Определение № 3789 от 29.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4720/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца И. Т. И. срещу решение № 908 от 29.06.2023 г. по гр. д. № 614/2023 г. на Софийски апелативен съд, 1-ви граждански състав. С атакуваното въззивно решение е отменено решение № 209 от 03.11.2022 г. по гр. д. № 7333/2021 г. на Кюстендилски окръжен съд в частта му, с която ответницата Г. Д. К. е осъдена да заплати на ищеца И. на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 14 000 лв., съставляваща невърнат паричен заем по договор за заем от 05.07.2016 г., ведно със законната лихва от 01.06.2021 г. до окончателното изплащане, и на основание чл. 86 ЗЗД - сумата 4 262 лв. - лихва за забава върху главницата, за периода: 02.06.2018 г. - 01.06.2021 г., като вместо него е постановено ново решение, с което исковете с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД в горепосочените части са отхвърлени като неоснователни. С обжалваното въззивно решение, също, е потвърдено горепосоченото първоинстанционно решение в частта му, в която са отхвърлени като неоснователни искът с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата от 14 000 лв. до 74 000 лв. (главница) и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата от 4 262 лв. до 22 551. 25 лв. (мораторна лихва за периода от 06.10.2016 г. до 01.06.2018 г.), при което положение предявените обективно кумулативно съединени искове с правни основания чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени изцяло като неоснователни. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че целта на формално въведените с отговора на исковата молба от ответницата възражения за унищожаемост на процесния договор за заем поради измама и заплаха е заобикаляне на забраната за доказване със свидетели при опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ, какъвто се явява процесния заемен договор. Поради това счита, че въззивният съд е основал решението си на недопустими свидетелски показания в нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Поддържа, че ответницата не е направила фактически твърдения, които могат да се квалифицират като измама по смисъла на чл. 29 ЗЗД, а е направила такива, които могат да се квалифицират единствено като абсолютна симулация на договора за заем. Това е така, защото от твърденията на ответницата в отговора на исковата молба и от гласните доказателства е изводимо, че тя е била наясно с предмета на заемния договор, с неговото съдържание и правни последици, като е имала съзнанието, че го сключва привидно и че след някакъв период от време документът, обективиращ договора, щял да бъде унищожен. Твърди, че въззивният съд е приел безкритично и без каквато и да било подкрепа от доказателствения материал по делото, твърденията на ответницата, че е била убедена, че процесният договор за заем е фиктивен, сключен с оглед възможността продавачката М. Я.-М. да се откаже от договора за продажба с К., доколкото Я.-М. не е имала основание и възможност едностранно да развали договора поради липсата на неизпълнение по него. Поддържа, че приемайки за основателно направеното възражение за унищожаемост на процесния договор поради измама, съдът не е извършил оценка на личността на ответницата, която е служител на банка и поради това явно е с добра финансова култура. Счита, че от страна на ответницата не е проведено главно и пълно доказване на направените възражения за нищожност и унищожаемост на процесната облигационна сделка. За недоказан намира и приетия за установен от съда факт, че сумата по договора за заем в размер на 74 000 лв. не е предадена на ответницата - заемополучател, с оглед инкорпорираната в договора разписка, удостоверяваща получаването на тази сума от Г. К.. Моли атакуваното решение като неправилно да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ищец навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Допустимо ли е да бъде уважено възражение за унищожаване на договор, когато съдът приема, че същият този договор е с незавършен фактически състав?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г.о.; 2. „Могат ли да се квалифицират като измама по смисъла на чл. 29 ЗЗД твърдения, че договор за заем е сключен с цел страните по него да убедят и да създадат привидност спрямо трето лице, че заемополучателят разполага с парични средства?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение № 25 от 24.04.2012 г. по т. д. № 63/2011 г. на ВКС, I т.о.; 3. „Как следва да процедира съдът, когато страна по делото се домогва да докаже със свидетелски показания симулативността на сключен от нея договор, като за да заобиколи забраната по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК, формално въвежда и възражение за порок на волята при сключване на този договор?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 108 от 23.12.2020 г. по гр. д. № 1113/2020 г. на ВКС, III г. о., и 4. „Може ли да се опровергае верността на удостоверено в частен документ (разписка, приемо-предавателен протокол и пр.) неизгодно за опровергаващата страна обстоятелство, като се проведе пълно доказване само въз основа на косвени доказателства, че удостовереното обстоятелство всъщност не се е осъществило, когато анализът на тези косвени доказателства може да води до различни изводи и не установява със сигурност твърденията за невярност на отразеното в документа?“, който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о.. Насрещната страна по касационната жалба – ответницата Г. Д. К. подава писмен отговор в срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред ВКС. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, за да се произнесе съобрази следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което тя е допустима. По предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че на 05.07.2016 г. е подписан договор за заем със страни: заемодател – ищеца И. Т. И. и заемополучател - ответницата Г. Д. К., за сумата от 74 000 лева и уговорен срок за връщането й - 05.10.2016 г., като паричният заем е останал изцяло непогасен. За спорни е счел въпросите дали процесната парична сума е предадена от ищеца на ответницата и дали договорът е привиден и поради това нищожен или сключен поради измама или заплаха и поради това унищожаем с оглед заявените от ответницата възражения в този смисъл. Решаващият съд е намерил за установено от доказателствата по делото, че с нотариален акт № 23.517 от 11.04.2016 г. за продажба на недвижими имоти М. Я.-М. е продала, предоставила, прехвърлила и предала с пълно право на собственост и притежание на Г. Д. К. две жилища (мезонети) с идентификационен № 9 и № 10, находящи се в сграда в землище „Папа Бара“ или „Тулумба“ към жилищен район Орфаниу, местна общност Орфану в община Пагеу на областна секция Кавала към област Източна М. и Т., Гърция срещу сумата от 80 000 евро, от която 20 000 евро внесени от купувача по банковата сметка на продавача, а оставащата сума от 60 000 евро неплатена, за която страните са се съгласили продавачът да я получи до края на април 2017 г.. В нотариалния акт е посочено, че продавачът дава специално право и пълномощие на купувача да подпише нотариалния акт за плащането за нейна сметка, представяйки на нотариуса съответната квитанция за изплащането на сумата, която да се внесе по специална банкова сметка на упълномощения адвокат на продавача - ищеца. От приетите в процеса банкови документи, апелативният съд е приел за установено, че: на 13.04.2016 г. са преведени 29 000 лв. - еврова равностойност на 14 795.92 евро; на 19.04.2016 г. са преведени 10 200 лв. - еврова равностойност на 5 204.08 евро; на 16.03.2017 г. са преведени 20 000 лв. - еврова равностойност на 10 204.08 евро; на 17.03.2017 г. са преведени 20 000 лв. - еврова равностойност на 10 204.08 евро; на 20.03.2017 г. са преведени 20 000 лв. - еврова равностойност на 10 204.08 евро (всички те от сметката на ответницата Г. К. по сметка на ищеца И. И.) и на 21.07.2017 г. са преведени 57 624 лв. - еврова равностойност на 29 400 евро (от сметката на ответницата К. по сметката на продавача М. Я.-М.), като по този начин е заплатена цялата договорена продажна цена от 80 000 евро. Като основание за плащане в банковите документи е посочено „плащане по н.а. за покупка на имот на М. Ст. Я.-М.“. В приетите 3 броя нотариални уведомления на ищеца чрез Нотариус С. С., с рег. № 293 към регистъра на НК и район на действие РС- Д., с дата 23.06.2017 г., и разписки за връчването им, е посочено, че ответницата К. не е върнала получената от нея сума по договора за заем от 05.07.2016 г. в размер на 74 000 лв. в уговорения между страните срок - 05.10.2016 г., както и че ищецът И. е приел направените след падежа плащания (на 16.03.2017 г., 17.03.2017 г. и 20.03.2017 г.) в размери на по 20 000 лв. като частични погашения по договора за заем, при което с посочените суми се намалява заемния дълг. От приетия в легализиран превод от гръцки език нотариален акт № 24.845 от 01.09.2017 г., апелативният съд е счел за установено, че продавачът М. Я.-М. е получила остатъка от договорената продажна цена в размер на 60 000 евро, при което задължението на ответницата по горепосочения договор за продажба на недвижими имоти в Гърция № 23.517/11.04.2016 г. е изпълнено в цялост. Въззивният съд е съобразил, че с решение № 83/14.09.2017 г. по гр. д. № 424/2017 г. на Гълъбовски районен съд е отхвърлен иска на М. Я.