имот е бил съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на единия съпруг (освен в хипотезата на чл. 14, ал. 7 СК от 1968 г.), тъй като преживелият съпруг е и наследник по закон на общия наследодател. Не е налице смесена съсобственост и когато сънаследниците извършат помежду си разпоредителни сделки. В последния случай сделката не променя наследствения характер на имота, а само уголемява квотата в съсобствеността на един от наследниците. Когато при извършване на разпоредителната сделка с част от наследствен имот приобретателят сънаследник е в брак, също не възниква смесена съсобственост, тъй като съпругът участва не като трето лице, което придобива по сделка част от наследствения имот, а той придобива права по силата на закона – чл. 21, ал. 1 СК, респ. чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.). Настоящият съдебен състав споделя цитираната актуална практика, като счита, че тя отговаря в най-пълна степен на смисъла и духа на закона имотът да остане в патримониума на някой от наследниците. Атакуваното решение е изцяло съобразено с нея. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по извършване на делбата. Ф. М. С. и Ю. А. С. имат право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 600 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,