Определение № 236 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1746/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. К. срещу решение № 2704 от 05.12.2019 г. по т.д. № 4442/2018 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, девети състав, с което е обезсилено решение № 133 от 18.01.2018 г. по т.д. № 293/2015 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-22 състав и е прекратено производството по делото по предявените искове. В жалбата се поддържат основанията за неправилност по чл.281 ГПК, с искане за касиране на въззивното решение. Твърди се, че съдът не е зачел всички факти по делото и неправилно е извел извод, че длъжникът не се е противопоставил на издадения, в полза на „Търговска банка Д” АД, изпълнителен лист за сумата от 600 000 евро. Касационната жалбоподателка счита, че синдикът на „Смарт Кемикълс” ЕАД е предприел всички необходими действия за провеждане на производство по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че обжалваното решение е очевидно неправилно, а от друга страна, че разглеждането на казуса ще допринесе за развитие на правото. Ответниците по касационната жалба не са заявили становища. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до извод за недопустимост на първоинстанционното решение поради липса на правен интерес от предявените от „Смарт Кемикълс” ЕАД, представлявано от синдика, искове по чл.26, ал.2, предл.3 и предл.4 ЗЗД и по чл.40 ЗЗД срещу: „Търговска банка Д” АД, „Хидрокомп-Торн Спринг” ООД, „Дик 65” ЕООД и Д. К., за прогласяване нищожността на споразумение за встъпване в дълг от 05.07.2008 г., по силата на което ищецът, заедно с „Дик 65” ЕООД и Д. К., е встъпил като съдлъжник на кредитополучателя – „Хидрокомп-Торн Спринг” ООД по договори за кредит № 645/10.04.2008 г., № 645-I/10.04.2008 г. и № 697/03.07.2008 г., въззивният съд, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е съобразил, че: ищецът е дружество в несъстоятелност, като синдикът е пропуснал преклузивния срок по чл.649, ал.1 ТЗ за предявяване на искове по чл.646 и чл.647 ТЗ за прогласяване недействителността на процесното споразумение; банката – ответник по исковете, не е кредитор, включен в одобрените от съда списъци на кредиторите на несъстоятелността на „Смарт Кемикълс” ЕАД, като вземанията на банката по посочените договори за банков кредит са удовлетворени преди откриване на производството по несъстоятелност на длъжника, по реда на индивидуалното принудително изпълнение, образувано въз основа на издадени заповеди за изпълнение по чл.417 ГПК, по които не са постъпили възражения и съответно, не е проведено производство по предявени установителни искове по чл.422 ГПК. Съдът е обсъдил и доказателствата във връзка с цедирано на „Юробанк България” АД вземане по първия кредитен договор. Изтъкнал е, че при предявяване на това вземане, кредиторът „Юробанк България” АД се е позовал не само на договор за кредит № 645/10.04.2008 г. и на споразумението за встъпване в дълг от 05.07.2008 г., но и на договор от 16.02.2012 г., като е налице влязло в сила решение по чл.694 ТЗ за съществуване на съответното вземане. Това от своя страна, препятства възможността длъжникът да води иск срещу посочената банка за прогласяване нищожността на визираните сделки, вкл. и на споразумението за встъпване в дълг. Апелативният съд е приел, че правният интерес от предявените искове не би могъл да се обоснове с доводите на ищеца, които са в смисъл, че с обявяване недействителността на процесното споразумение за встъпване в дълг, ищецът няма да бъде длъжник на „Търговска банка Д” АД. Становището на САС е мотивирано с особеностите на производството по несъстоятелност, вкл. и с разпоредбата на чл.739 ТЗ. Въззивният съдебен състав е възприел като недопустимо позоваването от страна на ищеца на незаконосъобразност на изпълнителни действия, вкл. и за занижена оценка на продадените, с влезли в сила постановления за възлагане, недвижими имоти, собственост на длъжника „Смарт Кемикълс” ЕАД, по отношение на който е насочено и проведено изпълнението по изп.д. № 147/2010 г. на ЧСИ Д.. В тази насока съдът е зачел липсата на данни за оспорване, от страна на длъжника, на съответни изпълнителни действия. При постановяване на решението, апелативният съд е акцентирал и на стабилитета на издадените по реда на чл.417 ГПК заповеди за изпълнение и съответно, на преклудираната възможност за оспорване на фактите, релевантни за ликвидността и изискуемостта на вземанията на банката – заявител /ответник в настоящия процес и ответник по жалбата/. Това изключва възможността за позоваване от страна на длъжника на нищожност на договорите за кредит и на процесното споразумение за встъпване в дълг, въз основа на които са издадени заповедите за изпълнение по посочените от съда три броя частни производства на СРС. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Поддържаното от касационната жалбоподателка самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, изразяващо се в очевидна неправилност на въззивното решение, не е налице. Не се установява обжалваният съдебен акт да страда от явен порок, изразяващ се в превратно прилагане на закона или явна необоснованост на изводите на съда, в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Сочената в жалбата очевидна неправилност на атакуваното решение е обоснована с доводи за неправилни фактически и правни изводи на апелативния съд, в частта, касаеща стабилизирането на заповедите за изпълнение. Преценката на така заявените доводи е допустима едва в производството по чл.290, ал.2 ГПК, което изключва наличието на очевидна неправилност, установима от самия съдебен акт, без необходимост от извършване на проверка за законосъобразност и обоснованост. Настоящият състав не дължи преценка на посочената от жалбоподателката допълнителна селективна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като липсва изрично формулиран правен въпрос, включен в предмета на делото, по който се е произнесъл въззивният съд, и който да е обусловил изводите за недопустимост на предявените установителни искове по чл.26 и чл.40 ЗЗД. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, неустановяването на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, освобождава ВКС от задължението за произнасяне по допълнителния селективен критерий. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение