Определение № 2447 от 24.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1906/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Д. В. срещу решение №1078 от 09.08.2023 г. по в.гр.д.№3363/2022 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №262788 от 24.08.2022 г. по гр.д.№16473/2019 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от Н. Д. В. срещу „Банка ДСК“ ЕАД /сега АД/ искове по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 274 690 евро, обезщетение за имуществени вреди, настъпили поради неизпълнение на договорно задължение и сумата от 30 000 евро, обезщетение за неимуществени вреди за понесени болки и страдания, ведно със законната лихва върху посочените суми от датата на исковата молба до окончателното им плащане, както и предявените при условията на евентуалност искове по чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата от 274 690 евро, обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат от противоправни действия на длъжностни лица при ответника и сумата от 30 000 евро, обезщетение за неимуществени вреди за понесени болки и страдания, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното им плащане. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК извън поддържаната очевидна неправилност на решението, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса и да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран. 2. Допустимо ли е пълното доказване да се осъществи чрез косвени доказателства и следва ли съдът да приеме, че един факт не се е осъществил само защото за него няма преки доказателства. 3. Задължена ли е банката да изпълни запорно съобщение на съдебния изпълнител при липса на идентичност между имената и адреса на длъжника по изпълнително дело, посочени в съобщението и тези на титуляр на влог в банката, съдържащи се в банковото му досие. 4. При установимо от външна страна несъответствие в горните данни, задължена ли е банката да извърши допълнителна проверка чрез достъпни източници, вкл. чрез кореспонденция с органа по принудително изпълнение, за удостоверяване по несъмнен начин идентичността на лицето – длъжник, посочен в запорното съобщение и клиента на банката. 5. Кои са минимално необходимите задължителни елементи на идентификацията на физическо лице като титуляр на влог в банка и не е ли името му с всички свои съставни части водещо в това отношение. 6. Налице ли е причинно следствена връзка между неизпълнението на задължението на банката да уведоми свой клиент за изпълнен със средствата му запор и настъпилите за клиента вреди от загубата на тези средства, в случай че в резултат на неизпълнението на горното задължение клиентът не е могъл да се защити в рамките на проведено срещу него изпълнително производство. Спрямо първи и втори въпроси се поддържа селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по отношение на останалите - че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Третото лице помагач ЧСИ М. П. не заявява становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, подписано с особено мнение от член на съдебния състав, въззивният съд е посочил, че не се установява неизпълнение на конкретно договорно задължение по сключената между страните абсолютна търговска сделка /договор за влог от 04.10.2013 г. и анекси към него, с който банката е поела задължение да открие спестовна сметка на титуляря/, като не се доказва и обстоятелството, че са налице пропуски при ответната кредитна институция относно поверителността и боравенето с предоставените й лични данни - в тази връзка, банката е въвела процедури са боравене и защита на личните данни на клиентите си и не е доказано по делото неправомерно изтичане на информация от „Банка ДСК“ АД към трети лица на лични данни на ищеца. Изложил е съображения, че в конкретния случай, банката се явява трето задължено лице по смисъла на чл. 507 и сл. ГПК, доколкото е бил приложен изпълнителен способ „запор върху вземания“ от страна на съдебния изпълнител, поради което след като е получила от третото лице-помагач ЧСИ процесното запорно съобщение, за въззиваемата страна са възникнали задълженията, посочени в чл. 508 ГПК. Отчел е, че от данните по делото са налични редица доказателства, че ищецът е станал жертва на измама чрез въвеждане в оборота на ценни книги, на които е придаден вид, че са подписани от него и които са послужили като основание за снабдяване с изпълнителни основания за образуване на изпълнителни дела по реда на чл. 417 ГПК, като безспорно е доказано още, че във връчените му от съдебния изпълнител покани за доброволно изпълнение, с които се връчват и преписите от заповедите за незабавно изпълнение, също са налице подписи, на които е придаден вид, че изхождат от въззивника, докато всъщност той не ги е подписвал. Изразил е становище обаче, че не банката следва да носи имуществената отговорност за претърпените от ищеца вреди от така описаните действия - личните данни на ищеца не са предоставяни само и единствено на кредитната институция, а са били достъпни и на друга банка – „Юробанк България“ АД, от където е направено първоначалното захранване на новооткритата си сметка в „Банка ДСК“ АД след сключване на процесния договор за банков влог. Не е споделил и тезата, развита във въззивната жалба, че не била положена в пълен обем грижа от страна на банката при идентификацията на ищеца, при изпълнението на процесното запорно