-М. срещу ищеца И. И. за заплащане на получената от него сума от 20 000 лв., изплатена му на 17.03.2017 г. от ответницата като продажна цена по договора за продажба от 11.04.2016 г., с мотивите, че плащането на горепосочената сума е в изпълнение на задължение по процесния договор за заем от 05.10.2016 г., като Г. К. не е била привлечена като помагач в процеса. Съобразил е още, че по гр. д. № 2726/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, водено между същите страни, е сключена спогодба, по силата на която М. Я.-М. е цедирала на И. вземанията си срещу Г. К. за 30 000 евро. Апелативният съд е кредитирал гласните доказателства по делото. Свидетелката М. Я. - М. е заявила, че с ищеца И. И. са много близки, че имотът в Гърция само е бил записан на нейно име, а реално е бил негов. Той и Г. са си уговорили цената, както и че парите ще бъдат дадени на И., тъй като свидетелката нямала нищо общо с имотите. Посочила е още, че делата пред Гълъбовски районен съд и Пловдивски окръжен съд били симулативни, за да предпази от евентуални претенции на бившия си съпруг парите, които всъщност са на И.. Свидетелят И. И., с когото ответницата е във фактическо съжителство, е заявил, че се е запознал с ищеца чрез негови и на Г. дългогодишни семейни приятели по повод сделката, която сключила фактическата му съжителница с М. Я.-М.. Пред него ищецът е заявил, че не желаел на негово име да фигурира имот, тъй като имал проблеми с данъчните служби, а с М. имали близки отношения, включително финансови и бизнес отношения. Посочил е, че доколкото отношенията им били на доверие, продавачите се съгласили да ползват имота, оставяйки ключ при агентката от агенцията за недвижими имоти и че са ходили в него и са го ремонтирали с тяхно съгласие. Платили всички разходи и такси по имота, а продавачите от своя страна се съгласили те като купувачи да извършат подобрения по имота. На пети юли му се наложило спешно да замине за [населено място] по свой личен ангажимент. Ответницата му звъннала по телефона и му казала, че И. е дошъл и иска да разговаря с тях. Свидетелят й заявил, че няма възможност веднага да се върне и нека И. го изчака. От ответницата разбрал, че докато го чакали, И. й споделил, че има огромни проблеми с М. Я.-М. във връзка с неуредени техни финансови и други бизнес отношения и че тя се страхувала дали те ще са във възможност да си заплатят имота, така, че тя да получи нейната част, която е дала при закупуването на имота, и той съответно да получи финансовата част, с която той е участвал в закупуването на имота. Г. му казала, че не може сама да реши този въпрос. И. твърдял пред жена му, че трябвало да подпише някакъв фиктивен документ, с който по неговите думи „да се спаси сделката“, тъй като по този начин ще представи документа на М., в уверение че разполагат със средства, макар дадени от него под формата на заем. Според свидетеля нито се е налагало получаването на такъв заем, нито са имали намерение да взимат такива средства. Те с жена му нямали екземпляр от този документ, и той не го е виждал преди получаване на исковата молба. Ищецът отишъл при ответницата с празна бланка и тя я е попълнила там, където той й е посочил. Същият бил убедителен, а свидетелят и съпругата му имали доверие в него, като за тях основният проблем бил да спасят сделката, тъй като били внесли 20 000 евро и дали още 12 000 лв. разходи по сделката и немалка сума за ремонт, не било притеснително, че Г. е подписала документ, който И. обещал да върне след три месеца. Уговорката с И. била да върне документа в края на м. октомври, което той не е сторил. В средата на м. декември И. и св. И. се срещнали в [населено място] при общия им приятел Д. П.. На въпроса кога ще му върне документа, ищецът му заявил, че го е унищожил. През месец март трябвало да преведат сумата от 30 000 евро, като ищецът поискал да му се преведат три вноски по 20 000 лева. М. се обадила по телефона на съпругата му на 17.04.2017 г. и я попитала дали има намерение да плаща пари по сделката. Съпругата му заявила, че плаща, а Я. й казала, че нищо не е получила. Г. снимала платежните нареждания и ги изпратила на Вайбър. М. й заявила, че ако до 30.04. не преведе всички пари по сделката, ще я развали. След този разговор свидетелят започнал да търси И. на телефона на съпругата му, тъй като те нямали неговия личен номер, а били инструктирани още в началото от И. да го търсят чрез съпругата му. След многократни търсения успели да се свържат. На въпроса относно претенциите на М., че нищо не й е платено, И. отговорил да внимават с нея, защото била много алчна. От този момент не се е виждал с ищеца и не е разговарял с него. Последната вноска от 30 000 евро за финализиране на сделката била преведена по сметка, посочена от М. Я.-М.. При нотариуса в Гърция за сключването на окончателния договор Я.