Определение № 118 от 21.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3786/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Община – Стара Загора против решение № 26018 от 23. 07. 2021 г. по гр. д. № 1124/2021 г. на ОС – Стара Загора, с което след отмяна на решение № 260457 от 21. 12. 2020 г. по гр. д. № 3224/2019 г. на РС – Стара Загора, е признато за установено, по предявения от П. Я. Г. против Община – Стара Загора положителен установителен иск за собственост предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът е собственик по наследство и давност на реална част с площ от 1500 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ...............по одобрената кадастрална карта на [населено място], заедно с построената в тази реална част вилна постройка от 36 кв.м., която реална част е изобразена със зелена линия по точките 1-2-3-4-5-6-1 на комбинирана скица № 3 на вещото лице инж. Т. Н. (л. 54 от въззивното дело), подписана от съдебния състав като неразделна част от решението.

Твърди се недопустимост на решението, тъй като имотът, на който ищецът е признат за собственик, включва не само поземлен имот с идентификатор .............., но и част от поземлен имот с идентификатор .............., която не е предмет на предявения установителен иск за собственост. Твърди се недопустимост акта и поради постановяването му по нередовна въззивна жалба – към която не е бил приложен документ за внесена държавна такса в пълния дължим размер. Поддържа се и неправилност на въззивното решение на следните основания: постановяването му в нарушение на чл. 86 ЗС, чл. 7, ал. 1 ЗОС, пар. 1, ал. 1 ЗДЗС и пар. 42 ПЗР ЗОС, както и в нарушение на чл. 6 ЗС, ред. ДВ бр. 92/1951 г.; необоснованост на фактическите изводи за идентичност между имота предмет на предварителния договор и владян от наследодателката на ищеца и процесния имот, както и за осъществявано владение от праводателите на ищеца; допуснати процесуални нарушения при обсъждане и кредитиране на събраните гласни доказателства. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

Подаден е писмен отговор на касационната жалба от ищеца П. Я. Г., чрез адв. С. З., с който се изразява становище за допустимост и правилност на въззивното решение, както и за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

Делото има за предмет предявен от П. Я. Г. против Община – Стара Загора, по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост за приемане за установено между страните по делото, че ищецът е собственик, по наследство от майка си И. П. Н. и давност, на индивидуализираната по-горе реална част от поземлен имот с идентификатор ...........по одобрената кадастрална карта на [населено място]. Твърди, че наследодателката му е владяла имота от 29. 06. 1968 г. до смъртта си на 17. 02. 2019 г., поради което го е придобила по давност, както и че имотът е бил актуван без основание като частна общинска собственост с АЧОС № .........../19. 11. 2012 г., което поражда правен интерес от съдебно разрешаване на възникналия с общината спор за собственост.

Община – Стара Загора е възразила, че е придобила спорния имот на основание пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС, както и че е било невъзможно придобиването му по давност от наследодателката на ищеца предвид забраната установена с разпоредбата на чл. 86 ЗС и предвид нормата на пар. 1 ЗД ЗС, с която е постановено спиране течението на придобивния давностен срок за имоти частна държавна и частна общинска собственост до 31. 12. 2022 г. Направено е и възражение за липса на идентичност между процесния имот и имота предмет на сключения от наследодателката на ищеца предварителен договор за покупко-продажба и владян от същата.

