Определение № 727 от 03.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 2430/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Едноличен търговец Р. Й. Х. с фирма „ Р. Х. „ против решение № 130/23.03.2015 год. по гр.д.№ 53/2015 год. на Великотърновски окръжен съд, с което е отменено решение № 923/23.10.2014 год. по гр.д.№ 733/2014 год. на Великотърновски районен съд и касаторът е осъден да заплати, на основание чл. 37 вр. с чл. 17 пар.1 предл. първо във връзка с чл.20 пар.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки / C. Конвенцията насетне в текста на решението / и на основание чл.27 пар.1 от същата, на Т. У. Т. Д. Т. Л. Ш.,сумата от 8 912,25 евро – възмездяване на изплатено от ищеца, в качеството му на превозвач, на получателя по товарителница C. № 183739 от 11.09.2013 год. обезщетение за липсваща част от товара, превозван от ответницата от Р. У. до Р. Т., ведно с 5 % годишна лихва, считано от предявяването на иска до окончателното изплащане на главницата. К. оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон / текстовете на C. Конвенцията, цитирани като правно основание на иска, посочени по-горе /и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.Твърди се непълнота на мотивите – чл.236 ал.2 ГПК, тъй като не са обсъдени съществени елементи от фактическия състав на предявения суброгаторен иск по чл.37 от C. Конвенцията,респ. фактическите обстоятелства обуславящи тяхното съществуване. Съдът не е мотивирал защо приема за негодни доказателствени средства събраните гласни и писмени доказателства, в оборване обвързващата доказателствена сила на товарителницата. Твърди се неправилно приложение на чл.154 ал.1 ГПК - разместена доказателствена тежест, доколкото в негова – на ответника тежест е вменено установяване правосубектността на третото лице – [фирма]. Н. се сочи решаващият извод, че настъпилата щета / липса на стока / е по вина на ответника – по време на осъществявания от същия превоз, след като липсата е констатирана след изпълнението на задълженията му по превозния договор и предаването на стоката на възложителя в [населено място], изплатил и дължимото навло.Липсват,според касатора, мотиви за изключване от доказателствата на електронната кореспонденция между страните, възприета от първоинстанционния съд, въпреки формалното препращане от въззивния към фактическата обстановка ,приета за установена в първоинстанционния акт.В нарушение на чл.12 и чл.235 ГПК въззивният съдебен акт не съдържа,според касатора, преценка на всички доказателства и установимите от тях правнорелевантни факти по спора.Твърди се и необоснованост, с подробни съображения относно приетите за установени конкретни факти, в противоречие с установимото от доказателствата. Ответната страна - Т. У. Т. Д. Т. Л. Ш. – не е депозирала становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Г. Т. У. Т. „ / насетне в текста „ Т. л.„ / твърди, че ответникът – на основание неформален договор за превоз – е поел задължението да превози стока,собственост на турско дружество / „А. „ /,от У. /изпращач „T. N.„/ до Т.. Позовава се на обстоятелството, че мястото на разтоварване в Т. е посочено както в издадената, в деня на натоварването на стоката в У. митническа декларация, така и в съставената C. товарителница. Ищецът не сочи изрично с кого е сключен от ответника твърдения неформален договор,като сам себе си посочва като подизпълнител на изначалния, договорен от получателя на стоката и очевидно действал в качеството на спедитор, договаряйки с ищеца, превозвач – „ Г. Г. Л. Ве Т. Д. Т. „ / насетне в текста посочван като „ Г. Л. „ /. Позовава се на посочването на ответника като превозвач в международната товарителница, задължен да извърши превоза в съответствие с посоченото място на доставяне в Т., което би могъл да промени единствено по указания на изпращача или получателя, каквито не е получил. Твърди,че стоката не е доставена в Т. в указания срок и значително време насетне, като за липсата на част от същата / друга част междувременно издирена и предадена /„Г. Л.„ е заплатило на купувача – собственик обезщетение, в размер на 8 912,25 евро, съответно претендирало и получило от ищеца същата сума по пътя на регреса, която пък същият претендира за възмездяване от ответника. Ответникът оспорва наличието на сключен договор с ищеца. Твърди, че е получил по електронен път заявка за превоз на стоката от У. до Б. / В. /, договаряйки с дружество „ З. „ / насетне в текста „ З. л. „ /. По негови указания е разтоварило стоката във В. и представител на същото е приел товара, съответно разписвайки товарителницата за получател, без забележки по отношение на качество и количество /графа 24/. Според ответника, удостовереното в товарителницата се ползва с доказателствена сила до оборването му / чл.9 1 от C. Конвенцията /, като счита, че с представените доказателства, вкл. електронна кореспонденция с представител на ищеца, установяваща договорни отношения на последния със „З. лимитед „, възложило превоза на ответника, се оборва наличието на правоотношение между страните по спора. В хода на производството са събрани доказателства, че в регистъра на търговски дружества в Р. Т. няма регистриран търговец „З. Л.„. На това единствено основание – като изходяща от несъществуващ правен субект - ищецът е оспорил доказателствената стойност на представената заявка за превоз, получена по електронен път от ответника,с формален автор – „ З. л. „ .