-М. не се е явила, тъй като съгласно предварителния договор и при валидно преведени суми нотариусът имал право да приключи сделката без присъствието на продавача, което той и сторил. Свидетелят Д. П. е заявил, че И. често го посещавал в [населено място] и че той е свързал Г. и И. с него във връзка със закупуване на имот в Гърция. Не знаел за предоставен заем от И. на Г. и И., а на 19.12.2016 г. на неговия рожден ден присъствал на разговор между тях, при който И. попитал И. кога ще му върне документа, който Г. е подписала, а И. му отговорил да не се притеснява, тъй като този документ е фиктивен и го е скъсал и че си е уредил отношенията с продавачката, този и без това бил фиктивен и той го бил унищожил. Според показанията на свидетеля М., през март 2017 г., когато И. и И. пътували във връзка с техни здравословни проблеми, не са обсъждали финансови взаимоотношения или договори и все още си имали доверие и били в добри отношения. Решаващият съд е приел, че от показанията на свидетеля Д. не се установяват правнорелевантните обстоятелства, за които е допуснат – че договорът за заем е подписан от Г. К. и че този договор е занесен от нейния съпруг на ищеца в неговия офис в Стара З.. От неговите показания е установено, че е виждал срещи между ищеца и мъжа на Г., от които едната е била в офиса на ищеца в Стара З.. Не е присъствал на самите срещи, не знае какъв документ е бил донесен в офиса, знае от ищеца, че мъжът на Г. му дължи пари. Съобразил е и дадените от ищеца обяснения по реда на чл. 176 ГПК в съдебните заседания от 26.01.2022 г. и от 13.04.2022 г., в които той е заявил, че: не е имал проблем да преведе парите по процесния заем по банка, но мъжът на Г. не искал по банка. Не е декларирал сумата по договора за заем. По принцип не държи пари в банка, а в собствен сейф. Не знае дали парите от заема е изтеглил от банкова сметка. По повод уведомленията чрез нотариус казва, че не бил видял в банковото основание превода от Г. и затова с исковата молба се е отказал от своите волеизявления. Заявява, че е работил петнадесет години като адвокат – от 2003 г. до 2018 г. в Пловдивска адвокатска колегия, бил е в следствието и в полицията. Със страната и мъжа й си имали доверие, той предал сумата предварително преди подписване на договора за заем в дома на ответницата в Д.. Договорът му бил донесен от И. много по-късно. От анализа на свидетелските показания, обясненията на ищеца и писмените доказателства въззивният съд е приел за установено, че между страните е имало отношения на доверие по повод закупуване на имоти в Гърция, чийто действителен собственик е бил ищецът, а свидетелката М. Я.-М. е била фиктивен собственик, като И. И. е бил посредник при сключване на сделката между Г. К. и М. Я.-М. и неговата специална адвокатска сметка е била посочена за плащане на цената. Намерил е за установено, че близки отношения е имало и между И. и св. Я.-М.. Счел е, че Г. К. е направила няколко превода по сметката на И. с основание „закупуване на имот в Гърция”, а след разговор с М. Я.-М. е платила последната вноска от 30 000 евро по сметка, посочена от М.. Приел е още, че на 19.12.2016 г. в присъствието на Д. П., мъжът на Г., попитал И. И. кога ще му върне документа, подписан от Г., а И. му отговорил да не се притеснява, тъй като този документ без това бил фиктивен и той го бил унищожил. По възражението на ответницата за абсолютна симулация на процесния заемен договор, апелативният съд е посочил, че твърдението, че е налице абсолютна симулация, не може да се квалифицира като възражение за нищожност поради симулация, тъй като според заявленията на ответницата тя не е била наясно със същността на подписания договор. За да е налице симулация, трябва и двете страни да са се съгласили за привидността на сделката и за действителната й цел. В отговора на исковата молба се твърди, че действителната си цел ищецът не е споделил с ответницата, което препятства възможността за квалифицирането на твърдението като възражение за симулация. От друга страна, след като според твърденията на ответницата, целта на ищеца е била най-вероятно да използва този документ, за да получи за себе си платените по доверителната сметка средства за закупуването на имотите в Гърция, не може да се квалифицира и като абсолютна симулация, защото твърдението е, че зад договора за заем се крие друга сделка. Въззивният съд е приел за основателно възражението за унищожаемост на процесния договор поради измама. Заключил е въз основа на анализираните доказателства по делото, че ответницата е сключила заемния договор със съзнанието, че няма да има задължение да върне пари, които не е получила, а чрез подписването на договора, ще убеди номиналния собственик на имота, който желае да купи, че има достатъчно пари, за да плати цялата цена. Между страните са били изградени отношения на доверие, които са улеснили измамата. Приел е, че косвено доказателство за измамата са и водените два процеса между М. Я.