Определение № 201 от 19.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2078/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Д. Р. Б. чрез адв. П. Ю., срещу определение № 518/01.03.2022 г. по в. ч. гр. д. № 256/2022 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното определение е отменено определение № 10154/30.11.2021 г. по гр. д. № 9494/2021 г. на Пловдивския районен съд, с което молбата на ищците М. Г. К. и З. Г. К. по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото прекратително определение от 18.10.2021 г. е оставена без уважение, като вместо това определението е изменено и жалбоподателката е осъдена да заплати на ищците сумата от общо 1 885 лева разноски за производството пред районния съд, както и за производството по молба за отмяна по гр. д. № 4024/2020 г. на ВКС на РБ, II-ро г. о. Жалбоподателката поддържа оплакване за неправилност като порок на обжалвания акт и моли той да бъде отменен, както и да се постанови друг, с който първоинстанционното определение бъде оставено в сила. Оспорва приетото от въззивния съд, че при прекратяване на делото поради отказ или оттегляне на иска и поискани за присъждане разноски се прилага нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, като се съобразява извънпроцесуалното поведение на oтветника към момента на завеждане на делото. Твърди, че въззивният съд е игнорирал обстоятелството, че изоставянето на фактическата власт не е станало заради признаване правата на ищците, а защото имотът е бил продаден по време на процеса, т. е. в течение на производството спорното право е било прехвърлено върху другиго, в какъвто случай съгласно чл. 226, ал. 1 ГПК делото следва своя ход между първоначалните страни. Като основание за допускане на касационно обжалване като решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 509/21.12.2010 г. по ч. гр. д. № 504/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., определение № 587/28.11.2011 г. по ч. гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, I-во г. о., и определение № 857/20.12.2012 г. по ч. т. д. № 815/2012 г. на ВКС, I-во т. о., се поставя въпросът: В случай, при който съдът се е десезирал от правния спор по волята на ищеца /извършване на отказ от иска/ и е прекратено производството по делото без да е налице признание на иска от страна на ответника, има ли право ответникът на разноски по реда на чл. 78, ал. 4 ГПК или в този случай разноски следва да бъдат присъдени на ищеца. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното определение като отделно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за достъп до касационен контрол. С писмен отговор ищците М. Г. К. и З. Г. К. като ответници по жалбата оспорват наличието на наведените основания за допускане на касационното обжалване, както и нейната основателност. Частната касационна жалба е подадена в срок, от страна по делото с правен интерес от обжалването, насочена е срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК като постановен във връзка с производство по иск за собственост по чл. 108 ЗС, решението по който подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. По въпроса за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за селектиране на жалбата, като съображенията за това са следните: Производството по гр. д. № 9494/2021 г. на Пловдивския районен съд е образувано, след като с решение № 74/02.06.2021 г. по гр. д. № 4024/2020 г. на ВКС, II-ро г. о., по реда на чл. 307 ГПК е отменено влязлото в сила решение № 3495/27.10.2015 г. по гр. д. № 12935/2014 г. на Пловдивския районен съд и делото, образувано по исковата молба от 28.08.2014 г. на М. Г. К. и З. Г. К. срещу Д. Р. С., сега Б. /с български имена Г. Р. Т./, за ревандикация на реална част от собствения им недвижим имот, е върнато на районния съд с указания да се обезпечи редовното ѝ призоваване, като се започне от действията по надлежно връчване на препис от исковата молба и приложенията ѝ. С отговора от 11.08.2021 г. на исковата молба ответницата е заявила, че спорната реална част никога не е владяна от ищците, тъй като не е част от техния имот, както и че тя я е владяла като част от своя имот повече от десет години, съвместно със сестра си, от 22.12.2003 г., когато имотът им бил дарен с н. а. № 54/2003 г., съответно я е придобила по давност, ако се приеме, че е владеела имота без правно основание. Същевременно е посочила, че на 20.05.2020 г. тя и сестра ѝ са прехвърлили собствения си имот на В. Д. Д., поради което тя не е пасивно легитимирана да отговаря по предявения иск. С молба от 15.10.2021 г. ищците са заявили оттегляне на иска по чл. 108 ЗС поради отпадане на правния им интерес в хода на делото. Посочили са, че след като ответницата е продала на 20.05.2020 г. съсобствения си имот, съседен на процесния, е преустановила осъществяването на фактическа власт върху процесния имот, представляващ част от имота на ищците. Поискали са присъждане на разноски. С определение от 18.10.2021 г., след като прекратил производството на основание чл. 232 ГПК, първоинстанционният съд е осъдил ищците да заплатят на ответницата разноски за първоинстанционното производство и за производството по отмяна в размер на 1 225 лева. Частната жалба срещу това определение е разгледана като молба по чл. 248 ГПК от първоинстанционния съд, който я е оставил без уважение. За да отмени първоинстанционното определение, въззивният съд от фактическа страна е приел, че ответницата към момента на предявяване на иска по чл. 108 ЗС е упражнявала фактическа власт върху процесния имот и не е признала иска, вземайки становище, че го счита за неоснователен. Приел е, че в хода на процеса ответницата е изоставила фактическата власт върху спорната част, поради което за ищците е отпаднал интереса да искат от ответницата принудително удовлетворяване на притезанието. От правна страна съдът е приел, че след като съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК ответникът има право на разноски, ако с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и признае иска, то по аргумент за противното при прекратяване на производството по делото, ако ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото и не признае иска, разноските се възлагат върху него, а не върху ищеца. Когато отказът от иска е предприет от ищеца заради настъпили след предявяване на иска, независещи от него, а от ответника обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, то ответникът е този, който носи отговорността за разноски. Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК Поставеният в изложението въпрос, макар да визира хипотеза на отказ от иска, е обуслявящ, защото при отказ от иска, както и при оттеглянето му, какъвто е настоящият случай, се стига до прекратяване на делото и поставяне на въпроса за разноските на ответника по чл. 78, ал. 4 ГПК. Касационно обжалване обаче не следва да се допуска, тъй като не е налице наведената предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - въпросът не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитираната и приложена практика е неотносима към предмета на настоящото дело, както и към поставения въпрос. Така, определение № 509/21.12.2010 г. по ч. гр. д. № 504/2010 г. на ВКС, II-ро г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, разглежда хипотеза, при която присъждането на разноски е отказано по съображения, че липсва произнасяне по предявените искове, както и прекратяване на производството по делото, което продължава пред родово компетентния съд, така че въпросът кога при прекратяване на делото се присъждат разноски на ответника съобразно чл. 78, ал. 4 ГПК, не е разгледан. С определение № 587/28.11.2011 г. по ч. гр. д. № 408/2011 г. на ВКС, I-во г. о., не е допуснато касационно обжалване, следователно това определение изначално е негодно да обоснове основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не съставлява формирана практика по конкретен правен въпрос; освен това въпросът: дали при присъждане на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК се дължи цялата сума на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника, ако адвокатът му не е извършвал никакви други процесуални действия, освен подаване на писмен отговор на исковата молба, е различен от поставения по настоящото дело. Определение № 857/20.12.2012 г. по ч. т. д. № 815/2012 г. на ВКС, I-во т. о., дава отговор на въпроса: следва ли да се присъжда адвокатско възнаграждение на евентуалния ответник по делото при условие, че искът срещу него въобще не е разгледан - следователно и това определение няма връзка с предмета на настоящото дело. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-торо ГПК - обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. В случая жалбоподателката свързва основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК с довода, че въззивният съд е игнорирал обстоятелството, че изоставянето на фактическата власт не е станало заради признаване правата на ищците, а защото имотът е бил продаден по време на процеса, т. е. в течение на производството спорното право е било прехвърлено върху другиго, в какъвто случай съгласно чл. 226, ал. 1 ГПК делото следва своя ход между първоначалните страни. Този довод, освен че изисква запознаване и анализ на доказателствата по делото, не им и съответства. Така, видно от н. а. № 83/28.07.2008 г., ищците са собственици на поземлен имот № 013349 и твърдят в исковата молба, че част от този имот е във фактическата власт на ответницата по иска /сега жалбоподател/, като я е присъединила към своя имот № 13284. Както вече бе посочено, ответницата е оспорила иска с твърдението, че спорната част е част от притежавания от нея в съсобственост имот № 013284, с който тя и съсобственицата ѝ са се разпоредили в полза на трето за спора лице. От изложеното следва, че в случая е налице разпореждане не със спорния имот, а със съседен на спорния, като за този извод съдът изхожда от пространствения обхват на правото на собственост, установен от представената към исковата молба скица, и доколкото в процеса не е установено спорната част да е част от имота, притежаван от ответницата в съсобственост. Съгласно служебно известната на настоящия състав константна и единна практика на ВКС когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства /след подаване на исковата молба/, например извършено плащане на претендираната сума, ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. В този смисъл са определение № 238/27.05.2021 г. по ч. т. д. № 854/2021 г. на ІІ-ро т. о., и посочените в него: определение № 843/17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г. на ІV-то г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на ІV-то г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г. на ІV-то г. о., определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на I-во г. о. В случая, видно от молбата за оттегляне на иска, отпадането на правния интерес на ищците е поради обстоятелството, че след като ответницата се е разпоредила с правата си върху имота, съседен на процесния, тя е преустановила осъществяването на фактическата власт върху процесния имот, представляващ част от имота на ищците, а не се дължи на разпореждането в хода на процеса, когато приложима би била разпоредбата на чл. 226, ал. 1 ГПК, както твърди жалбоподателката, и в който случай не може да се приеме, че правният интерес на ищците от предявения иск е отпаднал, което да е основание за оттегляне на иска. Искането на ответниците по частната касационна жалба за присъждане на разноски е неоснователно. Производството по чл. 248 ГПК има несамостоятелен характер, поради което в него не се носи отговорност за разноски, включително и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт /определение № 205/19.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4518/2018 г. на ВКС, I-во г. о., определение № 579/26.06.2020 г. по гр. д. № 1342/2020 г. на ВКС, III-то г. о./. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,