Разпитани са свидетели на ответника, потвърждаващи манифестирани спрямо същия действия от лица, представящи се за представляващи „З. лимитед „ – при получаването на товара, респ. заплащане на договореното навло. Първоинстанционният съд е счел за оспорена активната материално-правна легитимация на ищеца, като спедитор - страна по сключен с ответника договор,по силата на който би могъл да претендира обезщетение за частично липсващ товар, възложен на ответника за превоз. Дори да би било доказано такова качество, последното изключва регресно право на спедитора към превозвача, доколкото и по силата на сключения превозен договор правото на обезщетение за товара възниква за страната, в полза на която е уговорен превоза от спедитора. Обоснована е липсата на хипотезата „ множество превозвачи „ съгласно чл. 34 от C..С тези мотиви искът е отхвърлен. В. съд е отменил първоинстанционното решение и уважил иска. Приел е, че правото на ищеца произтича от чл.37 C., съгласно който превозвач, изплатил обезщетение съгласно разпоредбите на тази конвенция,има право на регресен иск за главницата, лихвите и разноските срещу превозвачите, участвали в изпълнението на превозния договор, при условие, че превозвачът, по чиято вина е причинена щетата, следва сам да понесе обезщетението, независимо дали го е заплатил самият той или е изплатено от друг превозвач. Приел е, че в тази хипотеза не е необходимо да е налице договор между превозвача,изплатил обезщетението и виновния превозвач,участвал в изпълнението.Отговорността на последния произтича от закона, щом са налице предпоставките за това.Без да уточнява същите съдът е приел, че са налице, коментирайки съответно: изплатено от ищеца, с качество на превозвач, обезщетение за липсващата стока; качество на ответника като превозвач на липсващата стока, установено от съдържанието на C. товарителницата. В тази връзка е приел, че действително товарителницата установява до доказване на противното условията на превоза и получаването на стоката / чл.9 C. /, но събраните по делото доказателства не установяват различни от сочените в товарителницата обстоятелства. За да стигне до това съждение съдът е изключил изцяло доказателствената стойност на представената по електронен път заявка до ответника от „ З. л. „, с аргумента – изходяща от несъществуващ правен субект. Съдът е счел, че в тежест на ответника и за кредитирането й като доказателство, е било установяване съществуването на дружеството,което не е сторено.Съдържанието на останалата,неоспорена, също разменяна по електронен път между страните по спора кореспонденция,не е предмет на обсъждане, нито са посочени мотиви за игнориране на доказателствената й стойност. Като не е разтоварил в посоченото в товарителницата местодоставяне, съдът е приел, че ответникът отговаря за вредите от изгубването й, съгласно чл.17 C.. Обстоятелството, че е договарял с трето лице, чието виновно поведение е в причинност с липсата на товара, според съда е относимо към правото на регрес на ответника към това лице, не и към предмета на настоящия спор, макар предходно да го е разгледал като недоказано, с оглед оборване условията на превозния договор. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси: 1/ Следва ли съдът правилно да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните? Бил ли е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти,от които произтича спорното право, както и да обсъди всички доводи, имащи значение за решаването на спора и приобщеният в съответствие със същите доказателствен материал ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение № 217 по гр.д.№ 761 / 2010 год. на ІV г.о., реш.№ 388 по гр.д.№ 1975 / 2010 год. на ІV г.о. и т.3 от ППВС № 1 / 1953 год.; 2/ Ищецът следва ли да докаже в какво качество участва в договора за превоз по C. и следва ли да се проведе разграничение между договор за превоз и договор за организиране на превоза?; 3/ Оборването на презумптивната доказателствена сила на товарителницата, като частен свидетелстващ документ, може ли да стане с всички доказателствени средства ? Допустимо ли е да се обори и чрез разпит на свидетели, когато стойността на договора е под 5 000 лева, съгласно чл. 164 ГПК ? и 4/ За сключване на международен договор за автомобилен превоз на товари, необходима ли е писмена форма за действителност ? Съставянето на товарителницата по чл.5 C. условие ли е за действителност на сделката или има само доказателствено значение? Липсата,нередовността или загубата на товарителницата засяга си съществуването или действието на договора за превоз ? – въпроси 2,3 и 4 общо обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК,поради противоречие на въззивното с реш.№ 1382 по гр.д.№ 1221/1994 год. и реш.№ 116 по гр.д.№ 751 / 1999 год. на V г.о. на ВКС – практика, сочена от касатора като възпроизведена, следователно споделяна и понастоящем, в актове, постановени при действието на ГПК – определения по чл. 288 ГПК за недопускане на касационно обжалване. 