-М. и ищеца И. И., които според показанията на Я.-М. са симулативни за целите на нейния развод. За косвено доказателство за заблуждението на ответницата относно целта на сключване на договора за заем е счел и изявленията на ищеца в нотариалните уведомления, с които приема в погашение на процесния договор за заем направените от ответницата плащания по договора за продажба на имотите в Гърция, сключен с М. Я.-М.. Съобразил е още, че ищецът в обясненията си по чл. 176 ГПК е заявил, че паричната сума по заема е дал без да помни точно кога и дали ги е теглил от банка или ги е извадил от сейфа си, в който обикновено държи парите си, а договорът му е донесен впоследствие – два-три месеца по-късно, също не помни кога. По тези съображения е намерил за основателно възражението на ответницата, че е била въведена в заблуждение и заради това е подписала процесния договор за заем. Посочил е, че при изричното оспорване от страна на ответницата, че са й предавани пари от ищеца, независимо от нейното изявление в заемния договор от 05.07.2016 г., и при съобразяване на гореизложените мотиви за въвеждането й в заблуждение, за нея не е възникнало задължение за връщане на сумата от 74 000 лева, които не са й били давани. При това положение исковете с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, имащи за предмет изпълнение на задължения, произтичащи от унищожаем договор за паричен заем, е отхвърлил като неоснователни. По основанията за допускане на касационно обжалване: За да може да бъде допуснат касационен контрол в релевираната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, следва да е изводим правен въпрос, който е от значение за крайния изход на конкретния спор, т.е. въпрос, по който въззивният съд е взел становище в решаващите правни мотиви на решението си, което да е в противоречие с практиката на ВКС. Първият въпрос на касатора няма обуславящо значение за решаващите правни изводи на апелативния съд за основателността на възражението с правно основание чл. 29 ЗЗД, поради което спрямо него не е осъществено изискуемото общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, защото за да уважи горепосоченото възражение на ответницата, въззивният съд е съобразявал единствено наличието или не на измама спрямо ответницата като основание за унищожаване на процесния заемен договор, а не и дали договорът е с незавършен фактически състав. В мотивите на обжалвания акт не е изследван въпросът дали е осъществен фактическия състав на процесния договор в качеството му на реален такъв. Действително, решаващият съд е посочил, че с оглед установеното въвеждане в заблуждение от страна на заемодателя И. Т. И. спрямо ответницата по процесния договор, за ответницата не е възникнало задължение за връщане на заемната сума от 74 000 лева, които не са й били давани. Последният извод е във връзка с решаващия извод, че К. е сключила договора за заем с манипулираното от съконтрахента си, измамно, съзнание, че същият ще осигури сключването на окончателния договор за покупко-продажба на имотите в Гърция между нея и М. Я.-М., но няма да породи правни последици. Поставеният въпрос не може да обоснове допускането на касационно обжалване и поради обстоятелството, че какъвто и отговор да му бъде даден, той не би променил изхода на делото, по което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора осъдителни искове по чл. 240, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При отсъствието на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е ненужно обсъждането на релевираното допълнително основание по чл. 280, а. 1, т. 1 ГПК. Вторият въпрос на касатора също не е обуславящ за крайния изход на делото, тъй като не касае решаващите правни мотиви в атакуваното решение. Той съставлява оплаквания за неправилност на последното поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, на които може да бъде отговорено само след преценка на приетите по делото доказателства и доводите и възраженията на страните по конкретния спор. Отговорът на въпроса може да бъде различен при различни казуси, тъй като зависи от конкретната фактическа обстановка, която може да е усложнена и да включва комплекс от правнозначими факти, които следва да се анализират в тяхната взаимовръзка, за да бъде извлечена действителната воля на страните. Няма пречка измамата да опорочава не само съгласието по атакувания договор, но и други правоотношения или волеизявления на страните и/или трети лица. Вторият въпрос е изведен и въз основа на наведени от касатора доводи, че изложените от ответницата твърдения с отговора на исковата молба досежно пороците на процесния заемен договор неправилно са квалифицирани от съда като измама. И в този контекст обаче се касае за релевирано нарушение на съдопроизводствените правила, което е основание за неправилност на съдебния акт и не може да бъде разглеждано в настоящата предварителна фаза на касационното производство. Освен това дори да се приеме за осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е налице релевираното допълнително основане по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като в соченото от касатора решение № 25 от 24.04.2012 г. по т. д. № 63/2011 г. на ВКС, I т.