За да достигне до извод за основателност на предявения иск за собственост, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че И. П. Н., род. 02. 05. 1933 г., е починала на 17. 02. 2019 г. и е оставила за законни наследници сина си П. Я. Г., род. на 01. 08. 1954 г., и съпруга си Я. Г. Н., род. на 22. 03. 1929 г. На 29. 06. 1968 г., между обещателите Д. И. Д., Д. П. И. и К. Т. Т. и купувачите И. П. Н. и Г. Н. Г. (който не участва като страна по делото), е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – лозе от 3 дка, находящо се в С. землище, м. „Г.“, при граници: запад – път, юг – път, север А. Д. и изток А. Д., за сумата 950 лв., изплатена напълно и в брой при подписване на договора. От сключване на предварителния договор на 29. 06. 1968 г. до смъртта на И. Н., последната е владяла процесната реална част от 1500 кв.м. от лозето от 3 дка, в която реална част има направена каменна къща с бетонен покрив. През последните 10-12 години от живота си И. Н. предоставяла имота за стопанисване на свидетелите А. К. и И. К., които редовно го почиствали и наглеждали. От собствениците на съседен имот (И. и М.) ищците знаели, че преди това имотът бил даден на други хора да го стопанисват. По делото е представен и н.а. № ..../06. 04. 1962 г., с който А. Д. продава на И. Д. Х. лозе от 1,8 дка в същата местност, при граници: път, Д. Х., П. Х., път и общинска мера. Въз основа на заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице инж. Т. Н. вх. № 267344/06. 07. 1921 г. и устните разяснения на експерта е прието за установено, че първият кадастрален, регулационен и застроителен план за местността, в която се намира процесният имот, е одобрен със заповед № 810/07. 07. 1978 г., както и че регулационният план действа и понастоящем. В КРП процесният имот е включен в имот пл. № ..........., попадащ в УПИ .... – Спортен комплекс, кв. ............ Към кадастралния план от 1978 г. няма разписен лист с отбелязване на собствениците на имотите. Няма данни за проведено отчуждително производство, нито за реализиране на предвиденото по регулационния план мероприятие. По одобрената със заповед № РД-18-1/07. 01. 2008 г. кадастрална карта спорният имот попада в югозападната част на ПИ ............ В същия има построена едноетажна масивна постройка с каменна зидария на основите, тухлена зидария на втория етаж и покрив от стоманобетонна плоча със застроена площ 37 кв.м. Процесният имот не попада в плановете на имотите по пар. 4 ПЗР ЗСПЗЗ. С АЧОС № ........./19. 11. 2012 г. ПИ ..............., включващ и спорната реална част от 1500 кв.м., е актуван като частна общинска собственост. Като придобивно основание в акта е посочена разпоредбата на пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС

От правна страна въззивният съд е приел, че ищецът е придобил процесния имот по наследство от майка си И. П. Н., която го е придобила по давност. Придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС се е осъществило на 29. 06. 1978 г., с изтичане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. За неоснователно е прието възражението на общината, че имотът е бил държавна собственост, трансформирана в частна общинска, поради което са били налице пречки за придобиването му по давност по чл. 86 ЗС и по пар. 1 ЗДЗС. По делото липсват каквито и да е доказателства спорният имот да е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ. Посоченото в акта за частна общинска собственост общо нормативно придобивно основание по пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС предвижда трансформиране в частна общинска собственост на застроените и незастроени парцели и имоти частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и обществени и благоустройствени мероприятия на общините съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на закона подробни градоустройствени планове. В случая е установено, че към одобряването на първия за района КРЗП със заповед № ......../07. 07. 1978 г. (до който момент имотът е имал земеделски характер – лозе) наследодателката на ищеца е била придобила собствеността върху имота по давност, но не е установено имотът да е бил придобит от държавата чрез проведено отчуждително производство по З. /отм./, с оглед включването му в парцел..... отреден за обществено мероприятие „С. к.“, в кв. ..........по КРП от 1978 г. Доказателствената стойност на акта за частна общинска собственост е приета за оборена.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. Липсата на документи за собственост на името на ищеца/наследодателя на ищеца относно процесния имот и липсата на доказателства същият да е бил собственост на друго лице изключва ли възможността земята да стане общинска собственост по реда на пар. 42 ПЗР ЗОС, ако имотът е бил държавен съгласно чл. 6 ЗС (ред. ДВ, бр.92/1951 г.).

2. Налице ли е произнасяне по непредявен иск, ако реална част от имота, на който ищецът е бил признат за собственик, се включва в друг имот, който не е бил предмет на иска.

3. Представлява ли съществено процесуално нарушение разглеждане и произнасяне по въззивна жалба, по която не е заплатен пълният размер на дължимата държавна такса, като за дължимата разлика ищецът е осъден с въззивното решение.

4. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество, да изложи собствени мотиви по спорните въпроси, както и да обсъди в съвкупност всички доказателства, доводите и възраженията на страните.