5/ Допустимо ли е да се позове на право на иск по чл.37 C. спедитор, който не е и последващ превозвач на товара и в този смисъл допустимо ли е разширително тълкуване на разпоредбата ? Налице ли е фигурата на „последващ превозвач„, съгласно чл.34 от Конвенцията,когато за всяко трасе са сключени отделни превозни договори със задължение за местодоставяне за част от маршрута, макар в товарителницата да е посочена само крайната дестинация ? Отговорността на превозвача възниква ли за липса на товара, възникнала след предаване на товара на възложителя ? – въпросите обосновавани с формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Първият от въпросите е свързан с приложението на чл.236 ал.2 ГПК и задължението за въззивния съд да постанови решението си в съответствие с всички доводи и доказателства на страните, ограничени за въззивника единствено по отношение преценка на правилността на решението, до заявеното във въззивната жалба. Обобщим до това – Следва ли въззивният съд да съобрази решението си с всички доводи на страните и събраните по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти ? - въпросът покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд безмотивно е игнорирал част от доказателствения материал - свидетелски показания,както и разменена между страните кореспонденция по електронен път, представена от ответника и неоспорена от ищеца.Въпросът е обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – поради противоречие с решение № 217 по гр.д.№ 761 / 2010 год., препращащо към ППВС № 1/1953 год.,според което съдът е длъжен правилно да прецени правнорелевантните факти по спора, да съобрази всички доводи и доказателствата на страните по същите, както и излагайки в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да посочи причините, поради които не възприема друга част от тях. Вторият от формулираните въпроси не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. В. съд не е мотивирал извод, че ищецът е освободен от задължение да доказва активна материалноправна легитимация по спора, но е приел, че с оглед обстоятелствената част на исковата молба следва да докаже и доказва такава на превозвач. Друг е въпроса, че тази легитимация е коментирана за достатъчна, като доказана по отношение на трето за спора лице – възложителя му,съответно превозвач по договор с получателя на стоката – „ Г. л. „, очевидно във връзка с решаващия му извод за приложимост на чл.37 от C.. Третата група въпроси също не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като няма решаващ извод на съда,основан на недопустимост на свидетелските показания в оборване презумптивната доказателствена сила на C. товарителницата,респ.на допустимо оборване само с определен вид доказателствени средства.Както вече се посочи, във връзка с първия от формулираните въпроси, въззивният съд немотивирано е игнорирал свидетелските показания, както и електронната кореспонденция между страните. Общият извод, че гласните и писмените доказателства не са годни доказателствени средства, е формиран не във връзка с приложението на чл.164 ГПК или друго съображение за негодност,като недопустимо по ГПК доказателство,а в аспект на негодност в съвкупност да оборят презумптивната доказателствена сила на товарителницата. Именно този общ извод,обаче, е напълно немотивиран. Не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК и четвъртата група въпроси: въззивният съд не е формирал решаващ извод основан на приета за необходима писмена форма за действителност / не за доказване / на договора за превоз, нито на C. товарителницата като елемент от фактическия състав на сделката / неточно квалифицирана във въпроса като „ условие „ /, нито пък „ липса, загуба или нередовност „ на товарителницата са били предмет на спора, при това като аргумент за отказ на съда да допусне на ответника доказателствени средства за установяване съдържанието на твърдяно от същия правоотношение с трето за спора лице. Петата група въпроси са несъответни на възприетата от въззивния съд за доказана, съответно относимите към същата обстоятелства, обосноваващи активната – на ищеца, респ. пасивната - на ответника, материалноправна легитимация.Действително, противно на твърдението на самия ищец, въззивният съд е приел за доказана,по отношение на трето за спора лице,материалноправна легитимация на ищеца като превозвач, наред с ответника, изрично позовавайки се на това, че съгласно чл. 37 C., в тази хипотеза не е небходимо установяване на каквото и да е правоотношение между отделните превозвачи - по договор за превоз или друг вид сделка. В този смисъл, съдът не е тълкувал разширително чл.37 C., а на преценка подлежи доколко правилно е приложил разпоредбата спрямо установената по делото фактическа обстановка и твърденията на самия ищец, вкл. при липса на такива относно извършване на превоза в различни участъци от различни превозвачи – т.е. изначално договорено изпълнение от множество превозвачи. Действително, съдът е изхождал от доказано качество превозвач на ищеца, по правоотношение с трето за спора лице,последното – превозвач по отношение възложителя, собственик и получател на товара, но доколкото не е обосновавал по никакъв начин качество на ищеца спрямо ответника като „спедитор„, нито извод за надлежно предаване на товара от ответника на възложителя на превоза, решаващите му изводи не съответстват на предпоставките в поставените от касатора въпроси. При това, само формалното позоваване на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не удовлетворява допълнителния селективен критерий,в съответствие с указанията в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, доколкото не се обосновава неяснота, непълнота или противоречивост на нормата на чл. 37 вр. с чл.34 C., която да е провокирала противоречива съдебна практика,нито предпоставки за преодоляване на съществуваща непротиворечива, но подлежаща на отмяна, като неправилна, практика по приложението на нормите, нуждата за което да е провокирана от изменение на законодателството или обществените условия. Предвид гореизложеното,касационното обжалване следва да се допусне само по първи въпрос, в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд,първо търговско отделение