Определение № 2367 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 759/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е частна касационна жалба на М. Н. В. срещу определение № 10 от 04.01.2024г. на ОС- Перник по ч.гр.д. № 822/2023 г., с което е потвърдено определение № 3884/23.11.23 г. на РС- Перник по гр.д. № 2196/23г., с което е оставена без уважение молбата на М. Н. В. за изменение на решението в частта за разноските, с присъждане на адв. възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв. за предоставена безплатна правна помощ. Твърди, че определението е неправилно и иска да бъде отменено, и вместо него бъде постановено друго, с което да и се присъдят направените по делото разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел като основания за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите“ 1/. „Достатъчно ли е признанието на предявения иск и липсата на изпълнително производство, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективно право на длъжника и ищец по иска по чл.439 ГПК?“ и 2/. „Извънсъдебното поведение на кредитора дава ли повод по смисъла на чл.78, ал.2 от ГПК за предявяване на отрицателен установителен иск за оспорване на парично притезание, удостоверено в изпълнителен лист?. Добросъвестно ли е извънсъдебното претендиране на изпълнение на естествено право?“. С писмения си отговор „ЕОС Матрикс“ ЕООД изразява становище за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване валиден и допустим съдебен акт. С обжалваното определение, ОС- Перник е приел, че в продължение на период от 9 години кредиторът- взискател не е предприел никакви действия по съществуващото и перемирано по силата на закона изп. дело, с които да застраши интересите на длъжницата. Посочил е че кредиторът- взискател с нищо не е застрашил интересите на ищцата по изпълнителното дело, като не е дал повод за образуване на настоящото гр. дело, а след предявяване на иска по чл.439 ГПК е направил признание за неговата основателност, поради което е налице хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК. Счел е, че правния интерес от предявяването на иска е единствено възможността в някакъв бъдещ момент взискателят да поиска извършване на принудителни изп. действия, което е постигнато чрез формирането на силата на пресъдено нещо с постановеното по делото решение, което не означавало, че на ищцата се дължат разноски, в който смисъл били и мотивите на районният съд, към които е препратил. Настоящият състав на Върховният касационен съд, ІV гр. отд., намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по обобщения материалноправен въпрос за предпоставките за приложение на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК при предявен от длъжника отрицателен установителен иск за недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника и образувано въз основа на него изпълнително производство, и независимо от това, че кредиторът- ответник е признал иска с отговора на исковата молба и срещу ищеца - длъжник не са предприемани изпълнителни действия след изтеклата давност. Въпросът е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното определение, т.е. налице е общият критерий по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Налице е и соченото от страна на жалбоподателите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК. По така формулираният въпрос трайно в практиката на ВКС, която настоящият състав споделя, се приема, че при действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори правния интерес на ищеца, като направи признанието. При това свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска. В практиката се извежда и разрешението, че хипотезата, в която ответникът признава иск за установяване несъществуването като погасено по давност вземане, за което не е снабден с изпълнителен титул, е различна от тази, при която такъв титул е налице и въз основа на него е образувано изпълнително производство, макар да е настъпила перемпция. С оглед отговора на така поставения въпрос, настоящият състав намира, че разгледана по същество частната касационна жалба е основателна. Неправилно въззивният съд е приел, че при признание на иска ответникът не дължи разноски, независимо от обстоятелството, че разполага с изпълнителен титул за вземането. В настоящия случай по делото е безспорно установено, че ответникът разполага с изпълнителен титул и е конституиран като взискател в изпълнително производство срещу длъжника (макар по него да е настъпила перемпция), което води до неприложимост на практиката, съгласно която ответникът се освобождава от отговорност за разноски, като постановена при различна фактическа обстановка. Тази практика касае хипотеза на предявен отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане като погасено по давност, за което ответникът не е бил снабден с изпълнителен лист, която хипотеза е различна от процесния случай. В настоящото производство освен извънсъдебното поведение на кредитора и признаването от негова страна на иска, следва да се съобрази и наличието на изпълнителен титул, въз основа на който срещу ищцата е образувано изпълнително производство (макар и същото да е перемирано), поради което освобождаването на ответника от отговорност за разноски в случая не е оправдано. Въззивното определение следва да бъде отменено, а молбата на ищцата за изменение на постановеното първоинстанционно решение следва да бъде уважена, като на осн. чл.38 ЗАдв. във вр. с чл.78, ал.2 ГПК „ЕОС Матрикс“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на процесуалният представител на ищцата М. В.- адв. В. П. Н., сумата от 1812,81 лв.- адв. възнаграждение. С оглед на изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV гр.отд.,