Първият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не кореспондира с извършените от страните процесуални действия, обективирани по делото, както и с установените от събраните доказателства факти. Общината не е заявила като придобивно основание, осъществило се в полза на държавата, разпоредбата на чл. 6 ЗС (ред. ДВ, бр.92/1951 г.), според която държавна собственост са имотите, които нямат друг собственик, а и данните по делото сочат, че имотът не е бил безстопанствен: към 29. 06. 1968 г. (сключване на предварителния договор за покупко-продажба от наследодателката на ищцата) е бил собственост на физически лица – Д. И. Д., Д. П. И. и К. Т. Т., а след 29. 06. 1968 г. имотът е владян и стопанисван от наследодателката на ищеца до смъртта й през 2019 г. Тезата, че липсата на разписен лист към кадастралния план от 1978 г. за района на м. „Г.“, съдържащ данни за собствениците на имотите, води до извод, че имотите, сред които и процесният, са били с неизвестни собственици, безстопанствени, е несъстоятелна. От изложеното и предвид указанията по приложението на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК следва, че въпросът не съдържа характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

По съображения аналогични на изложените по-горе настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос. В диспозитива на въззивното решение спорният имот е индивидуализиран с посочване на местонахождение, граници и площ и чрез препращане към комбинирана скица № 3 на вещото лице инж. Т. Н. (л. 54 от въззивното дело), подписана от съдебния състав като неразделна част от решението. Видно е както от словесното описание на спорния имот, така и от графичното му изобразяване на скицата неразделна част от решението, че съдът се е произнесъл по спор за собственост за реална част от поземлен имот с идентификатор ............по одобрената кадастрална карта на [населено място] – т.е. в рамките на поисканата от ищеца защита, а не по непредявен иск. След като постановеното от въззивния съд решение не надхвърля предмета на спора, то въпросът частично недопустимо ли ще е решение страдащо от посочения порок се явява зададен хипотетично, без връзка с делото и без значение за изхода му.

Третият въпрос - недопустимо ли ще е въззивно решение, постановено без да е внесен пълният размер на дължимата такса за въззивно обжалване не е решен в противоречие с посоченото и представено от касатора определение № 53 от 05. 03. 2009 г. по ч. гр. д. № 33/2009 г., 1 г.о. В мотивите към определението е обсъждан въпросът дали неизпълнението на дадени от съда, по реда на чл. 262, ал. 1, вр. чл. 261, т. 4 ГПК, указания за представяне на доказателства за внесена държавна такса за въззивно обжалване е основание за приложение на чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК – връщане на въззивната жалба и прекратяване на образуваното по нея въззивно производство. Не е обсъждан въпросът дали при постановяване на въззивно решение без да е внесен пълният размер на дължимата за въззивно обжалване държавна такса и осъждане на въззивника да заплати дължимия остатък с решението опорочава решението - поражда недопустимостта му. За пълнота следва да се посочи, че въпросът е разрешен не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, според която обстоятелството, че цялата следваща се държавна такса е била събрана по реда на чл. 60 ГПК /отм./, съотв. чл. 77 ГПК, не води до недопустимост на решението, тъй като се касае за финансовоправно задължение към бюджета, което би могло да се присъди служебно от съда и след завършване на делото. В този смисъл е решение № 958 от 5. 11. 2008 г. по гр. д. № 3041/2007 т. на ВКС, 3 г.о., служебно известно на настоящия състав.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по четвъртия въпрос. Въпросът касае задължението на въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди събраните по делото доказателства, както и непреклудираните фактически твърдения, възражения и доводи на страните. Свързан е с приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК и по същия е формирана богата непротиворечива практика на ВКС. В съответствие със същата въззивният съд е разгледал и обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства и обсъдил защитните тези и доводи на страните. Тези изводи са намерили писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Обстоятелството, че въведените от ответната по иска страна доводи и възражения и поддържани от тях тези са приети за неоснователни не налага извод в обратния смисъл.

Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Не съществува вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от надлежен орган, в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е, а волята на съда е изразена ясно и разбираемо. Решението е постановено по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото Община – Стара Загора следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатена ищеца П. Я. Г. сумата 500 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,