съобщение, послужило като основание за превеждане на средствата от депозита на въззивника към сметката на частния съдебен изпълнител. Установил е, че лицето е посочено в запорното съобщение с две, а не с всичките му три имена, но е намерил, че за кредитната институция не съществува задължение да идентифицира чуждестранни граждани /върху вземанията на които е наложен запор по реда на чл. 507 и сл. ГПК/ чрез трите им имена, още повече, че в самото запорно съобщение са посочени само тези две имена на лицето като длъжник. Посочил е също така, че в запорното съобщение има достатъчно други индивидуализиращи данни, които изключват евентуално съмнение, че става въпрос за някое друго лице - данните от гръцката лична карта /номер, кога е издадена и от кой/, както и чрез постоянния си адрес на о. Р., Гърция, които той е предоставил и на „Банка ДСК“ АД, ставайки клиент на банката /тези данни присъстват и в сключения между страните договор за банков влог и анексите към същия/, поради което е приел, че не се касае за допусната небрежност от страна на служител при въззиваемото дружество или повърхностна идентификация на клиента, върху вземанията на който е наложен запор от ЧСИ. Изложил е съображения, че от доказателствата по делото може да се констатира неизпълнение от страна на банката на чл.14, ал.2 от приложимите Правила за влоговете и сметките на физически лица, като не е уведомен титулярът за извършената платежна операция от неговия влог поради принудително изпълнение върху същия, но то това само по себе си, не е основание банката да носи имуществената отговорност за изпълнения запор съобразно нарежданията на съдебния изпълнител, тъй като липсва причинно-следствена връзка между неизпълнението на това правило /и задължение/ от страна на банката и настъпилите за ищеца вреди, за да отговаря ответника за тях. При постановяване на решението си въззивният съд, съобразявайки се с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 ГПК е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил релевантните с оглед този предмет доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. В решението е направен анализ на приетите по делото доказателства и е даден мотивиран отговор на намерените за релевантни доводи на ищеца, вкл. по отношение на дължимата от банката грижа по опазване на личните данни на ищеца и на действията, които следва да се осъществят от банката при идентифициране на титуляра по договора за срочен влог, във връзка с полученото запорно съобщение. В този смисъл по отношение на първия от въпросите касационно обжалване не може да бъде допуснато. От друга страна в решението не се съдържа какъвто и да е било извод, че пълно доказване не може да се осъществи чрез косвени доказателства, както се предпоставя с втория от въпросите, респективно по отношение на този въпрос не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и по него касационно обжалване също не следва да се допусне. Не следва да се допусне касационно обжалване и по останалите въпроси. Шестият от тях е фактически, доколкото дали е налице причинно следствена връзка между установено неизпълнение на задължението от една от страните да уведоми другата за изпълнен върху средствата й запор и настъпилите за последната вреди от неосъществена защита в изпълнителното производство, се преценява с оглед конкретни факти и обстоятелства, които са различни за всеки един случай /още повече, че по делото не се установява ищецът да е осъществил каквито и да е било процесуални действия във връзка с издадените срещу него заповеди за изпълнение, след като е узнал, че такива съществуват в правния мир, поради и което същите понастоящем са влезли в сила/. По отношение на трети, четвърти и пети въпроси не се установяват предпоставките, с които съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свързва наличието на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Несъмнено е, че и по смисъла Закона за българските документи за самоличност, и по смисъла на Закона за чужденците в Република България, основният и най-сигурен начин за идентифициране на едно лице е неговият документ за самоличност – удостоверителен документ, издаден от съответните компетентни органи, като за чужденците в Република България, не съществува задължение да се идентифицират с три имена, съответно за кредитните институции - да идентифицират чужденци с три имена и то при съвпадане на две от имената и всички останали данни в документа за самоличност, както е в процесния случай. Необходимо да се отбележи и че в случая по делото няма спор относно обстоятелството, че установените по делото действия по съставяне на неистински ценни книги и по въвеждане в заблуждение, са били осъществени с цел да се нанесе имотна вреда на ищеца, като както заповедите за изпълнение, така и изпълнителните листове са били издадени срещу ищеца, същият е бил длъжник и по изпълнителното дело, по което е изпратено запорно съобщение и именно по сметката на ищеца е бил наложен и запор от банката ответник. Т.е. в случая по същество не се твърдят действия на банката по неправилна идентификация на ищеца, а се поддържа неосъществена от банката дължима грижа по установяване на осъществените от трети за делото лица измамни действия. Както бе посочено обаче в случая въззивният съд е приел, че банката е положила дължимата грижа, като невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,