о. не е разгледана описаната във въпроса хипотеза, а е обсъдено съдържанието на фактическия състав на унищожаемостта на сделка поради измама по чл. 29 ЗЗД и е направено разграничение между този институт и института на привидните сделки по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Само за пълнота следва да бъде посочено, че в отговора на исковата молба (л. 27 от гр. д. № 227/2021 г. на Кюстендилски окръжен съд) изрично е направено възражение, че процесният договор за заем е унищожаем поради измама по смисъла на чл. 29 ЗЗД, а дали възражението е основателно е въпрос, касаещ правилността на обжалвания акт, който не попада в предметния обхват на настоящото производство по чл. 288 ГПК. Предвид това, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по втория въпрос. Поставеният трети въпрос също не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като какъвто и отговор да му бъде даден, той не би бил от значение за крайния изход на спора. Въвеждането от ответника по иск за изпълнение на облигационен договор на възражение за нищожност или унищожаемост на същия е законно признат способ на защита срещу предявяения иск, от който ответникът всякога може да се възползва. При предявено такова или такива възражения в условията на евентуалност, съдът дължи произнасяне по тях, при което може да ги приеме за основателни или неоснователни. В този смисъл „формално въвеждане“ на подобни възражения не е термин, познат на гражданско-процесуалня закон. Ако под „формално въвеждане“ на възражение за порок на волята, касаторът има предвид неоснователно такова, то тогава съдът би го приел за неоснователно, а атакуваната сделка за действителна. Съдът не може да откаже да разгледа възражение за нищожност или унищожаемост на сделка по съображение, че то е направено, за да бъде избегната забраната за допускане на свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК при симулативни сделки. В тази хипотеза, ако са направени и възражение за нищожност поради привидност и възражение за унищожаемост поради измама, както е по настоящия казус, той ще разгледа първото възражение и ако го приеме за неоснователно, ще разгледа второто възражение, което може да прецени като основателно или неоснователно. Следователно третият въпрос е некоректно поставен и визира хипотеза, която нито е осъществена по конкретното дело, нито е допустима от процесуалния закон. Освен, че не е осъществено общото основание за допускане на касационния контрол, не е налице и релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в цитираното от касатора решение № 108 от 23.12.2020 г. по гр. д. № 1113/2020 г. на ВКС, III г. о. подобен проблем не е поставян и обсъждан. Четвъртият въпрос, касаещ начина на опровергаване на верността на удостоверено в частен документ неизгодно за опровергаващата страна обстоятелство, е свързан с наведени от касатора доводи, че ответницата не е провела пълно и главно доказване по отношение на обстоятелството, че не й е предадена процесната сума по договора за заем, осъществено чрез нееднозначни косвени доказателства. Въпросът не е от значение за изхода на спора, тъй като обстоятелството дали ответницата е получила или не заемната сума не би се отразило върху решаващите изводи на въззивния съд, че последната е била въведена в заблуждение и заради това е подписала договора за заем. Освен това допустимостта на косвени доказателства в процеса на доказване е призната в установената практика на ВКС, вкл. цитираното от касатора решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о., а решаващият правен извод по възражението с правно основание чл. 29 ЗЗД в атакуваното решение е базиран не само на косвени доказателства, но и на преки такива, каквито са кредитираните гласни доказателства. Поради това и четвъртият поставен въпрос не може да обоснове допускане на искания касационен контрол. Не са налице и служебно проверяваните основания на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, поради което, вкл. съобразно гороеизложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. При този изход на касационното производство не се дължат разноски в полза на касатора. Насрещната страна претендира съдебно – деловодни разноски, но не е представила доказателства за извършването им, поради което такива не следва да й бъдат присъждани. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение